УЧИТЕЛКАТА

Димана Иванова

Елена Иванова беше учителка в най-елитната държавна гимназия в град Пезинок - словашко градче на 20 км. от Братислава. Преподаваше френски език и естетика. Беше трудно да се определи на пръв поглед от коя част на Словакия е родом, понеже акцентът й беше мек, нехарактерен за централната част на Словакия.

Хората обикновено се объркваха и мислеха, че е от Кошице и източния край, но тя всъщност не беше дори от Словакия, произхождаше от България.

Вече втора година работеше в тази гимназия, но живееше в Пезинок от седем години с партньора си - инж. Станислав Словак, данъчен инспектор в централно данъчно управление на град Братислава.

Спомняше си как преди седем години за пръв път се запозна с него. Свързаха се по интернет, тя учеше докторантура по изкуствознание в гр. Бърно и една Коледа се очертаваше да остане съвсем сама в стаята на студентското общежитие, щеше да е най-самотната и тъжна Коледа в живота й.

Тогава й писа някой, но тя не знаеше дали е от чешката или словашка страница за запознанства, но като отвори писмото, веднага разбра, че е отново от Словакия. На чехите като че им беше добре да им студено и самотно винаги в душите, типични немци.

Но словаците бяха по-близки до българската душевност, проф. Ян Кошка дори нарича българите „балканските словаци” в едно свое изследване по българска литература.

За миг не знаеше какво да прави и се обади на една жена, която Министерството на културата на България беше нарекло „доайен на българската култура в Словакия” и беше удостоило с грамота за дългогодишната й културна дейност, но за много от българите в Словакия беше просто една „стара вещица”, която развива клюки, бълва змии по адрес на хората и разваля семейства.

Елена се обади на леля си Еми, за да се посъветва.

„Как няма да дойдеш сега? Та обещала си на човека, дръж се сериозно. Щом има собствен апартамент, кани те, идвай веднага.” - провикна се вещицата. „И като дойдеш, обадете се да отидем на кафе, искам да го видя.”

„Добре, лельо Еми.” - отговори несигурно Елена.

Какво пък, ще тръгне и на вещицата ще се обади, все пак е вещица-доайен на културата, може пък да знае и заклинания за сключване на брак и това да й е късметът.

Когато автобусът пристигна на гарата в Братислава, господин Словак вече чакаше там - плешив мъж на среден ръст и средна възраст с добре сложена спортна фигура с диоптрични очила, зад които не се виждаха много добре очите му - зелени ли бяха, сини ли, няма значение.

Бяха усмихнати, но и тъжни едновременно. Нещо тежеше и на този мъж, съвсем скоро щеше да разбере какво е. Господинът беше облечен в дънки, риза и дълъг черен шлифер.

„Аз идвам тук, за да се омъжа за Теб.” - без да иска изрече тайната измъчената душа на Елена.

Господин Словак за миг се сепна, не знаеше какво да каже, но не отговори нищо, само се усмихна и взе куфара й.

Тръгнаха към колата - стар, раздрънкан опел, който той уточни, че е служебен и това са му предложили от данъчното управление, може би да не бие на очи.

Колата лека-полека се отправи по правия път нагоре към Пезинок. По едно време обаче той спря и каза - „Виж, аз не готвя и вкъщи почти никога нямам нищо за ядене, освен някакъв колбас или сирене. Да слезем тук, в този ресторант има хубава храна, да се нахраним, ти си гладна след пътя.”

На другия ден те се видяха на кафе с вещицата Емилия. По едно време тя дръпна нанякъде черния шлифер и нещо му говореше, Елена не знаеше какво, но след като той се върна и тръгнаха с колата към вкъщи, Стано Словак беше видимо умислен. На следващия ден вече беше Коледа.

„Отиваме на едно заведение в квартала. Там се събира половината град по Коледа.” - каза, излизайки от банята по слипове породистият Словак. Облече си отново ризата, дънките и пак шлифера. „Подготвяй се за излизане, Еленче, след 20 минути тръгваме.”

В заведението беше пълно с пияници и развеселени хора, прав е словашкият професор като ги сравнява с българите, но за разлика от българските, които едва събират парички за две ракии на ден, тези тук не си брояха стотинките, ами поръчваха в изобилие водка и сливовица.

Имаше, разбира се, и ястия - „халушки със сирене”, шницел с картофи, зелева супа и други словашки специалитети.

Но Елена забеляза, че господинът с черния шлифер набляга на алкохола. Към 2 часа сутринта Стано Словак беше напълно пиян и се заклатушка към вкъщи.

Навън бе навалял сняг, беше заледено, страх я беше да не падне. „Сигурно е пиян, защото е Коледа, това няма да се повтори”, мислеше си Елена.

„Аз не съм добър човек, Елено. За какво съм ти аз за мъж, всеки уикенд съм пиян, знам, че не е хубаво, но алкохолът ме успокоява. Това нищо не е, ти нищо не знаеш за мен, аз отговарям за контрола на игралните автомати в заведенията. Онзи човек нали го видя, който дойде събота, господин Селеш, дойде да си плати подкупа, да му подпиша документите, това е един от хората, които ни хранят. Дава ми големи пари, за да му подпиша, че всичко е наред, а там вечер се отваря рулетката и се играе незаконно. Нищо не знаеш ти за мен. Господи, защо ме наказваш, защо аз, Господи, но госпожа Емилия каза…, че ти си голям човек, че има смисъл да те задържа тук и за словаците има смисъл, ах, Боже, защо точно аз? Първо искам да завършиш доктората, аз разпитах тук по целия град, никой няма такава титла, ти ще си голям човек. Говорих с Владо, той е адвокат, познава добре директорката на гимназията, другата година ще се освободи място за учител там, гледай дотогава да си предала и защитила дисертацията, ще ти давам всеки месец пари за общежитието докато завършиш. Боже, защо ме наказа мен, Боже? Тежко ми беше сам, но и това сега не е живот. Ти не знаеш кой съм, лош човек съм аз.” - говореше черният очилат шлифер и се вайкаше.

„Какво ти тежи, кажи ми, моля те. Аз те обичам.” - каза загрижено Елена.

„Абе, я си намери някоя книжка за четене и не ме занимавай, изморен съм.” - отсече ядосано господин Словак.

Елена наистина завърши навреме и защити много успешно дисертацията си, след което почна работа в гимназията.

„Г-жо Иванова, елате моментално в директорския кабинет!” - каза строго по телефона директорката - масивна руса дама с голям бюст, доктор по химия. Казваше се Ева Коларова, но всички учители зад гърба й я наричаха просто „тя”. „В какво настроение е тя?”, „В кабинета си ли е тя?” - така се говореше за нея.

Напоследък Елена беше забелязала, че учителите се бяха разделили на два лагера - тези, които поддържаха директорката и тези, които заставаха срещу нея. Вторите ръководеше господин Мраз - доктор по словашка литература. Но тя се стараеше да стои настрана от всичко това.

„Влезте. Седнете. Имам не много добри новини за Вас.” - каза масивната директорка.
Очакваше Елена да каже нещо, но тя само мълчеше. Затова огромните гърди, наведени над бюрото, продължиха:

„Онзи ден забравихте за педагогическия съвет, за събранието. Знаете, че там се отсъства само с позволение.”

„Събрание ли? Извинете ме, наистина не съм разбрала. Свекърва ми почина, бях много разсеяна и съм пропуснала да проверя датата на следващото събрание в учителската стая.” - оправда се младата учителка.

„Аз ви извиних пред колегите, за момент не знаех как да реагирам, защото пропуснах името ви в началото, когато изброявах отсъстващите. Но колегите го казаха и толкова много очи се впериха злорадо в мен… Хайде, поне сега няма да има с какво да я извини. Много хора само ви правят мили очи, но имате много врагове. Чудят се с какво сте ми харесала и очакват повод, за да кажа нещо лошо по ваш адрес, но аз не го правя. Уважавам успехите ви, благодарение на вас учениците участват и в общодържавни театрални фестивали, поетични състезания и конкурси.” - говореше с равен тон директорката.

„Благодаря ви.” - каза Елена.

„Това не е всичко. Днес в кабинета ми дойде колегата Мраз. Половин час стоеше тук и ми говореше против Вас. Как веднъж влязъл през мултимедиалната читалня, за да го пуснете в библиотеката и видял, че някакъв ученик небрежно презентирал нещо пред дъската, а по време на час бил с вас и младият учител по немски език - г-н Ярабек. Двамата нещо сте си говорели през това време, а учениците се смеели. После сте написали оценка на ученика, без дори да му зададете въпроси и да чуете с внимание презентацията му. Вижте, всичко това не ме интересува изобщо, аз знам коя сте вие и ви подкрепям. Колкото до д-р Мраз, той може би ви ревнува. Но той има още една причина да ми говори тези неща.”

„И каква е тя, г-жо директор?” - попита Елена.

„Вие наистина сте много наивен човек. Знаете, че ще се провежда конкурс за директор на гимназията. Г-н Мраз иска да подаде документи и настройва учителите срещу мен. Той съвсем скоро ще дойде и при вас и ще ви говори против мен, за да ви спечели на своя страна. А може би и вече е дошъл?” - попита огромното деколте от бюрото.

„Не е идвал още. Наистина.” - отговори Елена. „Какво ме съветвате да правя?”

„Утре имаме пак събрание и там ще се гласува ръководство на учителския съвет, а оттам също има един глас при избора на директор. Един има и родителския съвет и останалите са от комисията в Министерство на образованието. Той цели да сложи за ръководител на учителския съвет свой човек и това е колегата Лоринци. Искам само едно нещо от Вас - пазете се от Мраз и утре на събранието не гласувайте за Лоринци, а за д-р Крейчова.” - каза заповеднически директорката. Гласовете са разделени горе-долу по равно и Вашият глас в случая е решаващ.”

„Разбира се. Може да разчитате на мен.” - отговори убедително младата учителка. „Довиждане.”

„Довиждане. А, и забравих да ви кажа, утре и това е точка от събранието. Училищни екскурзии. Заминавате като учителски надзор на екскурзия в Татрите с г-н Ярабек… Надявам се, че сте доволна и приятно изкарване…” - ехидно каза масивната руса дама.

Елена вървеше по коридора и мислеше, но не за приятното изкарване с Ярабек, а за това в какво състояние ще завари г-н Словак вкъщи.

Върна се в кабинета си - училищната библиотека, направи си кафе. „Защо ни наказваш така, Господи?” Желание за пари и власт, алкохолна мъка, изневяра, самота. Това ли са наистина синонимите на живота…