ВЕЧЕР

Драгомир Шопов

ВЕЧЕР

Какъв е споменът на здрача?
Самотна улица
без стъпки и без гласове.
Умората на късните трамваи.
Окапали по плочника листа.
Един заспал клошар
в градината на църквата квартална…
А нависоко -
в старата мансарда -
поетът буден
цяла нощ превежда
неразбираемите думи на звездите,
с които здрачът
в утринна зора
ще се превърне.


ЗИМА

Ще се затворим някъде. Не знам къде.
Навярно зимата това ще ни подскаже.
Снегът забързаните стъпки ще краде
и ще остане пуст и заскрежен паважа.

И само тъжни птици ще кълват
студеното безмълвие, в което
ще продължи животът ни без път,
а слънцето унило ще ни свети.


ЕСКИЗ

Минава времето, минава.
От Витоша повява хлад
и мойте думи изтъняват
съвсем сами във този град

сред блъскане и сред трамваи,
сред паметници и сред глъч.
Добре, че с въздуха нехаен
играе късен слънчев лъч.

И по църковните кубета,
и по паважа изтощен
проблясва нещо кратко, светло.
Дали пък то не търси мен?


АМНЕЗИЯ

Не помня кога за първи път казах,
че те обичам.
Не помня ти какво отговори.
Не помня чие е времето -
може би ничие.
Не помня има ли път
или тежка врата го затвори.
Не помня думата, с която поисках
да извикам една птица красива.
Не помня, току-що роден,
как моят правнук изписка.
Не помня беше ли душата ми жива.
Не помня кога заваля
първият сняг от небето снишено.
Не помня кога светът побеля
и стана много студено.
Нищо не помня.
Време е сигурно вече
да тръгна по пътя назад.
Не помня дали е близо или далече
един човек, стар като мен
или като Господа млад.


ИЗНЕНАДАН

Намерих стара папка с мои стихове
от отминали години,
съвсем забравени.
Гледам ги
както археолог гледа с изненада
изкопан старинен предмет.
Той внимателно ще го почисти,
за да разбере от кой век е.
От кой век са моите стихове?
Ще открия ли в тях
онзи млад поет,
осъмвал над думите?
Болката, любовта,
надеждата, страховете
дали ще открия?
Ще мога ли
да реставрирам
някогашния си живот?
Сигурно ще са ми нужни
много усилия,
за да спася всичко.
Сега е ново време.
То няма нужда от мен,
от моите забравени стихове.
Чалгата на деня ще ги задуши.
Некадърници ще ги отричат.
Нека да си останат в папката.
Там им е добре.
Някой може би някога
ще ги открие,
когато бездарното време умре.


КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ НА СЕЛО

Тази нива сега ми се струва
съвсем смалена,
а някога беше грамадна.
Тичах по нея
и мама до мене
ме пазеше да не падна.
Отнякъде някой
свиреше на кавал,
женски глас
за звуците се ловеше.
Беше светло.
Дъжд беше валял.
Хубаво беше.
После - към къщи.
Наоколо стъпки и гласове,
щъркели тракаха
от своите гнезда.
Кой да се сети
селския свят да назове
с една само думичка -
свобода!
Изтъркаля се времето.
Къщата отдавна я няма.
Няма щъркели -
наскоро
някой беше стрелял по тях.
Няма ги татко и мама.
И се питам:
защо оцелях?
Детският свят
потъна в ръжда.
Няма кой
днес да я изчегърта.
А онази думичка свобода
отдавна е мъртва.