ИЗ „ТЪРСЕТЕ МЕ НА СЕВЕР” (1972)

Хинко Георгиев

80 години от рождението на поета

ДА ИМАШ ЛЯТО

Завръщам се във лятото.
Откривам се на Еньовден,
през юли, край кръстците,
в класовете на житата.

А мама - стъркана ръкойка -
ме повива
в обветрената риза на баща ми.
Завръщам се във лятото.

Откривам се на Еньовден
с вика на моя син.
Жена ми го повива
с радостта ми.
Той сияе като слънце
върху бялата й гръд.

Така е хубаво да имаш лято.
И месец юли с Еньовден,
когато класовете на житата
люлеят неспокойните ни сънища
и спомените за посято зърно
от дланите на твоята ръка.

Завръщам се във лятото.
Откривам се на Еньовден.
През юли…


СКЪТ

На Атанас Далчев

И може би затуй е тиха,
че в нея къпят се деца.
Събрала златните усмивки
по мургавите им лица,
тече тя тихо в равнината.
По огледалната вода
люлее сенки пак върбата
и слуша с трепет песента
на влюбената чучулига
и на самотно литнал кос.
Не тръпне в неспокойни мигове.
И бурята не й е гост.
Тече спокойно в равнината.
Единствено от някой бряг
серкме по вировете мятат,
но вместо риба хващат рак.
Или от някой брод случайно
опитва се пазачът пак
като пъстърва, в час потаен,
да я открадне в своя сак.


ТЕРИТОРИЯ

И няма тишината на слънчевото пладне,
безлюдие и шепот на малкото селце.
Тук часовете дневни са къси разписания,
които преминават през моето сърце.

От скорости потрепва сънлива маранята
по покриви на къщи, които ми приличат
на шапките от вестник - изкуство на децата,
в зенита на житата, когато се изпичат.

От образи и срещи, от думи и съзвучия,
тежи денят ми хубав и слънчев като пита
от кошера, която пчеларят ще отключи
да затрепти игрива и златна във очите.


ЕСЕН

Грее слънцето в листите лозови -
на рояк насъбрани деца,
със усмивки от залеза розови,
ронят в дланите златни зърна.

И воловете бавно поемат
като облаци бели в прахта.
А във бъчвите отразена,
грее весело есента…


***
Пътека съм…
Познавам равнините.
Пръстта ми като вяра е корава.
Засявам мислите си като жито,
което преди есента узрява.

Понякога във всичко се съмнявам.
Мълча. Приличам на земята.
Но думите, които ви раздавам
са чисти като семената.


***
Пламват бързо и бързо гаснат
прозорците на всички стълбища,
като вентилатори гълтат тъмнината
и я издишват през комините.
Със завръщането на последните жители,
идва и самото разсъмване.
И разбираме колко са жълти стените
на отсрещните здания.
Не завиждаме на новите блокове,
но си спомняме за своите домове,
построени за нас от бащите ни.
И каквото да имаме звание,
и какъвто и пост да заемаме,
ще останем за своите съселяни
на Иван или Георги момчето,
оня - малкият или големият.


***
Ранни часове и първи автобуси…
По спирки и здрачени автогари
допушваме последните цигари,
догризваме студените закуски.
Под режещия ноемврийски вятър,
събрани в кръг,
с дъха си топлим дланите.
Пътуваме във часовете ранни
към тецове, заводи,
комбинати.
И имаш чувството, че отпътува
градът със утрото… Просветва.
И само зад спокойните пердета
остава някой сън недосънуван.


СПОМЕН

Свършва пътят до Скът,
но започва гората:
от нощта е по-тъмна,
по-черна е от земята.
Цвилят нейде конете
и отнасят мъжете
край Огоста нагоре,
при Медковец и Враца.
В кървав изгрев септември
с лятото се разделя.
Тръгват мъжете от север,
път към Балкана поели.
Дълго жените ги чакат,
с рожбите си невръстни
и съдбата оплакват,
и венчалните пръстени.
Дълго земята ги чака
с нивите незасети.
Цвилят в нощта като луди,
необяздени, конете…


БАТАК

И нищо, че няма поставен
камък надгробен и кръст.
Навеждам се.
От земята загребвам
шепа пръст.

Пръстта натежава.
Пръстта като жива лежи.
А ръката ми отмалява
и чувствам
човешката кръв
колко много тежи.


СТАРИТЕ ГРОБИЩА НА ЯСЕН

А сякаш нямаме нищо общо,
което да ни свързва с вас,
деди на дедите ни.
Като разхвърлени снопове
са камъните върху прастта ви.
Знаем само, че това са
старите гробища на Ясен.
Вит е менил
свойто корито,
хълмът - пътеките и храстите,
само те са останали на едно място -
старите гробища на Ясен.
Бащите ни слязоха в равнината,
ние търсим завет зад имената им…
И се отдалечаваме незабелязано
и бавно
настрани и надолу.
Само те остават на едно място -
старите гробища на Ясен…


НИКОЛА РАКИТИН

Неочаквано, ненадейно
идват дългите часове
и до днес неразделен
с рими и стихове,

става скучен и пуст,
еднообразен света.
Гаснат мисли и чувства,
гасне и песента.

Страшно е да останеш
сам във своя дом.
Като корен забравен,
като пусто гнездо.

И да търсиш начало
в тоя дяволски кръг,
с рими, с образи само,
без последен и пръв.

И се връщаш отново
като пътник в света,
пак при извора, който
ти дарява вода,

Сили в тебе налива
и ти тръгваш на път,
песен нова, звънлива,
пълни твоята гръд.

И със думи и звуци
оглушава света,
като буйният ручей
през пролетта…


БЪЛГАРСКА РЕЧ

Ти си червена шевица от мъка.
Ти си зелена сълза
от лозова пръчка.
Извор от стъпка.
Родна реч!
Търся те,
а ти потъваш в земята
като зърна от олово,
добра и посечена
като ръцете
на Балканджи Йово.
Мъдра и тежка
като пръстта
върху сърцето на тате.
- Моя българска реч,
върни ме
в песните стари.
Приеми ме
в твоите думи.
Както мама ти пееше:
“Тънко дърво съм,
тънко дърво съм,
край равните друми.”


РАЗГОВОР С БАЩА МИ

Време е да си починеш, тате.
Лепне мрак по твоите клепачи.
А нощта се спуска към селата
върху раменете на косачите.

Те ще хвърлят своята умора
с ризите си потни и солени
и ще спят дълбоко като корени,
ще сънуват сънища зелени.

Време е да си починеш,
тате,
лятото си тръгва бавно. Вече
се сбогува тихо с равнината,
със върбите, с пясъка крайречен.

Вярвай ми, не ще изчезне лятото,
лятото - сезонът на житата.


***
Ежедневието ме уморява
с повторими неща

и денят си догаря,
и догаря нощта

върху белите листи.
И разпънат на кръст,

трябва своите мисли
да сравнявам по ръст,

да отделям от други,
да пресявам, руша,

е дяволски трудно
да не сгреша.


ПТИЦИТЕ

Пееха безгрижно цяла пролет.
Свикнали със песните им,
често
отминаваха ги хората.

А пък те се стапяха от чувство.
Гмуркаха се в клоните.
Песните като прашец се ронеха
над усмихнати очи и устни.

Есента пристигна и издуха
птиците и топлината от гнездата.
Като във пустиня, равнината
стана неприветлива
и глуха.
Птиците се виеха със крясък
на ята в простора.
Чак когато отлетяха,
песента им
чуха хората.


АПАРТАМЕНТ

Съпротивляват се предметите във стаята,
но винаги намират свое място.
Дивана край прозореца поставих,
бюрото край дивана, малко вдясно.

И всичко е като в аптека чисто.
Предметите са кротки и послушни.
Едва сега разбираш, че ти липсва
местенце за цигара да изпушиш.

Едва сега разбираш, че да мислиш,
да пишеш, да твориш, не ти е нужна
на болничната стая тишината,
със въздуха кристален и аптечен.
И ти тъжиш като по скъп приятел
за тесния таван - и хубав, и далечен.