ЕДИНСТВЕНИ

Ивелина Цветкова

ЕДИНСТВЕНИ

Когато се откриваха очите ни
в заченали тъга красиви нощи,
валяха дъждове копринено
и есенното слизаше за още.
И стъпвахме далечни,
и единствени.
Изгубвахме се,
после се намирахме…
Но тайната на всяка наша близост
се криеше в ръцете ни.
Пулсирахме.
Измисляхме дъжда над градовете,
а улиците скриваха се в локви.
Изпращах ти незнайно световете
на женската ми същност кротка.
Разпукваха се макове в сезоните
и падаше в тристишие червеното,
което не залепваше в картината.
Намирахме го в ирис на увереност.
Пътувахме…
Пътувахме намерени
към книжните завои с бели кораби.
И плисвахме живота на зеленото
по тихи хоризонти - в новото.
Полетата запомниха телата ни,
а с времето - щурчета ни засвириха,
но тази песен…
Тази песен - нашата -
за нея в празници камбани бият!


ТЕЛЕГРАМА

Сякаш облак тежеше в ръката ми сутрин,
щом сънят ми изчезваше с утрото звънко.
Всеки лъч се рисува днес сам и се будим
за вълшебства, които дърветата върнаха.

Тази пролет навярно ще тръгне към лято,
а реката ще плисне и шепот гальовен -
да се слее със вятър, с косите ми - злато,
дето ти ги сънуваш по-светли от спомени.

Мен ме следва пожарът на залез предишен -
аз успях да запомня цвета му случаен.
Неслучайно обаче ще зреят с нас вишните…
Знам, калява ни времето, сякаш потайно.

Тръгвам с теб и не питам защо са красиви
всички вечери, дни, всеки миг, щом сме двама.
Аз запазих лъчите на думите живи,
с тях изпращам любов в този стих-телеграма!


КАМБАНА ОТ СТИХОВЕ

Може днес да не дишам по детски в окъпан следобед,
но очите ми следват на времето тънката кожа
и това, как по облачен шепот, подписал се горе,
си отива завоят небесен - дъгата възможна.

По прозорец и слънцето вчера събираше песен,
а жасмини догаряха в стих от вселенски градини.
На мълчание тайните скривах в живота унесен.
От усмивка на ириси литвам, след дългата зима!

Ако блеснат по изгрев в далечното цветни графити,
ще помисля Помпей, че възкръсва в картината земна.
По етажи на нощи, звездици редят смях открито
и зачеват поляните с макове - къщи вълшебни.

Ти наричаш ме цвете, когато ме гледаш в очите
(никой в мен не успя да намери следата дъждовна),
а когато днес в шепот гальовен изричаш тревите,
вдишваш мен и камбана от стихове, сякаш неволно.

Любовта е единствена стая, в която се ражда
светлината за пътя просторен към следващ следобед
и след днешния дъжд, превалял за поредната жажда,
неродено детето ни в стих ще рисува в нас пролет!


ПРИКАЗНА СТАЯ

Тази нощ заприлича на пролетен шепот -
с теб мечтаем за макове. Хайде, да тръгваме!
Преваля топъл дъжд над поляните - леко -
и се сгушихме в тъмното. Влюбени гълъби.

Ако имаше как да съм с рокля от макове,
ще въздъхваш и в себе си. Разтвори си чадъра,
че глухарчета тръгнаха след октавата шепотна!
И звездите сънуват и въздъхват по вятъра.

Ще роди земетръси тази приказна стая.
Раздвижи дъх от вятър и… Хайде, да тръгваме!
Пак ще кажеш: „Красива си”. А нощта ще венчае
този свят с любовта и поляните с макове!


С БЕЗБРОЙ ТИШИНИ

Когато на месеца златен
окапят студените дни
и в цифрите, силно познати,
броиш календар с тишини,
не спирай да търсиш безкрая
и своето слънце над път,
макар че е всичко нетрайно
и гасне край тебе светът!
А някой пред твоята къща,
дори да остави писма,
ти никога тях не ги връщай,
намирай се в дума една
и сетне от нея раздавай
на първия срещнат човек,
на мило дете или славеи,
на среща с тъгуващ поет!
Тогава усмивки ще носи
и утрото в новия ден,
след всички излишни въпроси
ще дишаш в добро окрилен.
Сърцето ти лудо ще бие
и влюбен докрай ще си ти.
В писмо светлина да откриеш,
е къща с безброй тишини!


ДОКОСВАНЕ

Нека тръгнем в дъждовната вечер - на юг,
с два билета за кино в джобовете скрити,
без чадъри разперени, с чаша мавруд,
да се смеем по тъмно със теб, шеговито!

Нека свием след някой забързан човек,
да му кажем без думи: “Животът е кратък!”
Спрели будно такси - ще се возим до пет,
за да слезем до моста в посока нататък.

След това напиши с мен писмо до дъжда,
пощальонът ще викне, света си нарамил:
„Как да стигна до него? Не нося крила…”.
И ще тръгнем напред все по-влюбени, бавно.

Ще пропуснем на киното главния вход.
Не живея в измислени филми и ноти!
Два билета за бъдеще имам, Живот -
аз и ти, ти и аз. Тази нощ е докосване!


ВЗЕМИ ОТ ВСИЧКО

В бръмченето на кошери дочувам сричка минало.
Сгъсти се във очите ми зеленото - от сричане.
Дори не питам времето дали запазих римите
от всички изречения с въздишки за обичане.

И книгата в ръцете ми е с прагове понякога,
но полет от хартията обръща се в синтаксиса.
Запомних светлината й. Така ще идва лятото -
със жълтото, полепнало по пръстите от нарциси.

Въздъхвах по глухарчета, че думите заспиваха.
Разпуквах световете им и лепнеха по устните.
Аз мога да съм себе си и всеки ред от книгата,
и твоя път от делника, и времето пропуснато.

Откъснах всички ябълки по клоните увиснали.
Така ще паднат сънено презрамките на роклята.
След пръстите по кожата не се изгуби миналото.
И ти остана с времето. Не всичко е изпято!

От твоето присъствие и слънцето е истинско,
и всички изречения, и книгата в ръцете.
Вземи от всичко - сричките и римите написани,
дори несподеленото, но пазено в сърцето!


ХИМИЯ

Този ден е орисан само с локви дъждовни,
да се смее и плаче с глас на птици далечни.
Като детство смалено в спомен скрит от виновност
дреме вятърно в клони всъщност цялата вечност.

От безсъния тихи падат облачни ниви.
Колко тихо говориш! Ти си там, но те чувам…
Лятна приказка пиша за щурци, приютили
цветен шепот - от тебе, че и дъжд несънуван.

Всяко хапче за болка е измислена точка,
а денят ни е химия… Виж, споделям ти климата
и дъжда, който в локвите не чертае нарочно
своя шепот, а времето. Нека с теб да го имаме!


ИМАМ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ

Няма звук като падне звезда над съня ми,
само светли петна по цветята множат се.
Все търкулва се утрото с цветни налъми,
а денят се протяга, преди да угасне.

Някой остри моливи за есен отсреща,
хрупа цветни бонбони и пуска хвърчило.
Аз сънувах пристанище, лодка и смешка -
детска смешка, с пижами, по пясък. И кино.

А минорният вятър звучи непотребен.
Виж, хвърчилото литна от шарки - нагоре.
Имам цялото време да мисля за тебе.
Имам време, в което не спирам сезона.

По ранимите улици бързам нанякъде,
а въртя се в кръга на едни настроения.
От отсъствия млъкнах и рокля облякох.
Имам цялото време да мисля за тебе!


СЛАДКАРНИЧКА ЗА БЪДЕЩЕ

На Даниел Меразчиев

Оставих ти на масата пространство от земята ми,
хвърчилото, мечтите си и лятото ми истинско.
Белеят листи паднали под лампата - с метафори,
в които ти си същият, а времето - избистрено.

Отнех дъжда на облаци - памук във атмосферата,
полях цветя в градината и с нея тръгнах пролетна,
макар че в мен понякога тъга крещи в неделята,
когато пеперудите почиват си по клоните.

Едно мастило стига ми да пиша за следобеда,
във който и кафето там сладни от съвпадения.
Разбърквам всички острови в утайката - по Коледа
и някак се сглобяваме с живота едновременно.

Успях да бъда себе си, а миналото пълно е -
в сърцето бие с болките… Не ми се пише облачно…
Любов е разстоянието от мен до теб по кожата,
в косите ми и в думите. И всичко е възможно.

Ухае на ванилия по роклята ми бледа,
сладни цветът на цветето във вазичка любима.
Аз знам, че част от слънцето е влязло да ни гледа -
в сладкарничка за бъдеще, в която лято има!


ПИСМО ОТ ТИШИНАТА

Мръзне тънко листо под дърво там на двора
в тишина, натежала от спазми на време.
Само вик на тревожност дочувам от хората.
И по навик затварям очи - да не гледам.

Още топли ръцете ми помнят огнището,
от което по-истинска гледа и къщата.
Ще осъмна с писмата си, с всичко написано…
В тях не пиша за себе си, нито се връщам.

Дреме облак, там някъде, скрит зад комините,
побелял от очакване мръзне в сезона.
Стига с болнични стаи в студения климат!
Тишината тревожна с любов да прогоним!


НЕДЕЛНО

След завоя, до църквата има дърво,
на което в гнезда пеят птици в неделя.
Да, тогава се случва. Не зная защо.
И от там към реката да тръгна не смея.

Просто спирам и слушам. Ухаят липи.
Те напомнят за чай и за слънце в косите.
А пък жълтото толкова много крещи,
че мълча и притварям очи. То се сипе.

И жужи сякаш времето с пулс на пчела.
Не е къща случайна сезонът край мене.
Колко истинска приказка, песен, мечта…
След завоя, до църквата - пролет…

Неделно!


В ЕДИН ВЕЧЕРЕН ИЗГРЕВ НА КИЛЕРА

И в лачени обувки светлосини
размерът на живота е огромен.
Как хлъзгав е - кора от сладка диня
и връща ме понякога сред спомен.

Октавата на вятъра е пълна
с избухващи лъчи от слънчогледа.
Животът пак с крилата си ме върна
в един вечерен изгрев на килера.

Там роклята, която е от пролет,
ухае на гора и на поляни.
Тя в първия дъждец се влюби. Полет.
След този дъжд - морето до коляно.

Размерът на живота е огромен,
намирам днес печатните му грешки…
Поредно междучасие за спомен,
събрало липси в топлото на дреха!


НАТАТЪК Е ЛЕСНО

На моя прозорец, в студените вечери,
се къпят под сенките гълъби бели.
Дали след съня ми за пролет далечна
или е от стихове толкова светло?

Звездите красиво бледнеят в небето,
но всичко изглежда ми някак старинно -
изтъркани улици, голи дървета,
клошар бавно крачи и топли се с вино…

В прогнозата, казват, че плюсове няма
за градуса, който ръцете ми реже.
Как искам да цъфнат кокичета само,
с воали разтворени в двора ми снежен!

И искам на пролет така да ухае,
а в клоните цветни да писне (там) птиче!
Нататък е лесно! То всеки го знае -
ще дишам с мечти и с летеж на момиче.

В поле ще догоня цвета с пеперуда.
И ти ще усмихваш цветята за мене.
А в лятото сетне ще идем за друго -
къпини в ръцете от стих да разлеем!

И пак ще сме влюбени в топлите вечери.
И пак ще се къпят под сенките гълъби…