ИЗ „МИНАЛОТО НА ЧЕПЕЛАРЕ” ТОМ 3 (1900 – 1944)

Никола Михайлов

I. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ

1. Географско място на Чепеларе

Не се знае за кой ли път върху руини на величие и разгром Чепеларе отново е възникнало на това място, в центъра на Родопа планина, върху сравнително широка високопланинска котловина и по склоновете, които я обграждат. През нея минава т.нар. Голяма река, сега наричана Чепеларска, която извира под вр. Рожен и се влива в р. Марица. Тука Голямата река приема два леви притока – Камбурска и Сивковска реки и няколко по-малки десни долчета. В поречията и около местата на вливането на притоците в Голямата река се е образувало широко, равно и удобно за застрояване и развитие на голямо, добре планирано, благоустроено и хигиенизирано селище място. Към това равно място се спускат полегатите склонове на планината, които ограждат котловината от всичките й страни. Тези склонове имат равни места и тераси, удобни за застрояване, и там си построили домовете първите заселници, а сега са изградени цели слънчеви квартали.
Най-добрата характеристика на мястото, където е възникнало и се е развило селището, дава В. Дечов в т. I-ви, стр. 37 на “Миналото на Чепеларе”, където пише:
“С по-малко думи казано цялата Чепеларска кутловина е сглобена от равнищата покрай речните легла и от подстъпите, стъпалата и падините, които са се образували в полите (кенарите) на бърдата и спусковете им.”
Цялата тази сглобка като с венец е опасана от всичките й страни от обширни борови и смърчови гори, цветущи ливади и поляни, които я правят много красива и привлекателна. Тука мъглите са рядко явление, зимите са тихи и безветрени с голям сняг, а лятото прохладно. Красивата природа и благоприятният климат са рано оценени от посетителите на Чепеларе и то благодарение на това, се е развило като курортно селище много години преди останалите села в Родопите.

2. Пътища, свързвали Чепеларе с околните села

Чепеларе е възникнало на главния път от Пловдив до Ксанти, наричан “Беломорски проход“. Този път понякога е създавал страхове и тревоги на чепеларските жители, каквито Дечев е описвал на няколко места в трудовете си, но е и допринесъл извънредно много за развитието на селището ни.
На запад, покрай Сивковската река, през билото на планината, наричано Чернатица, криволичел пътят за селата, разположени по поречието на р. Въча и притоците й. От Карабалкан се отделял пътят за с. Забърдо. Въз Чукаря, Чуфаджийца, Момина вода и Хайдушки поляни се провирал под вековни ели, криволичел край синури на ниви и ливади и пресичал просторни картоли пътят за с. Манастир. През с. Богутево минавал пътят за Дряново, Джурково, Борово и Белица. Покрай Янчова река лъкатушел пътят за Момчиловци, Виево, Кутела, Славейно, Петково и др. селища от поречието на р. Малка Арда. Покрай Мечи чал, през седловината “Портата” водел пътят за с. Стойките.
Описаните по-горе пътища в началото на века, а и години след това, са били обикновени пътеки за движение на пешаци и животни, отъпкани от самите тях, които пътеки на стръмните места кълкатичели наляво и надясно, докато излязат на планинското било. На места били толкова тесни, че едва се разминавали две натоварени мулета, та кираджията отбивал едното в страни, за да мине другото, идващо насреща. Въпреки всичките им неудобства, тези пътища са били единствената връзка на Чепеларе с останалите селища на Родопите и с вътрешността на страната. По тях превозвали стоки, пощата, минавали са занаятчии, стражари, бирници, търговци, гурбетчии, кираджии, овчари и какви ли още не. Край тях е имало построени чешми, ханове, заслони. По тях са ставали обири и убийства.
Цачо Зуичин в разказа си “Под ела на сушина” описва Чепеларе и пътя по р. Янчова ето как:
“Топъл южен съботен ден. Земята като че е под пара. Обедното слънце хвърля палещи лъчи. Пропъди от улицата всички гостени-летовници. Бягат от него, както бяга забулена ханъмка в своя харем, да не е види окото на чужд мъж. Останали са само тези, които са свикнали с неговата огнена милувка – селяните. Те са дошли от околните села на пазар в Чепеларе, да си купят царевица, ръж и др. Мъже, жени и момчета, облени в пот, с чували преметнати на ръка, се движат по улицата. Спират при някоя кола:
- Колькьо е мисира стрикьо?
- Двеста и четиридесет лева, булко.
- Чи оти еце пускопнал?
- Скъп ли? Па аз на гръб съм го пренасял – надоло пътя е развален.
Аз стоя подпрян на продозерац, гледам тази пъстра тълпа с гугли, фесове, бели такета и бели кърпи, цветно алени миндили и се чюдя къде да хвана. Нали след обяд в събота и чиновника може да си почива?
След малко коня беше готов, не липсваше и киченото халище на самаря.
Пътувам 20-25 минути по шосето Чепеларе-Рожен и се отделям по долината на Янчовска рекичка. Пътят лъкатуши ту от едната страна на рекичката, ту от другата. От двете страни на рекичката тук там се гнездят зелени ливади, нарязани с множество вади, по които тече бистра вода и се разлива от малки отвръстия. Грамадни трупи лежат в долината – чакат да придойде вода, за да бъдат срязани.”(1)
През годините на описвания период тези пътища ги разширявали и подобрявали. Едни от тях пригодили за движение на автомобили, други за каруци, трети пък постепенно загубили значението си, заместени от нови, прокарани през по-удобни местности.

3. Местности около Чепеларе

В близост и по-далечко от Чепеларе е имало, има и сега много красиви местности, които в миналото се посещавали от чепеларци и курортисти и там те прекарвали приятни часове на отмора и веселие. Развитието на селището, стопанисването на горите, строителството на фабрики и работилници, прокарването на пътища не повлияло отрицателно върху природните дадености. Ако все пак бивали нанесени малки или големи рани на околната среда, винаги се намирали общественици, които с помощта на населението бързо ги лекували, какъвто е случаят със залесяването на ерозирания рид, заграждащ селището ни от север и наречен “Хольмата“.
Красива местност, разположена близко до Чепеларе, е “Извора” или още Св. Дух. Намира се на около 1 км североизточно от селището и на стотина метра вдясно от реката. Тамо, от корените на вековна ела, бликали водите на голям карстов извор. Отрано тези води били впрегнати да движат тежките камъни на три воденици и биячките на две тупавици. По-късно, след построяването на юзината, енергията на водата била превърната в електричество за осветяване на селището, а след още няколко десетилетия я вкарали в тръби и докарали до водоем за водоснабдяване на Чепеларе.
Близо до карстовия извор има поляна и ливада, които по наклон и заравненост наподобяват голямо кавалерийско седло. В горния край на ливадата се намирала Бозуковата колиба, а в долната западна част на поляната е построен параклис “Св. Дух“.
До извора се отивало по пътека, която излизала от крайните къщи на Новата махала и по мостче се прехвърляла на десния бряг на реката. От там надолу, все покрай реката, обрасла в страни с върби, жанки и шипки, отивала до дола, по който течала водата от извора. Пресичала го, свивала надясно, правила няколко калкатици по стръмния скат и излизала горе при параклиса. Навремето тази пътека била много оживена. В делнични дни по нея могли да се видят забързани чепеларци, натоварени с пладнинарки и сечива, да отиват по кърската си работа. В празник пък се разхождали чиновници и курортисти със семействата си за почивка на чист и свеж въздух край извора.
Възрастни чепеларци, които в първите десетилетия на века учили в гимназии и университета, ни разправиха за тая пътека:
“Когато дойдехме през лятото във ваканция, канехме момичета на разходка до извора. Тръгнехме ли по пътечката за там, всичко можехме да си позволим с нея, например да я хванем за малко под ръка, та дори и да я кудним по бузата и никой нямаше да ни види.”
Сега този район е позапустял. Няма я пътечката, не пеят вече и кречеталата на водениците, защото отдавна са развалени, не бълбука и водата от извора по стръмния дол, а кротко върви по тръбите да утолява жаждата на чепеларци. Само на празника на Св. Дух районът оживява. Тогава там, до параклиса, чепеларци колели курбан и отслужвали молебен – обичай, запазен и до днес.
Красиви места до Чепеларе са “Блатата” и “Таванчека“. Първото е ливади, с много сливи и върби по синурите, намиращо се съвсем близо до Чепеларе, край сега построената автогара. Името “Блатата” не отговаря на характера му, тъй като ливадите са сухи и слънчеви, с югозападно изложение. Само в единия им край има малко мочурище, което е причина за това име.
След окосяване на ливадите, надвечер идвали семейства, разполагали се на закуска на сянка под сливите и пускали децата да играят на воля. Много пъти от там се изнасяли появилите се тогава на бял свят градски песни, пяти от чепеларски девойки. Най-добри такива певици били момите Люба Ангелова Папучарова (по мъж Баталова) и Йорданка Василева Кацарова, бъдеща съпруга на прочутия родопски гайдажия Халю Клечков.
Над ливадите и вдясно от тях, по стръмния скат на планината и израсла от едно време стара смърчова гора, лъкатушеща нагоре пътека излизала на равна полянка, разположена високо горе и затова наречена Таванчека. От там цялото селище се вижда като на длан. Още в първите години на века, чепеларските кметове почистили тази гора, прокарали алеи, поставили пейки и я превърнали в парк. По алеите на този парк учителките извеждали учениците до Таванчека и от там ги запознавали с разположението на Чепеларе. Парка и Таванчека били любимото място за разходка на ученичките от реалката и Стопанското училище, т.нар. Ступанерки.
Един ден, като вървях по площада към общината, видях на пейката насядали шест-седем чепеларци, встъпили в т.нар. трета възраст. Стояха те на пейката, приказваха си нещо весело и се смееха. От време на време замълчаваха и отправяха взор насреща към парка и Таванчека и там застояваха погледите си. Наближих ги и попитах какво толкова са се впулили отсреща? Тогава един от тях, баба Меца, ме погледна засмяно, пък ми отговори:
- Какво сме са впулили нах срощу на питаш ти? – Взираме са в паркан, та дано ни се мерне неква ступанерска баретка, както бе преди четирийсет години, ама нема, и нема! (Н.М.)
В Балджийската махала, край реката има две запазени и досега воденици, които вече не се ползуват като такива. Камъните им доскоро се задвижваха от вода, докарана до тях по широка вада, наричана арка. Покрай него, тогава и сега, има пътека, която до преди тридесетина година отвеждаше пътника до равна, просторна, покрита с ливади местност, наречена “Стайковица“. (Сега там е построен дървообработващият завод “Водопад”.) В Стайковица пътеката се разделяла на две. Единият й клон свивал надясно и по една “принга” излизал на главния път от Чепеларе за Смолян, където заведение имал Иван Янков Димитров. Другият клон продължавал на юг, все покрай реката и стигал в Янчовица, където цялата околност е от красиви ливади, просторни гори и пасбища, по които растяли, а и сега растат и зреят горски ягоди, малини и боровинки.
През зимата водата от арка преливала и наводнявала по-ниските места и там се образувал дебел лед, който децата превръщали в ледена пързалка за шейни и кънки.
Сега вода по арка не тече, ливадите в Стайковица са застроени, ханът на Иван Янков е съборен. Запазена е пътеката край арка. Янчовица е все така девствена, както в началото на века.
На югозапад от Чепеларе се извисява вр. “Мечи чал“. От него към Голямата и Камбурската реки се спуска стръмен скат, прорязан от няколко долове като между тях са заключени отделни ридове, един от които е между Камбурска река от северозапад и дола Керечменица от югоизток. По този рид навремето имало няколко мандри, колиби и саи. Долният край на този рид, до самото селище, е наречен “Хубчовото“. След възникването на ски спорта в Чепеларе тази местност бе превърната в спортен полигон за тренировки и пързаляния със ски, тъй като е удобна за тази цел – задържа сняг до късно, има брягове и бабуни. Сега ски – пистите са пресечени от самия връх Мечи чал, до който има построена Пътническа въжена линия от Керечменица. В долния край на Хубчовото е построено спортното училище.
Друга красива местност, разположена на запад, до самото селище, е “Дьортьовото“. Тя цялата е покрита с ливади с много цветя. Веднага след стопяването на снега подават главички хиляди минзухари и ливадите изглеждат да са покрити с мораво наметало. След минзухара ден след ден, седмица след седмица, като че ли в надпревара никнат едно подир друго пролетните и летни цветя. Тогава ливадите се превръщат в многобагрен килим. Северното изложение на тази местност я прави прохладна и през най-горещите дни, а чешмата в долния край на ливадите е утолявала жаждата на посетилите я. Както пише В. Дечев в т. II-ри на “Миналото на Чепеларе”, първият околийски управител е наредил в близост до Сивковската река да построят заслон, където всеки ден след обяд, през лятото, довеждал чепеларски първенци, любители на студена ракия и сладки приказки и там оставали до смрачаване. И сега тази местност е запазена. Застроена е само най-ниската й част.
От мястото, където е построен паметникът на загиналите през войните, започвал пътят към “Студената вода”, “Дупките” – пещери в мраморен масив, параклиса Св. Петър, а по-нагоре към Разпада, Самарницата и Чуфаджийца. Пътеката до Студената вода е била любимото място за разходка на лекуващите се в Чепеларе гръдоболни. И действително, дишайки въздуха, ухаещ на бор, смола и горски билки, хранейки се обилно с качествени млеко, масло и мед, много от тях облекчавали страданието си.
Красиви местности имало, а има и сега по-далече от Чепеларе: Пампорово, Чернатица, Рожен, Асенец и др. Във всички от тях чепеларци устройвали мандри, кошари, орали, засявали и жънели ниви, отглеждали картофи, косили ливади. Там от ранна пролет до късна есен се чували звънтене на чанове, “лумкане” на тюмбелеци, лай на кучета, песни на овчари и жетварки, свирни на гайди и кавали, провиквания и звучен смях.
Над пътя, излизащ от Чепеларе за Пловдив, имало висока скала, наричана “Плачи камък”. До нея близките изпращали заминаващите на гурбет, учение, отбиване на военна служба или по други поводи чепеларци, които напускали за повече време семействата си. И там, при раздялата, всички те си “поплаквали”, та затова и скалата получила такова тъжно име – “Плачи камък”.
И така, разположено на главния път от Тракийската низина за Беломорието върху сравнително широко място, пресичано от три реки, оградено от красиви гори и ливади с благоприятен климат, естествен център на няколко пътища, Чепеларе отрано е израснало като добре благоустроено и хигиенизирано селище с предприемчиво население, което го е утвърдило над останалите села от района още в края на миналото столетие. И след преместването на околийското управление в Станимака през 1901 г. в Чепеларе останали учреждения, които обслужвали целия Рупчос. В търговско отношение обхватът бил по-широк. От магазините в Чепеларе купували брашна, зърнени храни, зеленчуци, напитки и всякакви други необходими им стоки жителите на селата извън Рупчоса: Манастир, Момчиловци, Виево, Кутела, Славейно, Петково, Стойките, Широка лъка, Върбово и др. Тогава кервани от по 10-15, пък и повече натоварени мулета, се отправяли всеки ден по пътищата от Чепеларе към посочените села.
За да не бъдем голословни в заключението ни по отношение предимството на Чепеларе над останалите селища в района, довеждаме до знанието на читателите констатациите на комисията, назначена с приказ №131 на Пловдивския Окръжен Управител, която през 1896 г. е трябвало да обходи всички села на Рупчоска околия и даде заключение относно преместването на Държавното училище от с. Орехово и околийския център от с. Хвойна в друго селище на околията. Същата комисия в състав: Конушкия училищен инспектор Владимиров, Държавния окръжен инженер Магес, Околийския управител Шопов, околийския лекар Д-р Пендовелис и члена на окръжната постоянна комисия Натев обиколила всички селища и изготвила съответните доклади до Пловдивския Окръжен Управител, където е казано:
“С. Чепеларе във всяко отношение комисията намери, че стои по-горе от колкото кое да е друго село в околията. Общият изглед на това село е величествен. Разположено е на една широка и красива долина, покрита с ливади. Домовете са здрави, хигиенически и двуетажни. Населението от това село е едно от най-развитите, отличава се с предприемчивост и голям интерес към образованието (…) В домашния живот на чепеларци се забелязва стремление към по-добро живеене, към по-голям комфорт в обстановката и удобство в живота.”
Във втория доклад комисията пише:
“За най-сгодно село между всичките в околията комисията намери с. Чепеларе, разположено на една сравнително доста голяма балканска широчина, открита и незасенена зад големи върхове и пресичана от три реки. Това село притежава условията, както и по зданията си за бъдещи балкански град и седалище на околийско управление…”(2)
Че Чепеларе е било най-красивото, благоустроено и хигиенизирано селище още в първите десетилетия на века, съдим и от описанията, направени за него от родопчани, родени в околните селища. Ето едно такова описание:
“…Шосето до Чепеларе е лошо, храбрите трудоваци не смогнали да го поправят, а само са го поизкърпили тук-таме.
Гледката се променя. Борът и елата изпъждат листатите дървета, за да подготвят пътника да влезе в Чепеларе – това китно гнездо, разположено в хубав, горски валог и то планирано и застроено по план, изработен много сполучливо в миналото от видни общественици чепеларци, воглаве с много заслужилия за Чепеларе и Родопите чепеларец В. Дечев.
В Чепеларе няма онази претрупаност на високи къщи с тесни улици, без простори и дворни места, каквито са повечето родопски села. Там могат да се застроят най-малко още толкова сгради, без да се почувствува теснота в селото.
И затова, с право Чепеларе е едно от най-хубавите селища из Централните Родопи, което има бляскаво бъдеще като летовище. Дано само чепеларци се съобразят реално с условията, при които живеем.”(3)
За щастие, чепеларските управляващи и общественици са успели през описвания период да използуват предимствата в местоположението на Чепеларе и да го развият като средище на търговията, просветата, културата и като туристически център в Родопите.


БЕЛЕЖКИ

(1) Сп. “Родопски преглед”, година 1-ва, книжка 5 и 6. Обратно в текста
(2) Дечев, Васил, “Миналото на Чепеларе” том II, стр. 404 и 407. Обратно в текста
(3) Хвойненски, Никола. “През сърцето на централните Родопи”, сп. “Родопски преглед” год. II, кн. 6 и 7, стр, 283. Обратно в текста