Мима Маринова

ПРОЛЕТТА Е НА ДЪХ РАЗСТОЯНИЕ…

Непонятно кога се разлисти небето,
а бадемите вдигнаха розови храмове.
Тихомълком в зори изумрудно вълшебство
милостиво лекува черноземните рани.
Съживени, нечуто чудеса избуяват
от пашкула на зимните сънища сиви.
И земята е храм от прошепнати тайни,
в който вятър опалов гнездото си свива.
От звезда на звезда нощем ангели сбират
всички стъпки на птици, всички думи за обич.
И е топла нощта, и е светъл Всемирът,
щом сърцата човешки за любов са готови.
Сътворена от чудо, от протегнати длани,
тази нова вселена ни проправя пътека.
Пролетта - ето виж! - е на дъх разстояние.
Просто казваш „обичам” - и си в нея навеки.

***
Понякога е лесно да си тъжен
и много трудно - мъничко щастлив.
Завързал страховете си на възел,
будуваш под завивка от звезди.

Поел си път, по който всяка дума
е камък остър или полет благ.
Когато нощем дълго следваш буден
на облаците призрачния впряг,

припомняш изначалния си жребий,
преравяш и трошичките добро,
и камъните, впили се във тебе,
запратени да прорастат в клеймо.

Човешките ти братя - странно племе,
препускат и се хапят мълчешком
в преварата кой повече да вземе
блага, награди, тронове с поклон…

Любимият им спорт - да те низвергнат,
да те подритват в жалката си мъст.
От всички цветове избират черния -
да начертаят по гърба ти кръст.

На глупостта човешка плодовете -
отдавна вярваме - са първороден грях,
забравили, че изборите светят
в посоки две - на обич или страх.

***
Върху жаравата златееща на дните
омаяна и тръпнеща танцувам.
По стъпките ми плиска се магия
и нестинарската ми кръв бушува.
Сред вихъра от спомени и тайни
омагьосани тъпани бият.
И всяко въгленче е хвърлен камък
по моята човешка орисия.
И всяка стъпка е пътуване безкрайно
към истината на Всемира,
към най-дълбоко скритите ми рани -
в жарта на танца себе си намирам.
Сътворена от огън и чар, засиявам.
Всяка болка с магия лекувам.
И сърцето ми жадно е кръг от жарава,
дето боси надежди танцуват.

***
Свободата е тежък подарък. Сурова десница.
Острието на слънчеви тайни за слепи очи.
Онзи връх, който хромите смело отричат
и невидима капка в меда ни, която горчи.

Тя е златната риба, от всеки горещо желана
и звездата висока в небесния син океан.
Но зелената глъб е опасна със свойте пирани,
а звездата е толкоз далеко и няма пътека дотам…

Много лесно намират нозете ни пътя утъпкан
и съзиждаме лесно вселена, която боли.
И заменяме лесно на сърцето горещата тръпка
за насъщния къшей, дори и подправен с бодли.

И приведени кретаме, кретаме с него по пътя
към уютните клетки, загърбили Божия светъл компас -
дребни сенки, замаяни в свойта сива несрета…
И високо е слънцето, мълчаливо вторачено в нас.

Чака Бог. Търпеливо ни чака да стигнем
до коравия бряг на страха, до самия му край.
Да си спомним как вяра в сърцето ни тихо изригва
и да стъпим над бездната право в небесния рай.

Без товара горчив на вековните наши заблуди
да поемем по пътя към своята бяла звезда,
към далечния връх, дето заедно свои и чужди
са избрали на слънцето химна, зован Свобода.