ПОМЕН

Янко Стефов

ПОМЕН

В памет на вуйчо ми Пеньо

На портичката пресен некролог
за помена напомня отдалече.
Прескачам леко малкия поток
тук, който като Стикс се вие вечер.

На масата със каменни лица
седим и пийваме „за Бог да прости”.
Цигареният дим на колелца
закичва с ореоли всички гости.

Говори за покойния скръбта.
Мълчим и слушаме словата скромни.
С душите си усещаме смъртта,
дошла за себе си да ни напомни.

На помен сме и искрено скърбим
за мъртвия във тая стая бяла.
Но като ходеща жена без грим,
скръбта ни някак си е овехтяла.

На чашите под стъкления звук
„наздраве” казва някой и разбирам
със цялото си същество, че тук
човекът никога не е умирал.


БАЛАДА
ЗА ВЯТЪРНАТА МЕЛНИЦА

На Любка Казакова

Все размахва дървени ръце -
вика ли, прощава ли се с някого…
Старото й каменно сърце
вековете стрили са на пясък.

Тя не помни ударите зли,
рицарските гневни думи.
Нищо в нея вече не боли -
сам-сама на пусти друми.

Сянката й - кръв димяща -
залезно изтича във пръстта.
Пада нощ. Крилата се поклащат.
И потеглят рицари в нощта.

Стихва всичко. И тогава
под невидимия небосвод
мелницата тихо оживява
и очаква своя Дон Кихот.