ИЗ „ОБЕДНО НЕБЕ” (1973)

Ставри Борисов

35 години от смъртта на поета

СОЗОПОЛ

Приеми ме в твоя свят -
аз съм един непознат
и не ти обещавам нищо:
луната е отдавна
обща истина,
звездите са дребни за огърлица,
а небето не може да се сбере
в къщите с таваните дървени.

Тача мъжете ти с цвят на пясък -
те дъхат на солена вода
и боледуват от солената жажда
да бъдеш
само тяхно пристанище.

А утрото идва понякога
разлюляно
като детска рисунка,
с мисли, които болят,
както боли свежа рана.
И човек не може да разбере
дали заливът е по-широк
без един кораб
или сърцето е по-тясно
с някой спомен от вчера.


СЕЛСКА КРЪВ

Дори когато съм най-тъжен
не мога да ви наскърбя.
Тогава мисля, че съм длъжен
до вас най-дълго да вървя.

Да ме подемат силни срещи,
да ме облъхне близък глас.
И взел от всекиго по нещо -
да бъда пак един от вас.


ОТГЛАС

Свирят в съня ми трима мечкари
и за щастие
благославят:
да достигна дълбока старост,
напечелил сърца и слава.
Благодаря ви, мои мили,
с остарели гъдулки и пръсти.
Обожавам само земните сили
и пред вашата песен се кръстя.
Чувам в нея далечно ехо
на стрели във зелена гора
и отприщени стари мехове
с буйно вино и буйни слова.
Подарете ми тази песен,
пожелайте ми вярна стрела -
искам да се премеря честно
не във дървета и във крила.
Мойта сянка ме прави неверен
и ме разпъва на кръст.
В нея искам да се премеря,
за да имам човешки ръст.
И ако легна под сърпа лунен,
без да осъмна за нов ден,
изтеглете от някоя струна
два-три звука за мен.


ДЕБОВО

Август си отива вече
със провесени дървета:
бяга пътят - пътят млечен,
тръгват тънки ветровете.
Хлябът
весел дъх изпуска.
Гроздето ще стане вино.
И те викам с кръгли устни -
да ти кажа нещо свидно.
А небето избледнява
като дочена рубашка:
ти си тук - не остаряваш,
и ми става малко страшно.
И ми тегнат като камък
неосъществени думи.
В притеснената ми памет
зачертавам гари шумни.
Като в шкаф библиотечен
твойте букви пак изгряват.
И ме удря въздух речен,
и широко в мене става…
Ти си тук - не остаряваш!
Нека август си отива.
Твойте праскови остават
и със лято се наливат.

И мъдрее хълмът сведен -
вчерашен
и днешен.
Тръгвам - махва ми последен.
Идвам -
първи ме посреща.


НОЩ ЗА РОЖДЕСТВО

Привечер излезе вятър,
като лампа духна звездите.
Зашумяха остри листата -
малко сънни, малко сърдити.
Подир час затрополяха
в сухата пръст на септември
първите - редки капки,
бяха светли и бяха големи.
А баща ми остана на двора,
разсъблечен по риза:
гледаше някак весел нагоре
и вкъщи не му се влизаше.
Забълбукаха тънки вади
и дърветата се отпуснаха,
а от порти глави подаваха
хора със слънчеви устни.
И до късно селото светеше,
чувах песни, гласове гърлени;
а прииждаше плавно небето -
топлата земя да прегърне.


ПОСВЕЩЕНИЕ

На майка ми

Майки на сеячи и на поети -
те не знаят
какво е слава.
Пазят нашите детски портрети
и не вярват, че остаряваме.
Още мислят, когато ни срещат,
че косите ни светят бели
от праха
на земята гореща
и от пътя,
който сме извървели.
А на тръгване все им се иска
бръчките,
по челата ни спрели,
да са като бразди -
бременни с мисъл,
тръгнали
да нахранят земята.


БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

На Деко Василев

Недейте ме забравя
във някой весел час -
пазете ми докрая
едно место сред вас.
Аз може да не дойда.
Неотстъпчив и блед,
ще уча как се ходи
изправен върху лед.
Или пък нещо друго -
загадка засега.
Недейте ми отвръща
отсечено с ръка.
Пазете ми докрая
едно место при вас:
аз няма да изтрая
без поглед и без глас.
Аз сигурно ще дойда -
все тъй неразгадан,
да ви открия в ода,
да ви усетя с длан.


СТИХОВЕ ЗА МОЯТА
МАЛКА ГОЛЯМА ЗЕМЯ

1.
След дълго лутане по пътища,
по гари, улици и градове,
едно парче небе съм скътал
за най-самотните си часове.
Една сълза - да ме опари
за някой миг неоценен.
Високо е небето старо,
но притежавал съм го всеки ден.
И сигурно затуй не можех
молитвено под него да стоя,
неотпочинал и безбожен,
звездите тръгвах да броя.
Звездите все са тъй
непреброени.
От гарите извира път след път.
И блесват градове новородени,
които трябва да се назоват.

2.
И аз разлиствам прости истини,
превърнати в история.
Стоя пред мъдри обелиски,
със древни камъни говоря.

Заничам по треви и храсти
да срещна белег от копита,
но пътища на кръст опасват
земя със ябълки и жито.

Насреща ми - автомобили.
Къде с такава скорост
ще сетиш с колко сила
земята се стреми нагоре!…

И благодарен на очите си,
превземам върхове и извори,
деля с орли височините,
със ранобудниците - изгрева.

И в таз земя шест дни ми стигат
от Връшка чука до нос Галата.
Но цял живот дали ще стигне
да я открием цялата.


ВАРИАЦИЯ

Умората на лятото пониква
по върховете с прости тонове
и аз след всеки ден привиквам
с листата, на пръстта отронени.
Момичетата пак са тъжни
и нещо бодва ме отвътре;
а хоризонтът е окръжност,
която ни затваря пътя.
Къде да идем
и не е ли късно -
ятата тръгнаха отдавна.
Но ние нямаме какво да търсим
през океани и държави.
Нагазваме при семената,
необходими като клетва
и някъде, откъм сърцата ни,
се чуват пролети и жетви.


СЮЖЕТ

Отиват си сезони,
дървета и цветя,
приятели и песни
с фамилна простота.
На смяна идват други,
изгрява пак роса,
гнездата пак са топли
от прости чудеса.

И ти вървиш и питаш
от мисъл свечерен -
защо си с къдри тъмни,
а бял е твоят ден?
Вървиш и чуваш само
на птиците гласа
и как светът пониква
от прости чудеса.

Като дърво наливаш
кафяви плодове
и от черупка вадиш
нечути гласове,
потъваш в снеговете
и в капчица роса,
и хората те знаят
по твоята коса.


АКВАРЕЛ

На клонка крушова отвън,
във утрото все още пусто,
от струна,
славей, с тънък звън,
изтръгва свойто чувство.

И неусетно над баира
сгъстява се една черта,
тъй, сякаш че от там извира
божура на света.

Зеленото се прояснява,
в тревата - капнали звезди.
И тръгнеш ли така, направо,
цял млечен път ще се роди.

Смутен съм някак и неловък,
че в този древен акварел
прибавям като нещо свое
два чифта влюбени криле.


ГРАДСКИ ЩУРЦИ

Малка е простата ви държава -
една туфа
до асфалтния друм.
Цялата си нощ пропилявате -
да надвиете градския шум.

Мои наивни, добри таланти!
Градът не ще ви открие - знам:
той си има куп музиканти
и се мръщи на бавния танц.
Бързи коли асфалта гонят,
между звездите върви човек -
това е Двадесетата симфония,
по погрешка наречена „Век”.

И стоя дълго с вас под небето.
И не се срамувам от възрастта.
Искам още веднъж да усетя
детството на света.


ВЕЧЕРЕН ЧАС

Хлябът е сладък,
когато е разделен
с хора или с птици.
Тъй премина нашият ден.
Под голямата слънчева пита
ний открихме,
едно малко цвете,
което ни гледаше като дете.
Взехме го - да ни свети
и вкъщи да порасте.
Ала то угасна по пътя…
Беше тъмно за други цветя
и отминахме, скътали
по една усмивка
и по една сълза.
Носех глух мъртвото цвете,
ти - празната мрежа за хляб.
Бяхме близо и бяхме далече.
На небето - месецът млад
наподобяваше златна подкова,
благословила в нощта
всички делници, празници нови,
дето идват с хляб и цветя.


ДЕТАЙЛ

След изрусяването на цветовете,
последен е синият цвят.
Дълго стои над нас небето.
Дълго някой е млад.
И в това просто преливане
на годишните времена -
ние мерим красивото
с необикновената височина
на очите, които търсят
във прозрачния ден
някой цвят неоткъснат,
някой свят нероден.


***
Като сеяч денят присяда
да срещне вечерта на хълма.
Облива го отвред прохлада,
със синьо
равното се пълни.
Обветрената мисъл чука
в една звезда над мене.
Но аз съм всъщност тука -
в сеното силно и зелено.
И аз усещам тръпки:
земята ни подробно
записва милиони стъпки,
посяли семена за обич.
Не чувам свойте стъпки. Живо
във сетивата ми отеква
гласът на изкласили ниви
и звън на тичащи пътеки.
И може би това ми трябва
да съм щастлив,
да сте щастливи:
със вас ще си разделям хляба,
в очите ви
ще се откривам.
И все ще виждам тия стълбове -
понесли в жици светлината,
по здрач като сеячи тръгнали
да дозасеят семената.


***
Приятели,
не си разменяйте адреси -
така ще се забравите по-лесно.
Помнете се с ония думи,
непроизнесени от бързане.
Завръщайте се в погледи
изгубени или прескочени от вас
и предпочитайте звъна на чаши,
който не е бил осъществен.

След това
не ви остава нищо повече,
освен да се откриете за втори път.


НЕДЕЛЕН МОНОЛОГ

И като всички дни
неделята
залязва в същата посока.
Звездите само са понаедрели,
или небето не е тъй дълбоко.
Омачкана от ласките,
тревата
след полунощ ще се съвземе.
За сън ли ми тежи главата,
или за размисъл е време?
Започва нова седмица от утре.
Какво във нас от днес остава?
Болят ме извървените минути,
с които слънцето се състарява.
Боли ме бялото пространство,
попило веселата мъка
на късото ни запознанство,
на посаденото ни стръкче.
Но стръкчето си възмъжава,
отвесни дъждове го брулят
и идва миг, когато имаш право
на клона му да вържеш люлка.
Да залюлееш лудо тишината
на всички сънени недели:
да се прегръщаме до небесата,
сами
във този свят населен.
Сами
под оня детски смях,
със който
ще се завръщат утрините боси -
задъхани от сънища безбройни,
и зряло слънце
като плод ще носят.


СТЕНОПИСИ В БАЧКОВО

Аз ви завиждам, обикновени,
слънчево-руси и тъмни мъже!
Вие сте добри като гении,
непознали поза и жест.
Не ламтите за златни нимби -
имате шапки от слама;
хляб ядете и пиете вино
на трапеза като слънце голяма.
И ми е радостно за човека,
не оставил името си никъде -
че през сенките на седем века,
в нашия век е надникнал.


ОБЕДНО НЕБЕ

Познато ми е обедното небе
в неприкосновения смисъл:
птиците спират да търсят храна,
слънцето е като горещ хляб
и сенките на дърветата
са победени.

Проснали шарени кърпи,
селяните обядват.
Хладният кръг под дърветата
е тяхна трапеза, място за спор
и легло.

Един дълъг миг небето
стои неподвижно
като начертана окръжност,
насърчава тихо дърветата -
и сенките
не могат да ме излъжат.

А земята се върти
без двойници.


***

На Матей Шопкин

Навярно всички птици са щастливи:
за тях светът е въздух, който
шуми като криле и някъде отива.
Поемат го течения спокойни,
капризни ветрове и облаци насрещни.
А синьото е горе! По високото,
над лутания и случайни срещи,
над дни, от дъжд до кости мокри,
и нощи, провалени от светкавици.
Погълнати от себе си, ще го погубим
в недоумяващите си зеници.
И сигурно един поет е имал право
да ни припомни с думи
влюбено:
„Бъдете птици!”


ХИЖА КРАЙ ОСЪМ

Под сянка, със мирис
на хмел и смола,
поднасят ни бира
във потни стъкла.
Градът е далече,
денят е голям.
И ромонът речен
е мек като длан.
Неделя по обед,
в дълбокия свод
пътува си облаче
без страх и без брод.
И нашият поглед
е там прикован.
Небето е строго
като екран,
където се сбират
копнежи за дъжд.
Върви по баира
момче като мъж -
със крачки размерни,
с развърната гръд,
самичко намерило
цветя или път.
Подухва на влага.
Горещият ден
за миг се обляга
на теб и на мен.


ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

А тоя път дъждът е друг
и друга е далечината.
Развеселеният капчук
не може да сломи стъклата.

Делят ме двата милиметра,
изобретение прозрачно,
но сякаш че от километри
в света съм се вторачил.

Превърнат съм на зрение -
и грешно, и безгрешно.
Дърветата са си зелени,
бял - камъкът отсреща.

Пространството е сътворено
от цветове без мирис
и нещо неизменно
под този дъжд умира.

И нещо непрестанно
звъни, тупти и свети,
но трябва
чудото да стане,
за да го усетиш.

Ръката ми се вдига: с трясък
в прозореца нахлува.
И зная пак, че е прекрасно
да те боли, да чуваш…


КОГАТО ЩЪРКЕЛИТЕ СИ ОТИВАТ

Щурците са уморени
от любов
и от концерти.
Преминават сенки студени
като облаците по жетва.
Нещо бавно предупреждава…
Върховете осъмват млечни
и до обед се притаяват -
все достигнати и далечни.
Пак алеята е отрупана
с листа остарели и смачкани:
и ги събират на купчина
двама подранили метачи…
Ще преминат оттук довечера
ситно
момичета с токчета
за онази среща уречена -
още не любили,
още неточни.
И ми олеква, че всъщност
Земята
на мястото си остава:
сеем дървета,
любим се,
правим къщи,
жетвите ни обезсмъртяват.


***
Един по един
прозорци светват
в жълто, вишнево и зелено.
Сенки сноват по пердетата -
стопаните са весели
и уморени.
Може би в този час вечерят,
може би
шеги си разказват,
или, в телевизора вперени,
слушат песни, новини разни.
И в стаята им, с размери
три на пет, нахлува
светът, с крачки неизмерен,
и морета с ръце непреплувани…
Аз стоя на балкона и мисля
колко малко, малко ни трябва:
очите ни да бъдат
с цвета на истината,
да мирише на обич хляба.
Да си седиш така и да гледаш
големия свят
при теб влязъл.
После заспиваш последен
и си спомняш оня отрязък
от небето над теб, което
е ту високо, ту от облаци увиснало,
и ти подлагаш шепи под дъждовете,
за да сееш
тази земя бисерна.