ПЛОВДИВ

Димана Иванова

ПЛОВДИВ

на Кл. Бертран

Идвам и се връщам в този град,
както вълните на морската вода
се разливат първо страстно
по горещия, морски бряг,
за да се приберат тихо след това
към себе си.
В това митично място,
издигнато от Бог на седем хълма
и недалеч от планината на Орфей,
песента ти се чува с огромна сила,
по-могъща от конниците на цар Асен.
А ти даже и не подозираш,
че чертаеш следи с думите си,
които бележат България в картата
на днешна Европа.
Магията на поезията,
песента на оракула вечер
се разнася по улиците на Стария Пловдив,
кръвта се разлива по вените
на живия организъм на културата,
индианското в теб се събужда,
сетивата ти спонтанно улавят
фрагменти на стари истории.
И тази вечер дълбоко в съня ми
ще видя червените коне на поезията
да тичат по небето на Пловдив,
да флиртуват диво с Луната.
Сутрин ще спрат уморени
пред Слънчовите порти -
ще почиват, ще събират сили,
а Слънчо ще целува с лъчи
на твоята Муза очите.


ВАРШАВА НА САМОТНИТЕ СЪРЦА

Докато стоях сама над тъжен чай
в чайна в сърцето на Стара Варшава,
ти звънна и каза ми: „Заспах и издишвам.
Умирам под кестеново дърво -
пропуснах всички спирки. Вече е късно.
Извън Букурещ съм - сам и излишен.”
„Аз също сама съм - с празнина в сърцето.
Жестоката бомба падна и разруши ме -
тъй както Варшава в далечни години.
Сърцето е град, през който всички ние
минаваме с тежки стъпки и го рушиме.”
„Ти страдаш. А аз умирам всеки път
когато си тъжна. Слаб съм и далеч съм от теб -
не мога да помогна. Вече е късно - аз трябва да лягам.
Заспивам, заспивам, ще ме пази кестенът.
Той е с добро сърце. Кестенът има добро сърце.”
И в миг се срути твоята слушалка,
а когато се прибрах в хотела,
в средата на стаята бе дървото кестеново.
Под него легнах - да спим, Поете!
„Вече е късно да се спасим” -
в съня си бездна в бъдещето си съзрях,
а когато се обърнах - що да видя -
всичките мои несбъднати любови
се хилеха с усмивка злобна, крива…


СНЕЖЕН ЧОВЕК В НЮ ЙОРК

Сред тази тъжна, пуста и студена зима
почувствах се аз толкова сама,
че излязох вън на двора, пред дома,
и направих си другар - човече във снега.

С две бели длани - чист материал,
с три тумби за глава и таз - небесен дар.
Доизработвам форми - като Питагор,
и изчислявам, смятам в задния ни двор.

И ето - под нюйоркската ни стряха,
пред мен стои човече снежно-снажно.
С очи ме гледа, с длан ми ръкомаха,
простора души със носленце влажно.

Ех, ти, човече глупаво, бездушно!
Защо ме гледаш в таз пола така?
Сякаш учител, гордо-простодушно,
зад чин от сняг изпитваш ме сега.

С осанката на педагог мълчиш,
че и Томаш Г. Масарик да бе минал,
пак би се спрял и длан ти би подал,
на теб, учителя от бял материал!