ХИМН ЗА РОДНИЯ КРАЙ

Георги Стойков

1.
Да бродиш из този кър, когато цъфтят слънчогледите. С боси крака да газиш росния звездел на „Игина ливада”. Да се заслекваш от зашеметяващия дъх на дивата мента в „Райкова млака”.

Пред пъдарницата на бостан любеница на коляно да разцепиш и зъбите ти да изтръпнат от медената студенина. Пъдпъдък да те върне към пастирските, юношески години. Гургулици да те помамят към прохладни усои.

И после да приклекнеш пред сребърния извор на „Шульовец” и спрял дъх, с шепи да наплискаш морното си лице.

Мой роден, витски край! Идвам при теб на причастие. Водя ти едно малко момченце - със същите очи, със същата коса, със същия загар, с който някога мен даряваше. Плени го с хубостите си, роден край! Дай му вяра в доброто. Направи го мъдър като теб. И нежен като теб. И корав като теб. Направи го вечен като българите, които те орат и те обичат.

2.
Работата ми е като всяка работа, но не е „професорска”. Малцина ме знаят. Осем часа на работа, два часа на път, обед и вечеря, три часа се взирам над чужди книги, три да изплача мъката си и да изпея радостите си, един да прочета на сина две приказки и да понося на „дур кончо” дъщеря си. През останалото време мигна като заек и отново ме подгонил безкрайно късият ден.

С трепет и надежда работих последната си книжка. С любов и чисто сърце исках да я напълня. Да зарадвам милата мама, която от люлката ми внушаваше да съм кротък и трудолюбив: като ми се скара някой - да му се усмихна, като видя дете да преглъща - да му отчупя крайщник от хляба. Да се похваля на тате, който на старини бе станал добър, добър като вечно добрите старци от приказките.

Книгата не стана каквато исках да я направя, не по моя вина. Но радостта, че ще зарадвам старите си родители ме изпълваше с нежност и трепетно очакване. Ще се просълзи ли мама, сгушила побелелите си коси на рамото ми. Ще признае ли тате труда ми или пак ще въздъхне: „Твоите връстници станаха полковници. Ако си полковник, ехее, къде да си!”

Най-после пристигнаха петте сигнални бройки. Боже, колко съм се радвал!

Разтреперана, Елена ме докосва по устните. Калинчо нарежда петте книги на кревата една до друга, брои ги с пръстчетата си на глас и току пита: „Всичките ли си ги написал бе, тате? Ее, тате е написал пет книжки!”

Тригодишната Гергана ни гледа, че стоим на средата на стаята и не проумява бащината си радост, майчиното си вълнение, батковата гордост, който постоянно повтаря, че утре ще каже в детската градина: „ Яд ли ви е, татко е написал цели пет книжки!”

Не, тази нощ не е за сън. Утре рано ще замина с автобуса за село. Утре ще бъда при мама и тате с малката, тъничката книжка в ръце. „Мои мили - ще им река, - тези редове са написани във ваша чест, заради вас, да стоплят старините ви, живота ви. Тате, не жал?, че не станах полковник. Мамо, аз съм здрав, не ме гледай, че съм толкова бледен. И съм добре, мамо, в нашата къща има радост!”

Спускам се по крайречната улица. Нощес е валяло. Дребните камъчета на чакъла са набити в пясъка.

Вадите - запътени към реката, са отвлекли ситната пръст и черната ронлива земя е показала едрите си зърна, кръстосана от белите коренчета на бъзето и копривата. Росата блести по коравите пепелносиви листа на върбите.

Лютичината покрай реката е подгизнала от мътната вода. По върховете на двете канадски тополи подсвиркват черни, лъскави косове.

Петдесет метра са до нашата вратница. Колко километра съм извървял по тези петдесет метра! Тук съм проговорил първите думи, първите стихотворения и песни съм научил от по-големите деца. Най-сладкия хляб съм ял…

И сега виждам баба: седи под черницата на сянка по бяла риза с ниско огърле и телени копчета, кърпи чувал с усукани кълчищени конци, вдянати в губерачка - саморъчно изкована от торошките власи.

На обед ще отиде под шатрата, ще стъкне огнището, ще чекне в обгорялото тиганче три-четири яйца и ще ме викне да ядем. После ще легне на чувала да поспи, сложила двете си ръце за възглавница.

Спирам пред затворената вратница. В кирпичената ограда още личат сърпът и чукът, които съм издълбал с нож през ония пролетни утрини на шести май 1944, когато разстреляха моя учител…

Няколко дни преди това бяха минали двамата Мариновци. Стоях на пътя, единият ми рече: „Натуряй пет-шест самуна в цедилника и тръгвай с нас да ги занесем на дядо ти Иван на колибата”. Беше Великден и мама сложи червени яйца.

На моста те повториха същото и пред караула: „Носим на старците хляб. Нали е Великден!”… Върнаха ме от „Батово”. Те щели да занесат хляба, аз да съм се върнал да си уча уроците, че заран, току-виж, завъртели ми някоя „шестица с опашка”…

Арестуваха ги след седмица заедно с още четирийсет души. Петима разстреляха. Много бой изядоха и двамата Мариновци, но с мълчание отърваха куршума. Тикнаха ги в Плевенския затвор…

Натискам с рамо увисналата вратница. Тя се повлича по плочника и със скърцане се отваря. Калдъръмената пътечка тегли краката ми към отворената врата.

Синята малка книжка се мокри от пот в ръката ми. На гърлото ми е заседнала голяма радост. Устните ми неволно шептят най-милото име на света.

Мама!

В престилката й - необелени глави кромид лук. До краката й - пръстена паница с червени, сушени чушки.

- Добър ден, мале.

Стори ми се, че издаде вик, или стон. Лукът от престилката се разпръсна из кухнята когато рипна. Усещам тръпките й на рамото си, сладкия дъх на косите й.

Тате стои настрана, окашля се.

Пристъпвам към него:

- Добър ден, тате.

След малко излизам на двора: ще надникна в празния обор, който тате е напълнил с рязани дърва; ще се обадя на кучето - полудяло от радост, че ме вижда; агнето ще погаля в кошарата; ще се напия на гладно с вода от герана; ще се запилея покрай Вит, а след час-два до мен ще долети милият глас на мама - вика ме за обед.

Масата е сложена насред стаята. Топлата пшеничена пита е начупена, яденето е насипано в шарени, гледжосани чинии. Тате слага шише с ракия-джибровка и пита:

- В чашки ли ще пием или с шишето?

Обяснявам му, че не трябва да пия, че това вреди на мозъка, а утре ме чака важна работа. Тате свива обидено устни, не казва нищо и сам надига шишето. Мама ме гледа с тревога:

- Че омърси се поне с глътчица!

Още по-дълги са обясненията ми: язвата, бъбреците, нервите. Тя поглежда тате сякаш за разрешение:

- Що се не оставиш, мама, от това писане - започва тя вечния разговор.

- Защо, мале!

- Я се виж на какво си заприличал. Слаб, слаб, на кука си се извил и папунясал под очите. Като гледам Иван какъв корем е направил и какъв врат е наклал, та ми се къса сърцето за тебе. И за какво се кьорвиш над тия пусти книги, та си не гледаш живота.

Тате оставя шишето на масата:

- Иван го разкарва шофьор из селото. Полковник!

Смея се:

- И аз съм полковник, тате, само че от друга войска.

- Никакъв не си ти. Иван е човек, че шофьор върви все след него. И щайгите с ябълките му кара чак в София, и бъчвата с виното, и рибата. Завчера му хванаха от язовира двайсет кила риба.

Боже мой, боже мой! Как да обясня на тате. Сърни, риба, щайга с ябълки и буре с вино. Та във всичко това ли е заключено човешкото щастие.

Мама ме е заникнала, милва ме по хлътналите бузи:

- Да не си болен бе, мама?

- Защо все най-лошото мислиш мале?

- Ми нищо не ядеш. Топни си де! Толкова много обичаше пържена лютика като малък.

- Не яде, не пие…От това вече човек не става!

Тате отсича с ръка като с нож. Мама впива очи в мене - ще ме изпие от обич и жалост.

Гледам в края на масата малката книжка със сини корици, която никой не погледна, и не мога да прочета върху нея собственото си име…

3.
Свети, свети, месечинко ясна. Шуми, мой Вит, и реди оная вечна песен, чиято мелодия ме прави по-добър и малко тъжен. Близни потното ми чело, познати ветре, откръдни въздишката на старата круша-тамянка, побегни отвъд реката, скрий се в узрялата царевица. Аз идвам след теб…

Легнал съм с осемгодишния си син на терасата. Но може ли да заспи върналият се в бащиния двор „блуден син”, призван от дълга да скита по чужди земи, сред чужди хора? А и едно се е опънало - ум да ти зайде.

Едни звезди са се втренчили в мене - ще ме изпият. Внимателно отмествам топлата ръчичка на малкия от шията си, покривам го с одеялото и безшумно се изправям. В мрачината сграбчвам панталоните и ризата, метнати на виенския стол и с тихи стъпки се отдалечавам през двора.

По полегатата стъпаловидна пътека се спускам към реката. Какво безмълвие! Жабите са заспали. Върбите притаено смучат влага от водните дълбини. Единствено бързеят отсреща, в другия ръкав, се спуща надолу и мълви познатата мелодия от детството.

Червено перести скобари се подхвърлят да ловят комари и с плясък цопват във водата. Опипвам с крак дълбочината край полегналата върба, дето мама изпира чергите и мирише на млака и гнили гръсти, изведнъж хлътвам до пояс.

Студенината ме удря в косата, кожата ми настръхва. Дребните чакълести отломки, дотъркаляни чак от Балкана, се завират между пръстите, гъделичкат ходилата ми. Течението ме бие в хълбоците, поваля ме. Колко пъти съм вървял през тебе, Вит, вдигал в едната ръка дрешките си!

Шляпам бос по изстиналия влажен пясък и търся в светлата нощ коловоза, който ще ме изведе до полето. А там накъде да хвана? По угърчинското шосе, което ще ме помами към Дъбравата при паметника на момичето, което загина, за да спаси отряда ни, или да отцепя през царевиците по пътеките на босоногото детство?

Кръстопът. Белее се шосето на изток, тъмнее обраслият, изоставен път към унесените в дрямка поля. Към младостта или към детството?

Горе до паметника ще постоя безмълвно, ще поразговарям с Найда, както много пъти в неспокойните си нощи. И този път устните й ще останат упорито стиснати, но аз знам какво са шепнели в оня зловещ миг, когато ония й казали:

„Хайде, стига си копала. Седни си почини и още един път помисли, заслужава ли си да умреш на шестнайсет години заради един бандит!”

„Бандитът” - това съм аз, тънкулявият, бледен ученик от размирната селска гимназия.

Знам какво си отговорила, мое момиче. То е изписано в очите ти, които ме гледат винаги еднакво чисти толкова години вече.

Двата коловоза са дълбоки, с тревясала гърбица по средата. Босите крака се ровят в студената пепел. Омекналите царевични мечове палаво се пресягат и пощипват голите ми лакти.

Оглушал съм от тишина. Само сърцето ми шиба в гушата, очите са отворени до дъно, в тях се е събрало всичко, с което ме е дарявал този кър в ония най-мили години, без които животът на човек е пуст.

Ей сега ще лумнат огньовете по билото на Черешата, сред развалините на някогашното тракийско селище. И аз си спомням…