Осман Мустафов

ТЪЖНОТО ДЪРВО

Пътят?
          Нима това е път?
Изтъкан от стъпки на печал.
Издълбан от жълтите порои.
Неизбежен. Еднопосочен.
Към царството на мрака.
Белее мраморът и свети нощем –
               фосфорно-седефен.
Тук тихо е.
Въздухът е тъмносин.
Сред тръните и див пелин
стои най-тъжното дърво.
То няма листи.
Плодове не ражда.
И пие жаждата му бисерни сълзи.
Пълзи по ствола му мечтата уморена –
да срещне утрото във бели цветове.
Но само сиви ветрове
               прогонват птиците.
И веят се сред клоните криле от черни кърпи.
Дървото на скръбта.
Попило мъката на живите.
Най-тъжното дърво.
Стои на своя пост – да бди над мъртвите.
Под свода син.
Сред тръните и див пелин –
               съня им пази.
И моли се за живите!

* * *

Ако падне от устата ни залък,
мъртвите близки значи са гладни.
Ако разлеем чаша на масата –
знак е, че мъртвите близки са жадни.
По лабиринта на тъмните нощи,
неканени сенки по сънища слизат.
Идват в съня ни. Но не говорят.
Значи са те. Така те ни пазят.
Грешните идват от кръгове черни.
Чистите идват от цветни градини.
Прах във прахта са и дали е спасение
онзи свят, в който всички ще идем?
Животът – тук горе, и без тях продължава
и излетяла от орбити кухи,
аура с топла вълна ни залива,
трепти и кръжи в съня ни духът им.
За “Бог да прости” във утрото синьо
подаваме залък и чаша със вино.
Отливаме глътка върху земята.
Отронват очите сълзица горчива.
Денят ни очаква по пътища бели.
С крило ни докосват ветрове доверчиви.
И шепне ти бащински глас от Небето:
“Земята е Раят! Живейте щастливо!”

* * *

Под дървото старо на годините,
когато делниците избледнеят,
в огнищата ни самотата
от спомените огън ще запали.
От паметта – все още услужлива –
ще слизат бели сенки-силуети,
ще пърхат спомените – пеперуди,
с крилете си сребристо-светли.
От белези на рани по душата,
по улея от жаждата набръчкан,
разплакана сълза ще се изтича
и тихо ще се влива във очите.
Сами на себе си ще се усмихваме,
загадъчни във мислите дълбоки.
От съкровени, само твои тайни –
огънче блести и меко топли.
И няма да сме първи преоткрили,
достигнали до знаещи се истини,
че никога един живот не стига
до всичките звезди да се издигнеш.
Ще търсим пак – след толкова години,
сред сива пепел – звездните си мигове.

МОЛИТВА

Всички я търсят, когато
облак мрачен слънцето закрие,
когато гръм от болка ги удари.
Подирих я и аз –
                 Божията майка.
В храм православен я открих.
През образа й чудотворен
                 свещ запалих
                 и коленичих.
За прошка я помолих,
Че в огъня й болка
                 моя съчка слагам.
Молитвата не продължих –
                 не знаех как.
А Тя позна ме
и с благия си поглед ме погали.
Очи в очи се гледахме.
Във нейните едрееха сълзи.
Иконата заплака,
                 след нея аз.
На никого не казах.
Не знам дали не беше грях.
Обикнахме се чужди.
                 А друговерец бях.