СЪРЦЕ НАЗАЕМ

Даниел Меразчиев

Отлично помня шестия си рожден ден по няколко причини.

Първата е, че наскоро се бях научил да разпознавам цифрите и с ентусиазъм четях къде-що видех такива. А през запотеното стъкло на скрибуцащия трамвай, преминаващ през центъра на заснежена София, най-често виждах надписа 1980. Над него имаше и букви, които най-вероятно са изписвали „Честита нова година”, но тогава още не познавах буквите. Докато светът се готвеше да посрещне новото десетилетие, ние с мама и баба се връщахме от пазар в ЦУМ. Там ми купиха конструктор с истински винтчета и гайки, отвертка, и много метални части, от които можеше да се построи дори кран. След това ми позволиха да се повозя няколко пъти на движещите се стълби. В трамвая, докато аз гръмко обявявах всяка видяна от мен цифра, мама и баба тихо си говореха за командировката на татко в Съюза. Надавах ухо, но не разбирах какво е това командировка и съюз. Мама троснато разказваше и за някаква леля Светла, която също била в този съюз.

Татко се прибра чак вечерта, което е странно, защото беше събота. Знаех, че в събота големите не ходят на работа и го попитах къде е бил. Той отговори, че изникнали спешни дела. После ми подаде опакована кутия. От нея извадих някаква кола с чудновата форма и много колела. Тате обясни, че това е луноход. Той се движел съвсем сам по Луната, която сега не можем да видим, защото има облаци и вали сняг. Луноходът е втората причина, поради която запомних шестия си рожден ден. Татко натисна едно копче и машината започна да се върти на килима в хола, като светеше с фаровете си и издаваше пиукащи звуци. Съвсем сам, както го прави и на Луната. Изпаднах във възторг, татко се засмя, а мама и баба гледаха мълчаливи. Не знам защо, не харесаха лунохода. Само дядо остави вестника, който винаги четеше, клекна на пода и започна да си играе с мен. Поставяше ръката си на пътя на лунохода, но големите му колела бяха достатъчно мощни, за да преодолеят препятствието. Били специално конструирани, за да се движат по Луната, ми каза той, където имало много и големи скали. После седнахме на масата.

Филмчето на Сънчо беше за Барбароните. Преди няколко месеца си бяхме купили голям цветен телевизор и сега се дивях на цветовете му - розово, синьо, зелено. Докато гледах как пред къщата на Татко Барба минава динозавър (после се разбра, че това е шега, устроена от децата му), мама говореше на татко. Настояваше за обяснения. За командировката и Светла. Докато се обръщах, за да си взема картофче от чинията, видях, че баба си беше сложила очилата и гледаше строго. Дядо, като че ли не им обръщаше внимание, гледаше телевизия с мен и само от време на време ядно стискаше вестника. Коментирахме с него как всички се изплашили от динозавъра, а динозаври отдавна не съществуват, нали? После духнах свещичките на тортата и мама ми отряза парче с розичка.

След вечеря отидох в стаята си, а останалите останаха на масата, за да си говорят. Опитах да построя вятърна мелница с новия си метален конструктор, но се оказа прекалено трудно. Реших да изчакам татко, за да ми помогне. Третата причина, поради която никога няма да забравя шестия си рожден ден е, че татко не дойде. От другата стая се чуха викове, някой удари по масата и дядо извика: „Махай се!”. Входната врата се трясна. Отидох да видя какво става, но баба ме хвана за ръка и ме върна отново в стаята ми. Попита защо не си играя и аз отговорих, че не мога да се справя сам и ще изчакам татко да се върне, за да сглобим нещо заедно. Тя ме погали по главата, а аз бавно заприбирах всичките винтчета и гайки в кутията. Татко не се върна никога повече.

По тези причини дори сега, след петдесет години, си спомням съвсем ярко шестия си рожден ден. Всъщност, тогава се е случило още нещо, за което разбрах едва днес. Въпреки, че съм бил главният участник в нея, притесненият ми детски мозък е скрил спомена за случката в някое дълбоко чекмедже на съзнанието ми, откъдето не мога да я извадя и сега. След днешния разказ на майка ми си го представям горе-долу така:

Както всяка вечер, мама ме е сложила да спя, целунала ме е по челото, а аз съм гушнал Мечо. Мечо беше кафяв, със стъклени очи и пришито голямо червено сърце на гърдите. От вълнение не съм успял да заспя и сигурно съм слушал какво си говорят възрастните в другата стая. Татко вече го нямало. Мама ми разказа как ридаела, докато нейните родители се опитвали да я успокоят. Малко след като извикала „Той ми разби сърцето”, видели как излизам от детската стая и влизам в спалнята. Дядо дал знак на останалите да не предприемат нищо. Преценил е, че сам трябва да изживея мъката си. Взел съм ножицата на мама, която стоеше на масичката в ъгъла, заедно с останалите шивашки принадлежности и отново съм се върнал в стаята си. Баба ми се притеснила да не би да се нараня, но дядо само я изгледал мълчаливо. Учудващо е как майка ми си спомня всички подробности около тази случка, а пък аз не. След известно време крадешком съм отворил вратата, изтичал съм пак в спалнята и съм върнал ножицата на мястото й. Всички си отдъхнали.

Майка ми намерила червеното сърце под възглавницата си на другата сутрин. Нямам представа, как съм успял да го разшия от гърдите на Мечо с малките си несръчни ръчички, нито пък тя. Каза ми само, че след това не съм обелил и дума за случката и тя също се правела, като че ли нищо не е станало. А аз съм продължил да заспивам със същия Мечо, но вече без сърце.

Днес, в болничната стая, моята майка извади смачкано, избеляло парче плат и ми разказа тази история. Върна ми сърцето, което й бях дал назаем преди петдесет години, защото вече нямала нужда от него. Отивала си. Опитах да й противореча, но тя ме накара да се наведа над леглото й, и също както едно време ме целуна по челото. Добави още, че даденото от мен сърце свършило чудесна работа и напълно заместило разбитото й. А сега е време да си върне заема и аз да го дам на някой друг, който има нужда от него.

Това исках да споделя с вас. Понечих да изгладя овехтялото парче плат, но съпругата ми ме спря. В този си вид сърцето изглеждало напълно естествено - смачкано, както всички останали човешки сърца.