ПРИКАЗКИ НА КРЪСТОПЪТЯ

Даниел Меразчиев

Пътешественикът стигна до кръстопътя и приседна на голям объл камък. Стресна гущера, припичащ се на септемврийското слънце, свали раницата и извади от нея наденица и хляб. Дъвчейки, се зачуди накъде да потегли - на запад към залеза, на юг към горещите нощи или на север към заснежените гори. Размисълът му бе прекъснат от лай, последван от далечни викове:

- Рошко, върни се, де! Остави катериците…, докога да те гоня… хайде, спри се, дееее! Рошкооо!

По прашната пътека, откъм снижаващото се слънце, се носеше космата топка, която, като зърна човека, се закова на място и се превърна в малко кученце. Кучето първо изръмжа, но след като усети аромата на наденица, размаха опашка и заподскача около седящия мъж. След малко, запъхтян, се появи и преследвачът му - малко момче, с прилично ожулени колена.

- Мисля, че Рошко иска от храната ти! Той може да яде постоянно. Не знам къде събира всичко изядено… ненаситен е…

Мъжът откъсна парче наденица и го подаде на кученцето, като разроши козината му с другата си ръка.

- Ето, Рошко, има и за теб! Можеш да изядеш цял слон, нали, лакомнико? - обърна се към момчето. - А ти откъде идваш?

- От селото на баба, ей там - момчето махна с ръка назад. - А ти накъде отиваш?

- Не знам. Навсякъде, където има нещо интересно.

- Просто така, обикаляш? Ако търсиш приключения, в никакъв случай не отивай към моето село - скучно е и никога не се случва нищо особено.

- Не просто обикалям, а събирам истории.

- Какви истории?

- Странни и необясними истории, легенди… Ето, виж, тук съм записал много - и странникът извади дебел тефтер с оръфана корица. - Имам истории за самодиви, за вампири, а скоро една баба ми разказа, как на младини е срещнала змей.

- Да, бе! Разкажи ми някоя!

- Сигурно си чувал за самодивската полянка?

- И какво е станало там?

- Има една малка полянка в гората, намира се наблизо, до съседното село. Там нощем, по пълнолуние, много хора са виждали светлини, а тези, които се приближавали, са виждали и самодиви да играят хоро. Едва ли си измислят, тъй като на следващата сутрин тревата била отъпкана незнайно откого. Веднъж обаче, овчар, минаващ от там, заварил голяма дупка в средата на поляната. Явно някой иманяр дочул, че самодивите пазят съкровище и поискал да го изкопае. Дали е намерил имането, никой не знае. На следващия ден обаче, дупката чудодейно била заровена, а върху нея била пораснала трева, сякаш никога не е било копано. А след още няколко дни, недалеч от там, дърварите попаднали на труп на мъж. Мъжът лежал прострян, с разперени ръце, без никакви рани по него. Странното било, че върху гърдите му намерили стара златна монета.

- Бррр… тръпки ме побиха! Значи самодивското имане не трябва да се разкопава, така ли?

- Също както някои тайни трябва да останат неразгадани. И не бива да се ровим в неща, които не разбираме. Достатъчно е да знаеш, че има съкровище, не е нужно да го притежаваш.

- А ти знаеш ли, че моята баба е срещала таласъм… или нещо такова… и тя не знае какво е било!

- Разкажи ми! Чакай, ще запиша историята ти! Давай сега!

- Случило се е преди много години, когато баба била млада. Веднъж останала сама у дома, дядо бил заминал за града и трябвало да се върне след няколко дни. Една вечер баба чула шум на двора. Помислила, че дядо се е прибрал по-рано от очакваното и излязла да го посрещне. Вече се било стъмнило и тя видяла някаква фигура да се мие на чешмата. Все още мислела, че е дядо ми, но когато се приближила… приведената фигура се изправила и обърнала. Вместо дядо обаче, тя видяла нещо с качулка на главата… и без лице… само две очи светели в тъмнината! Баба изпищяла и изтичала в къщата, където останала залостена до сутринта. На следващата вечер същият неканен гост посетил къщата, но баба не посмяла да излезе - стояла в тъмната стая, стискайки кръст и се молела на Богородица. Таласъмът пак се измил, пил вода, поседнал за малко на двора и след това си тръгнал. На третия ден баба, ни жива ни умряла от страх, отишла привечер да събере малко съчки. Все пак трябвало да запали огън. Отишла съвсем наблизо, където има пещера, наречена „Сърцето на звяра”. Ето, по тази пътечка може да стигнеш за две минути до нея. Та, тази пещера е с отвор наподобяващ сърце, а старите хора казват, че е обитавана от чудовище. Баба набързо събрала малко дръвца и тръгнала към дома, когато пред нея застанал огромен вълк. Точно преди да се метне върху нея, от „Сърцето” се чул рев и познатият таласъм изскочил от входа й. Метнал се към вълка и го прогонил. След това той самият изчезнал яко дим. Сякаш й благодарил за това, че пил от водата й.

Пътешественикът остави молива.

- А може би таласъмът е усещал, че баба ти ще бъде нападната и нарочно е идвал да я пази, докато е сама.

- Дааа, едно чудовище спасило баба от друго чудовище…

- Не определяй създанията по външния им вид. По делата им ще познаеш кой е чудовище и кой не. Сега си спомням за една друга история, разказа ми я една жена пак от вашия край. Всъщност това е писмо, написано от нейния дядо, който умрял много млад и намерено наскоро. Ще ти го прочета дословно:

„Аз, Гочо Станков, син на Иван Станков и Параскева Станкова, пиша това в лето господне 19… за да се знае и помни какъв съм бил и какво съм преживял, и никой да не повтаря греха ми!

Знаете, родата ни е голяма, имам трима братя и две сестри, а се препитаваме главно от скотовъдство. Поради таз причина, още от малък на мен се падна задачата да водя говедата на паша. Като дете мен това не ме тормозеше, дори ми харесваше да прекарвам свободно дните си сред полята и горичките. Правех свирки, дървени корабчета и всичко друго, дето може да хрумне на всяко едно дете. Но с възмъжаването започна да ми се приисква още нещо. Заглеждах се вече по момите, но те не заглеждаха мен. Грозен ли бях, на говеда ли миришех, не зная. Зная само, че това силно ме огорчаваше. И така се стигна до съдбовен ден. Една вечер, прибирайки стадото към обора, вървях с ниско прихлупен каскет и обичайния начумерен поглед. Тогава изведнъж се смрачи, а буря не се задаваше. Изви се вихрушка и телетата се размучаха и се разбягаха. Докато ги гонех, за да ги подкарам отново, внезапно всичко притихна. Не се чуваше ни звук. И като се обърнах, пред мен се появи висок мъж, целият в черно. Разбрах, че става нещо странно, но не бях на възраст да се плаша, така че го погледнах смело. Някак си знаех, че това е дяволът, а той ми рече:

- Знам какво искаш! Мога да направя така, че да го имаш!

- Защо ти е да го правиш? Какво ще искаш в замяна?

- Нищо! Ти искаш да имаш всяка мома, нали? Ще те направя толкова силен, че да можеш да вземеш всяка, която пожелаеш! Наистина ли го желаеш?

- Да, искам го! - провикнах се като обезумял.

Тогава отново се проясни, а дяволът изчезна. Не бях сигурен дали това преживяване бе истина или плод на фантазиите ми. Добрах се до вкъщи и веднага съм заспал.

Чудесата започнаха още на следващия ден. Няма да ви занимавам с подробности, ще ви кажа само, че през нощта се превръщах във вълк. И това мое преображение траеше до първи петли. Бях голям и силен! Ако проверите летописите от онова време, ще се убедите, че много девици изчезнаха безследно. Дебнех ги, грабвах ги и… бяха мои!

Веднъж загледах девойка от съседното село - със сламена коса, снажна снага, изумрудени очи. Но все не можех да я издебна. По едно време бе останала сама - мъжът й замина нанякъде, но тогава се появи друга пречка. Две нощи обикалях около двора, за да я грабна, а там все имаше някой, дето я пазеше. Усещах, че този някой не е обикновен, че и той е нещо като мен, но като че ли бе докоснат от доброто. На третата вечер жената тръгна за дърва, другият го нямаше и аз все пак се добрах до нея. Точно преди да извърша обичайното - да се метна върху жената и да я захапя, пазителят й се появи. От него искреше светлина, която ме пробождаше. И колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше болката и сърцето ми изтръпна. Втурнах се да бягам, но продължи да ме боли, и като че ли получих просветление.

Да, можех да получа всяка жена, но не получавах любовта й! В момента, в който я захапех, аз я убивах! Аз убивах любовта! Ядосах се на глупостта си, но дяволът не бе излъгал, бе направил, както бях поискал - да мога да взема всяка жена, която пожелая.

Болката продължи и като станах човек, а Господ ми е свидетел, че бе убийствена! И щото не мога да търпя повече, пиша това преди да се метна от високата скала над Дервентското дере. Нека тази история се знае от бъдещите, щото да не тръгнат по същия нечестив път и да не сбъркат като мен. Нека се радват на красотата, но да не ламтят за нея, защото това ще я убие!

Сбогом!”

Последните слънчеви лъчи се прокрадваха измежду листата на дърветата. Рошко, погълнал по-голяма част от наденицата, кротко спеше. Двамата събеседници се бяха умълчали, когато се сепнаха от крясъка на птица. Момчето скочи:

- Стъмва се! Баба ще ми се кара! Ставай, Рошко, тръгваме си! Чао, страннико!

На върха на хълма се обърна и провикна:

- А ти накъде ще тръгнеш сега?

- Ти накъде ще ми препоръчаш?

- Към „Сърцето”! На две минути от тук е! Чаооо!

И чак на половината път момчето се сети, че дори не е попитало за името на мъжа. А събирачът на истории погледа още малко след него и тихо каза:

- Всички вървим към сърцето си, моето момче!