СТАВА ДУМА ЗА МОРАЛ, НАЛИ?

Драгомир Шопов

Напоследък все по-често в съзнанието ми се налага понятието морал. Морал във всекидневното ни битие, в това, което вършим, в това, което пишем… Но какво е все пак това толкова дефицитно за нашите съвременни условия понятие морал?

Известно е още от древността, че моралът определя и мотивира поведението на отделния индивид в различните области на живота - политика, култура, наука…

При всяка една от тези области върху човека оказват решаващо влияние законовите разпоредби, по които се управлява държавата и които предполагат упражняването на контрол върху постъпките на всеки член на обществото.

Ако констатираме липса на морал в необходимата достатъчна степен в днешния ни живот, значи че обществото не е дорасло до възможността да разбере и възприеме като задължителни нормите на морално поведение (това се отнася в пълна степен и за отделния човек) и че не е разработена или не се прилага действена законова система, която да постави на равна нога всички, независимо от това какъв пост заемат, дали са във властта или не.

Затова у нас шестват подкупите, измамите, лъжите, ненаказаните престъпления, корупцията, политическата мимикрия…

Известно е, че такива неблагоприятни условия на съществуване могат да се превърнат в стимул за създаването на високохудожествени творби, оборващи примиренчеството и пасивността, предателството и подлостта.

Такива творби са в състояние да внесат особена съпротивителна енергия в хората, да им открият закрития хоризонт на надеждата.

И да помогнат на младите, най-лесно податливи на всякакви манипулации и вредни внушения, да разберат, че животът само тогава е съдържателен и смислен, когато служи на високи идеи, когато сърцата са отворени за националното, красивото, истинското…

След всичко казано стигаме до няколко основни теми: за мястото на човека в съвременното ни общество; за причините, които превръщат този човек в страдалец; за съдбата на България в глобализиращия се свят; за големия въпрос какво ни носи утрешния ден.

И, разбира се, за мястото и ролята на интелигенцията, в това число и на писателите. Говоря за истинските писатели. Защото в последните години сме свидетели на откровена девалвация на българското слово.

Като троскот в чувствителната литературна нива на България се появиха бездарни писачи, които бяха задължени да прибавят своите мутиращи гласове към хора на постоянните отрицатели на българското и главно - на литературата, създадена от предишните поколения талантливи български писатели.

Тези самовлюбени „новатори” и „модернисти”, без да разбират добре същността на цитираните понятия, са внимателно отглеждани и щедро поощрявани от някои т. нар. професори като Михаил Неделчев.

Той и питомците му, в състояние на някакъв постоянен амок, се смятат за първенци в духовния ни живот, опорочен от тях.

Гаврят се с литературни произведения в духа на националната традиция, злословят по адрес на Съюза на българските писатели.

Писанията им предизвикват не просто изненада и почуда, а чувство на омерзение и на недоумение у всеки нормален човек, ако се насили да ги прочете.

Бездарниците шестват победоносно, където и да погледнеш - в литературата, в киното, в телевизията, в театъра, в изобразителното изкуство.

Те са много и стават все повече. За такива навремето проф. Александър Балабанов казваше: „Навъдиха се много атове, мегданът си остава все същият: тесен и неравен. Или: жабите се размножиха, блатото съхне.”

Но блатото на посредствеността у нас още не е пресъхнало, излъчва горчиви изпарения и пречи хората на духа да дишат свободно.

Но не пречи на телевизиите да отделят ценно телевизионно време на бездарниците. С напомпано самочувствие (има как хората да ги видят от екрана), те самоуверено поучават, съветват, споделят творческите си планове с водещите, също така безпомощно посредствени като гостите в студиото.

Сега се сещам как навремето художникът Йордан Керезиев, близък приятел на Вапцаров, го запознал със свои колеги-художници. „Това е Никола Вапцаров, млад поет от моя край” - го представил той. Вапцаров се почувствал неудобно и тихичко промълвил: „Абе, какъв поет съм аз?”

Споменавам това не случайно. Неведнъж съм писал, че некачествените писачи са много необходими на всички, които мразят България, чуждеят се от народа й и преследват една цел - хората да забравят какво значат национално достойнство, чест, борба, победа. Какво значи умно, съдържателно и красиво българско слово.

И всичко това - само и само в душата на угнетения българин да не припламне опасното за някои среди огънче на родолюбието и истината. Има политици, които много се боят от това огънче. Те лицемерно държат в кабинетите си портрета на Левски, а действията им са в пълен разрез с онова, което ни е завещал великият Апостол на свободата.

Става дума за морал, нали?

О, колко архаично е това понятие в условията на едно аморално време. Някой умник може би ще каже, че сега има свобода, че всеки може да прави каквото си иска и да пише както разбира.

Но когато от такава свобода се възползват свободни до нетърпимост новоизлюпени богаташи, банкери, бандити, недостатъчно грамотни политици, геьове, елитни проститутки, доморасъл хайлайф, такава свобода не е нужна. Вредна е!

Лошо е, много е лошо, че точно изброените по-горе са постоянни гости в нашите телевизии. От тези гости няма място за нищо полезно.

Къде, в кои незнайни ъгли са захвърлени и забравени красивото, умното, мотивиращото, които така ни липсват днес?

Що за хора са ръководителите на медиите, каква е тяхната култура, общественото им съзнание? Къде непробудно дреме ненужният със своята пасивност и безсилие Съвет за електронни медии (СЕМ)?

Защо анонимните му членове не са в състояние да сторят нещо полезно, за да се излекува болният медиен въздух на България?

Да спрат най-сетне, за Бога, простотията, цинизмите, арогантността, които ни дебнат отвсякъде. Ако не са в състояние да го свършат, мястото им не е там. А то, дяволското, е доста добре платено!

Става дума за морал, нали?

Тази тема ме е занимавала и по-рано. Основателно наред с другото ме тревожи духовната недостатъчност на днешна България, където е най-висок данъкът върху книгите, поради което те са недостъпни за много българи.

Имаме ли право тогава да се учудваме, че у нас са толкова много неграмотните, предимно младежи?

Не може да бъде по друг начин, когато в учебниците професори като Милена Кирова и Валери Стефанов поднасят трудно разбираеми разбори за стойностни творби на български и чужди автори, което е причина младите хора трайно да намразят литературата.

Един пример. Разглеждайки „Под игото”, Валери Стефанов бе писал: „Свободата е конструирана като знак, чийто референт е отвлечен, изгубен е в кривините на някаква историчност. А тъкмо когато знаците на свободата се конструират, ампутираният референт започна неистово да боли - и тогава какво значение има каква стока имаш, къде търгуваш, как се плоди челядта ти!”

Бедни, бедни студенти по литература, съчувствам ви!

Не може да бъде по друг начин, когато в търговската мрежа рядко се виждат книги от най-изявени наши писатели, които смахнати професори третират като остарели и архаични.

Така стигаме до позорния акт една „преводачка” да преведе на нов български „Под игото” на Иван Вазов . Ужас! Статията, която публикувах по този повод в пресата под заглавие „Има ли кой?” завърших с думите: „Колко ли пъти сега патриархът на нашата литература се е обърнал в гроба? Бедният Вазов! Бедна България, богата с майкопродавци, хулители и търгаши с нашето свято слово. Кой сега, Родино, ще те „обрише” от калта, която отново е хвърлена върху лицето ти? Има ли кой?”

С този въпрос можем да се обърнем към отделни отговорни институции и личности, за да ни кажат как в годините на прехода се постигна подмяната (заместването на истинското с ерзаци) и как една и съща матрица бе използвана, за да се създадат псевдополитици и псевдописатели?

Не би било изненада, ако се продължава в същия дух, лишеният от критерий читател да избере за книга на годината някой лъскав порнографски пасквил.

Всичко е възможно, след като лансираните безличия плъзнаха като зараза в различни посоки. Едни успяха да се докопат до преподавателски банки в Университета; други сътвориха несполучливи сценарии за филми като „Мисия Лондон”, които бързо след излъчването им са забравени; трети предпочитат да оздравят гърдите си с чужбински въздух, вероятно родният им пречи, та някъде по света умуват върху туй като какво нещо е физиката или тъгата…

Страшно е организираното бездарие. В писанията на някои литературни микроорганизми съзнателно се рисува един неверен образ на нашата родина, високомерно се обругава сътвореното от поколения българи.

На всички родоотстъпници искам да припомня какво казва Димитър Талев: „Изворът на всяко творческо въодушевление трябва да бъде чист. Такъв дълбок и чист извор може да бъде любовта ни към родината, към народа ни, любовта към човека. Такъв чист и дълбок извор на въодушевление и възторг може да бъде непоколебимата ни вяра в един възвишен идеал.”

Както е известно, литературата представлява сложен процес, върху който влияят обществено-политическата и социална среда, влияят и различните исторически и културни етапи, през които е преминала държавата.

От сериозно значение е творческата енергия у народа и което е особено важно - личността на писателя.

Тъй като той е рожба на своето време, разбираме защо най-значимите литературни творби се създават при условията на висока обществена активност.

За да се случи това, голяма роля играе литературната критика, белязана със знака на ерудицията и независимостта на литературния критик, на неговите свободни философско-естетически позиции и критерии.

Днешната критика, в условията на новото време, трябва да подпомага раждането на високо художествени творби в противовес на всички антидемократични и антинационални тенденции в глобализиращия се свят.

Мисля за силата на националната държава, за единството между нейните жители. И за писателската общност мисля.

Затова ще ви разкажа един поучителен случай . През 1829 г. Виктор Юго чел пред група приятели, сред които Балзак, Дюма, Мюсе, Сент-Бьов, пиесата си „Един дуел по времето на Ришельо”. Пиесата възхитила слушателите, последвали бурни похвали. След четенето силният Дюма грабнал Юго, вдигнал го с двете си ръце и извикал: „Ще Ви носим към славата на ръце!”

Какъв добър урок ни дава една цивилизована нация, която показва как трябва да се ценят и уважават хората на духа!

Става дума за морал, нали?

Напоследък, след като затворя страниците на някоя стихосбирка усещам, че у мен не е останало нищо от прочетеното. Трудно ми е да проумея дали съм чел поезия или някакво нейно фалшиво подобие.

В такива случаи, а те съвсем не са рядкост, си спомням думите на големия австрийски поет и мислител Райнер Мария Рилке, който нарича подобни творби „пубертетни” не заради възрастта на автора, а заради липсата на талант у него.

Такива „пубертетни” са водещите на „Библиотеката” по БНТ, както и постоянно канените за участие „специалисти”, жалки в навлечените одежди на всезнаещи, от които едва ли не зависи литературата на света.

Става дума за морал, нали?

Но морал не може да съществува там, където прозира острото лице на цензурата. По нейните закони „Библиотеката” по БНТ не обръща никакво внимание на книги от съвременни български писатели, членове на Съюза на българските писатели.

С какво те заплашват жалките библиотекари?

Може би се страхуват да не се наруши блатното спокойствие на предаването?

Мисля, че е време широко да се проветрят неговите спарени страници, да се озонира застоялия въздух на празномислието и празнословието, които царуват с години в него.

Наскоро един „пубертетен” по думите на Рилке критик, мисля Йордан Евтимов, между многото празни приказки, изговорени за сексуалното възпитание, със съжаление констатира, че ние нямаме шедьоври на гей литературата!

Също неотдавна предаването гостува в Русе.

И там, по изискванията на строго съблюдаваната цензура, не бе поканен нито един сериозен писател от крайдунавския град.

Познавам тамошните автори и съм сигурен, че те щяха да кажат интересни неща за духовния му живот, който се дължи и на техните творчески изяви. Но как да бъдат поканени, когато са членове на СБП?

Става дума за морал, нали?

* * *
Презвитер Козма пише в своята „Беседа против богомилите”:

„О, христолюбиво войнство, от вас никой да не става другар на еретиците, защото ще станат христови врази! Старайте се да четете светите книги, за да не попаднете в безконечни мъки! Защото много измами и много неправди изникнаха на земята. Не е възможно да ги отбягнат онези, които живеят в леност. А кое ли слово книгите не изопачиха? Какво ли не похулиха в този свят, устроен от Бога?”

Защо ли точно сега си спомням тези думи? Сигурно има защо.