СВЕТУЛКА

Славка Зашева

Двете, допрели глави една до друга, играеха на „Не се сърди, човече!”. Пионките, цветни и пъргави, се гонеха върху игрището от картон. Зарчето весело се премяташе през глава и мереше дължината на капака от кутията. Смееха се, спираха играта от време на време, да си разкажат по някоя забавна случка, и пак продължаваха. Не знаеха почти нищо една за друга. Жената, Алис, беше учителка с дълъг стаж. Обичаше децата и светлите фенерчета вътре в тях. В този ден не можеше да се раздели с Деа - детето с тъмна като лятна нощ коса и с очи като светулки.

- Обичам лятото! - усмихваше се Деа. - Само тогава ми разрешават да отида на село, при баба. Тя е много, много стара и вече не ме вижда, но това не го казвай на никого, за да не се обиди. А ти имаш ли баба?

- Да, имах. Тя беше със същото име като моето, кръстена съм на нея. - Алис се замисли и се пренесе назад в детството си. - Спомням си, че ми правеше чай от пелин, за апетит. Бях също толкова слабичка като теб, изобщо не обичах да се храня. И баба всеки ден ми вареше от този специален чай. Той беше ужасно горчив. Но баба някак успяваше да промени вкуса му и горчивото не се усещаше. - Алис се усмихна. Липсваше й този чай и вкусът на бабината грижа.

Всяка от двете стискаше ръката на другата. Искаха да си разкажат още, и още. Сякаш отдавна са чакали да се намерят, да имат времето да се опознаят. Усещаха се близки отпреди, но чак днес, седнали уж за малко да поиграят, си говореха като приятелки. Алис обичаше всички деца. Но Деа беше различна. В нея имаше някакво тихо спокойствие, някаква неочаквана за крехките й години мъдрост. Приемаше всичко и всички с усмивка. Имаше усет за тъгата. Погалваше деца и възрастни с думите „Не се тревожи, всичко ще се оправи!”. В дълбоките й очи бълбукаше топлина. Понякога светеха от почти незабележими сълзи, появили се от трогателни думи или жестове към нея. А друг път измежду ресниците й оживяваха слънца, които искаха да излязат и да тичат, да прегръщат целия свят. Беше добро и чувствително дете, всички я обичаха.

Пионките танцуваха по разчертаните квадратчета. Алис измисляше имена на всяка от тях и преправяше гласа си:

- Ще ме гониш, така ли? Хайде, да видим, как ще стигнеш Пол! Имам само две квадратчета и се прибирам вкъщи. Не можеш да ме хванеш!

- Никога не съм се забавлявала така! - смееше се с глас Деа. - Искам ти да си ми майка, моля те! Искам да сме семейство!

Изведнъж Алис замлъкна. После продължи, макар и с малко по-различен глас.

- Радвам се! Децата трябва да се забавляват. Ти вкъщи забавляваш ли се?

- Не - отговори Деа и лицето й стана сериозно. - Вкъщи всички винаги са намръщени и ме бият.

В този момент Алис хвърли зарчето, но то прескочи кутията. Деа се затича да го догони и върне обратно в играта. Отново беше ред на Алис.

- Защо те бият? Да не би да се държиш лошо?

- Не. Бият ме, когато не обичам нещо и не искам да го изям. Или, когато имам петица по математика, когато изцапам роклята си, когато изпусна някоя чаша, докато мия съдовете… Но те са толкова гладки и хлъзгави, сякаш нарочно искат да се изплъзнат от ръцете ми и да танцуват, докато паднат - тук Деа се усмихна за кратко, притвори очи, сякаш се понесе в свой невидим танц.

- А кой те бие? - леко я стресна Алис, макар че говореше все по-тихо.

- И мама, и тате. Понякога с шамари, а понякога с точилката. Последният път, когато тате ме удари, паднах и се ударих силно в масата - продължаваше да разказва Деа, все така спокойна, след което спря, за да отброи квадратчетата.

Зарчето остана в пръстите на Алис, висеше във въздуха и чакаше да бъде хвърлено. Пионките вече нямаха цвят и приличаха на сърдити войници. Алис погали тъмната главица на детето, после го прегърна силно.

- Съжалявам! - почти безмълвно отрони тя.

- Недей - каза Деа. - Важното е да сме семейство, така казва мама. Знаеш ли - оживи се детето, - никога не съм идвала тук при теб, в твоята стая, докато пишеш. Харесва ми! Усещам я, сякаш съм у дома. И знаеш ли …? - просветнаха очите й. - Тук сърцето ми е усмихнато, като теб!

Жената избърса двете светулки, хвърли зарчето и премести Пол още две квадратчета напред.

Минаха няколко години. Алис все още преподаваше. Един ден, докато изпращаше на двора последните деца, някой неочаквано се хвърли в прегръдките й. Позна момичето с тъмните коси, между които блещукаха светулки. Деа. Беше пораснала, красотата й светеше, наравно с бялата й рокля. Момичето обви ръце около Алис и се притисна силно. Сърцата им туптяха бързо, почти щяха да изскочат от вълнение. В този момент Алис видя малкото розово петънце върху роклята на Деа. Беше я изцапала с устните си при спонтанната прегръдка на момичето. Жената се стресна и уплашено отдръпна Деа от себе си. Очите й помръкнаха,  пред нея изскочиха безцветните пионки на детското „Не се сърди, човече!”.

- Боже, съжалявам! - почти изплака Алис. - Трябва да направим нещо!… Трябва да я изперем, преди да се прибереш вкъщи!… Деа, толкова съжалявам! - жената продължаваше да говори задъхано. - Аз ще го оправя, обещавам ти, че няма да личи!…

- Недей, няма нужда… наистина! - усмихна се топло Деа. - Баба дори няма да го забележи. Нали знаеш… тя е много стара, почти не вижда. - момичето отново се усмихна. - Тя вижда само светулки в очите ми.

- Баба ти ли? - изненада се Алис.

- О, да. Аз отдавна живея  при нея, на село. Още от последния път, когато играхме с теб на „Не се сърди, човече!”.

- А… семейството ти? - плахо попита Алис.

- Не съм ги виждала оттогава. Но… знаеш ли колко истински светулки има при баба? - Деа притвори очи и засия в усмивка. - Много често се заплитат в косите ми. Когато се прибера с тях, цялата ни къща се усмихва. И баба ги вижда, представяш ли си?!…

Момичето продължаваше да разказва. А Алис си спомни как стискаше зарчето в ръката си месеци наред, докато се питаше кое е най-доброто семейство за едно дете. Сега разбра. Това, в което живеят светулки.