ЛАЦА

Цветан Лалов

Селото бе разположено в подножието на висока могила, която наподобавяше угаснал вулкан. Тя цялата бе обрасла с широколистни дървета и люляк.

Под нея извираха няколко извора със студена вода, та момите се надпреварваха коя по-рано да налее менците си. С китка зад ухото, те чевръсто минаваха по тесните улички.

Всяка от тях тайно се надяваше да я види майката на някой момък и да си каже: „Бре, че ранобудна мома, гледай как живо стъпва”.

Животът на селяните протичаше в труд на нивите и в грижи за добитъка. Къщите им бяха малки, но спретнати и подредени. Долу, покрай реката, сееха жито, царевица, слънчоглед и прибираха добра реколта.

Сено и шума за стоката набавяха от ливадите и гората, които започваха от къщите. Сутрин събудени от птичи хор, жителите на селото се чувстваха бодри и работоспособни.

Беше средата на май. Наближаваше събора на селото. В неделен ден никой не работеше. Всички, облечени в нови дрехи, играеха хоро под звуците на духовата музика.

Едно момиче, дребничко на ръст, влюбено до полуда, търсеше своя любим. И двамата се бяха условили да говорят с родителите си за предстоящата женитба.

Петко, нейният любим, беше в групичка с няколко младежи, които си говореха оживено. Лаца ги приближи и спря на разстояние, за да я видят. Щом я видя, Петко веднага отиде при нея.

- Лаце, снощи говорих с нашите. Татко не каза нищо. Той винаги ме е разбирал. Но майка ми, нали ги знаеш жените, не ми даде да се издумам. Ще почакам два-три дни и пак ще говоря с нея. Другата неделя, тук, на хорото, ще ти кажа. Дано да размисли и се съгласи.

- Добре… Колкото до моите родители, те са съгласни - рече Лаца, обърна се и се прибра в къщи. За нея селското хоро бе приключило.

Обидена, тя се затвори в моминската си стая и си поплака. Майка й и баща й не се опитваха да говорят с нея, защото се досещаха откъде идва нейната болка. Те подразбраха, че родителите на Петко не я искат за снаха.

Цяла седмица почти не си говореха. Дните минаваха в почистване на двора и къщата, в очакване на сборяни. Лаца често се усамотяваше. Пред очите й се връщаха онези пламенни вечери, когато с Петко се срещаха на ливадите под могилата.

Погълнати един от друг, тя му се отдаваше безропотно, а той и шепнеше в ухото, че я обича безкрайно и животът му без нея е невъзможен. А сега какво? Не дава майка му и толкоз! Къде се дянаха незабравимите вечери? Не може ли, въпреки всичко, да избягат някъде, да бъдат заедно и да са щастливи?

Живите очи на Лаца блуждаеха. Тя гореше в непреодолима треска - ту се разнежваше от спомените, ту малкото и лице придобиваше вид на дива котка преди скок към жертвата си. До леглото й стоеше скрин, а на него имаше снимка в черна дървена рамка. От нея щастливо се усмихваха група моми и ергени, а сред тях - Лаца и Петко.

Тя често я вземаше, гледаше я с щастливо огънче в очите. После стискаше зъби и в ъглите на челюстта й изпъкваха издайнически знаци на нещо окончателно и невъзвратимо.

Майка й страдаше мълчаливо. Често отиваше при нея, погалваше я по косата като малко дете и излизаше от стаята. Един ден не се стърпя и рече:

- Като те гледам така, сън не ме хваща. Кажи какво точно ти каза Петко?

- Каза ми, че баща му е съгласен, но майка му не е. Уговорихме се, че на събора ще ми каже окончателното решение.

- Е, не се отчайвай, може да се съгласят!

- Имам лошо предчувствие, нищо няма да стане.

- Не бързай, Лаце, ти друг момък не си поглеждала, едничък ти е Петко. Па всички в наше село знаят, че си работна и добра къщовница.

- Знаят! И какво от това, когато родителите му не ме искат?

- Има и други момчета - каза майката и боязливо погледна Лаца.

- Не! За мен има само един! Или той - или ще умра! Нека тогава майка му се радва! - в думите и имаше много болка, решителност и… закана.

Тази нощ Лаца не сънува нищо, защото не затвори очи. В тъмнината Петко беше пред очите й - висок, синеок, с руси къдрави коси. Мяркаше се от време на време образът на майка му. „Ще я накажа никога да не бъде щастлива!” - стискаше челюсти Лаца.

Най-сетне дойде съборът. От ранни зори се чуваше гълчава. Блееха агънца, неспокойно се обаждаха и майките им в предусещане на нещо кърваво.

Рано станаха Рада и Вълко, стана с тях и Лаца. Тя отиде до ливадата, набра гергьовчета и ги сви на венец. Така се правеше на Гергьовден, но тя го направи и сега.

Майка й я гледаше тревожно. Бащата, със свито сърце, мълчеше. Лаца прегърна агнето, надяна му венеца, целуна го по муцунката и даде знак на баща си, че е готово за заколение.

Тя никога не бе гледала тази картина, но сега не помръдна. Кръвта изтичаше на струйки от отрязаното гърло. Лаца влезе в стаята си. Тя не чуваше идващите от гората славееви песни, а легна на леглото и впери поглед към тавана.

Към обяд сборяните започнаха да идват. Чуваха се веселите подсвирквания, смехът и радостните възклицания на новодошлите. Духовата музика свиреше, но всички очакваха развихрянето на празника в следобедните часове.

Хапнали и пийнали, гости и домакини ще играят хоро, ще се видят със стари приятели и радостта им ще е голяма.

Оживи се и къщата на Рада и Вълко. Лаца помагаше на майка си в подреждането на масата. Баща й напълни чашите с отлежала сливовица и благодари на гостите, че са го уважили с присъствието си.

- Добре си се подредил, Вълко! Спретната къща, подреден двор! Па и хубава мома имаш за женене! Да не ни забравиш за сватбата й!

- Няма, няма да ви забравя - весело отвърна Вълко. - Ха, наздраве и добре сте ми дошли!

Така, в приятна обстановка, протичаше събора в дома на Вълко. След салатата и ракията, жените донесоха вкусна чорба от агнешки дреболийки, подправени с киселец и босилек и агнешко печено.

Вълко не жалеше бялото вино, което бе пазил на хладно в мазата специално за този ден. В късния следобед всички се отправиха към широката поляна на селото, където свиреше музика и се играеха кръшни хора.

Лаца остана сама. Облече най-новите си дрехи, среса дългите си коси и ги сплете на дебела плитка. Преди да закопчае левия си ръкав, пъхна в него тънко, дълго ножче.

Огледа се в огледалото отвсякъде и набра от градината букет цветя. Сложи на ревера една безопасна игла и тръгна към поляната. Като я видя Петко, събрал се пак с компания момчета, незабавно я посрещна.

Плитката й беше преметната на лявата й гръд. Бялата й риза контрастираше с леко мургавото й лице и това я правеше още по-хубава.

- Лаце, знаеш, че те обичам, но мама е непреклонна. Не те иска в нашия дом.

- Тогава няма да ме види - Лаца показа два реда бели зъби и незнайно защо, не се ядоса. - Нека поне те закича за последно.

Петко вдигна глава и леко изпъчи гърдите си. Погледът му се зарея над пъстрото и весело сборище. Лаца взе китки от букета и ги закачи на бялата му риза.

Пусна останалите цветя на земята, миг след това извади ножчето от ръкава си и го заби в сърцето му, а след това се прободе в корема.

Болка не усетиха и двамата. Дали затова, че душевната болка беше по-голяма или защото всичко стана много бързо.

И двамата рухнаха на земята. Петко угасна с отворени очи, а Лаца остана свита на кравай като притискаше с ръка прободения си корем.

Между тях, на тревата, в безразлична поза лежаха цветята. Музиката спря, писъци огласиха Струпешката могила…

Минаха години. След операция Лаца оживя. Излежа пет години присъда в затвора и се завърна в селото. Всички я избягваха, момчетата се правеха, че не я забелязват. По всичко личеше, че ще си умре като стара мома.

Един есенен ден в селото пристигна търговец на метли. Той беше нисък и слаб, около четиридесетгодишен мъж. Пушеше цигара след цигара, личеше си, че нещо го мъчи.

Селяните го заразпитваха откъде е, има ли жена и деца. Като разбраха, че е вдовец и си търси жена, те му разказаха историята на Лаца и му посочиха къщата й.

Търговецът не се поколеба и с бавни крачки се отправи към Лациния дом, подканяйки стопаните да си купят от стоката му. Пред дървената вратичка излезе Лаца и погледите им се срещнаха.

- Може ли да ти кажа нещо без заобикалки?

- Кажи!

- Жена ми почина, нямам деца. Търся си стопанка на къщата. Знам всичко за теб и те приемам такава, каквато си. Готова ли си да дойдеш с мен?

- Готова съм! Намери къде да спиш тази нощ и утре по тъмно, да не ме види никой, ще тръгнем.

Заживяха в едно шопско село край София. Роди им се син. Когато дойде време да го кръстят, Лаца отсече: „Ще се казва Петко!” Мъжът не се съпротиви, защото нейният починал любовник не му беше съперник. Иначе си живееха добре - Лаца бе добра къщовница и се грижеше добре за семейството си.

Синът порасна и се ожени в София. От прекомерното пушене мъжът се разболя и след продължително боледуване почина. Останала сама, Лаца не желаеше да живее в този дом и се върна в бащината си къща.

Тя отдавна бе празна - родителите й си бяха отишли от този свят. Много от другарите й също. Мислеше си, че тук ще намери спокойствие, но уви!

В безсънните си нощи пак виждаше Петко и онези дъхави ливади под могилата.

Въртеше се по цяла нощ, а синът й - той не се сещаше за нея. Имаше си жена и дете, грижеше се за тях, а майка му беше извън неговия свят.

Разкъсвайки се между сина си и тежките спомени, Лаца се поболя. Разбрали това, съседите й често я навестяваха, носеха й туй-онуй за хапване, но Лаца бързо отпадаше и не след дълго загуби съзнание и започна да бълнува.

От напуканите й устни се чуваше глухо името на Петко. Събралите се при нея съседки и приятелки, така и не разбраха кой Петко призоваваше Лаца в замъглената си свяст. Сина ли или любовника. До вечното й жилище я изпратиха малко хора.

Беше началото на май. Раззеленила се, гората бе напълнена с живот и птичи песни. Ливадите, постлали родопските килими, все така ухаеха омайващо.

Наближаваше съборът. Селяните, верни на своите традиции, се заприготвяха. Дойде и този ден. Той винаги им напомняше за празничната музика и веселите хора, за приятните срещи с роднини и стари приятели, но и за онзи незабравим трагичен ден, когато Лаца и Петко лежаха един до друг, разделени завинаги.

Те смятаха, че когато са вдигнали Лаца за болницата, отворените очи на Петко са я проследили за последно.

Дойде съборът. Пристигна и народният певец Марин от с. Караш, който с „крачна” хармоничка пееше тъжни песни. И преди да засвири музиката пред насъбралия се народ на поляната, Марин засвири и запя:

Слушайте, хора, слушайте,
какво е чудо станало
във село Струпец голямо.
Там Лаца, мома хубава,
с ножче си либе прободе.
Петко на Лаца думаше:
„Защо ме, либе, прободе
и баш в сърцето улучи.
Защо почерни майка ми
за първо чедо да жали,
а тебе клетви да кълне…

Заплакаха бабите, жените, старците, мъжете. Плачеха и децата. Заплакаха и музикантите. Чак привечер се сетиха защо са там. Засвириха, но никой не посмя да заиграе.