ИГЛА ЗА ВРАТОВРЪЗКА

Захарина Лалова

90 години от рождението на писателката

Продава етажа на къщата. Тайно от дъщерята и зетя. В деня, когато внукът й се яви по никое време с набола брада (нещо невиждано в рода им), с разкривена вратовръзка (също белег на крайно неуважение), с помътен поглед (какво ли е натворило това момче!?) като забрави да и целуне ръка, както бе прието в доброто общество, госпожа Лили с ужас осъзна, че друга възможност няма.

Всъщност Малкият, както го наричаше за разлика от брат му - с пет години по-голям, не поиска нищо. Само седна на мястото си в хола, наведе глава и изпъшка. Невъзпитано беше да го разпитва, но този път госпожа Лили изостави условностите, прости му небрежността и тихо запита:

- Какво се е случило, момчето ми?

- Ще се самоубия!

В друго време възрастната жена щеше да се усмихне, да придърпа един от тежките резбовани столове до неговия и предразполагащо да каже:

- Сега пък какво? - свикнала да й се изповядва още от първите му детски стъпчици.

Набързо прехвърли на ум: нещастна любов, домашен скандал, изневяра, нещо в службата, като пак така набързо елиминира всяка от догадките си. И преди да уточни поне една от тях, Малкият изтърси:

- Фалирах!

Боже мой, колко приличаше сега на нейния собствен баща, който по същия начин преди много десетилетия бе заявил на нея и майка й:

- Фалирах! Изяде ме моя съдружник.

Но тогава бяха други времена, вълчи, както по-късно щяха да ги нарекат. Майката - възпитана и разсъдлива жена, не започна да се вайка.

- И да ни оставиш нас, две жени, сами, беззащитни, сиротинки? Какво толкова е станало!?

Беше права: струваше ли си да се затрие цял един човешки живот за някакво имане? Наистина баща й бе фалирал, но им оставаше неипотекирана една по-малка къща, мебелите. Майка и - от стар възрожденски род - се захвана да преподава уроци по френски и пиано, бащата си намери сносна работа в една банка. Неопетнен с нищо, той не загуби уважението на хората от техния кръг, стегна се, прати по дяволите мисълта за нови търговски афери и доживя спокоен и, вероятно, щастлив дните си.

Сега, също като майка си, госпожа Лили се изправи пред сломения млад мъж и строго продума:

- И да си оставиш хубавата жена и дечицата? Я се стегни!

- Маман!… - изхлипа Малкият и протегна ръце към нея, сгуши нос някъде под гърдите й и заплака.

“О, Боже, работата наистина е сериозна, един Карапетков да плаче като малко дете!”

- Разказвай!

Нямаше какво толкова да казва. Ипотекирал апартамента им, взел големи заеми от няколко банки, накупил стоки откъдето му падне, тировете се загубили (или ги окрали), от шофьорите - нито следа. Съдружникът му в неизвестност, той държал и ключовете от офиса…

- Той какво ипотекира?

- Нищо! Щеше да ръководи икономически фирмата…

- Глупак! Голям, невероятен, нечуван глупак! Баща ти знае ли?

- Не, Маман, не! Той ще ме убие!

- И си го заслужаваш! А аз какво да те правя?

- Не зная, измисли нещо…

- Колко дължиш?

- Един милион!

Госпожа Лили го реши в няколко мига. Стисна зъби, отиде до бюфета, извади две кристални чашки, сложи ги върху таблата, наля коняк и го поднесе на внука си.

- С колата съм…

- Сега, момчето ми, временно ще забравиш за колата, за уискито, за покупки на едро. Отиваш в къщи, изкъпваш се, обличаш ново бельо, новите дрехи и излизаш с жена си. Заведи я някъде. И онемяваш! Един Карапетков не бива да излага на показ кирливите си ризи.

- Аз не съм… - промънка, като искаше да каже: Карапетков.

- Си! Носиш кръвта на прадядо си. Това е ген, както обичате сега да казвате! От родословието си не можеш да избягаш, от съдбата си - също… (Боже мой, два фалита в един живот не са ли множко!? - изохка сърцето й, но не издаде колко е огорчена, колко й е тежко). Хайде…

Изпрати Малкия, допи конячето си. Изведнъж повеселя. Знаеше какво трябва да направи. Единственият човек, комуто можеше да се довери, бе кумата, госпожа Катерина. Вече почти старица, тя бе запазила ведрия си нрав, гледаше на превратностите в живота с ирония, улавяше във въздуха комичните положения на свои и чужди, и с една далновидност и мъдрост можеше винаги да даде полезен съвет.
Изслуша я без да трепне.

- Трябва да дадем обява в поне два вестника. Лаконично: „Продавам етаж, мебелиран, изгодно”. И телефон.

- Не! Ще видят!

- Моят, Лиленце, моят номер. Мен няма кой да ме контролира и да ми търси сметка. Щом се обади някой, ще го проуча. И чак тогава, ако е сериозен кандидат, ще ви свържа…

- Дано не се проточи…

- Няма, не виждаш ли какво става? Фирмите търсят офиси, а твоята къща е точно за такава цел…

Не мина и седмица, госпожа Катерина позвъни:

- Намерих! Но, искам да те предупредя, за да не се шокираш.

- От какво?

- Ами, нали знаеш, те, новите богаташи, са малко особени.

- И какво от това?

- Твоят ще се яви с копринен панталон, кожено яке, конска опашка и два реда златни синджири, гривна, пръстени.

- Да не е…?

- Не, модата е такава. И още…не се страхувай.

- От какво да се боя?

- Нали четеш какви страхотии пишат по вестниците?

Госпожа Лили се изхили.

- Бъди спокойна, няма нищо да ми направи.

Така да бъде! Щом ще са синджири и тя няма да падне по-долу. Извади кутията с пръстените и сложи два - с най-хубавите камъни. Перлите - истински - два реда, около врата. Големият златен кръст с дебела двойно усукана верижка - между гърдите.

Златните обеци със същите изумруди като пръстените. А косата си прибра с една малка шнола с бисерно цвете. „Приличам на коледна елха” - подсмя се пред огледалото. Таблата, шишето с коняк, сладкото ( „Ядат ли бизнесмените вишнево сладко?”)

Беше невисок, набит млад мъж. Изгледа я любопитно, погледна към обувките си - дали да се събуе преди да пристъпи в мраморното антре. Тя го поведе към хола с резбованите мебели, красивата камина, тежките завеси, рисуваните стени и картините.

Настани го в едно кресло, дотъркаля към него малката масичка. Побутна пепелника.
Мълчаха изчаквателно. Мъжът седеше като на тръни, макар да се силеше да изглежда спокоен. Явно беше, че му е неудобно да оглежда наоколо. Госпожа Лили първа заговори:

- Реших да продам етажа. Голям е за мен, трудно се поддържа. Затова…

- Разбирам. А Вие къде ще живеете?

- В мансардата. Там са две стаички със сервизни помещения. Входът е отзад, така че няма да се сблъскваме… - опита се да изкара всичко на шега.

- Хубава къща!

- Хубава, удобна, в центъра! Чудесно място за офис.

- Аз не диря само офис. Искам тук да живее и семейството ми. А една стаичка за факса, телефоните и компютъра стига.

- Етажът не е малък.

- Зная, разгледах отвън.

- Ако искате да видите и другите помещения?

- Нека почакаме. Каква е цената.

- Един милион.

- Множко.

- Но само мебелите струват… Без картините, естествено, тях ще подаря на внуците си. Имам и правнучета.

- Може ли да запаля? - и без да чака, извади цигари и запалка. - Пушите ли?

- Да,да! - пресегна се госпожа Лили. - По принцип отдавна съм ги отказала, но щом са „Боро”…

- И Вие ли ги наричате така? - засмя се клиентът и от това лицето му се отпусна. - Нали знаете, ние, пушачите, си слугуваме на адета. И без преход: - Имате много хубави украшения. И скъпи.

Тогава, по силата на някакъв вътрешен порив, госпожа Лили стана, взе от бюфета друг кристален пепелник, постла везана салфетка и започна да сваля от себе си пръстените, колието, шнолата, кръста.

Имаше усещането, че съблича дреха подир дреха. Свали обеците. После отиде до ъгловата масичка, отвори чекмедженцетои извади кутия с още няколко пръстена и обеци, един златен наполеон.

Сложи ги върху купа. А най-отгоре - една изящна игла за вратовръзка. “Къде ми е камъчето?” - питаше мъжът й, когато се стягаха за вечеринка или театър.

И тя му забождаше иглата точно където той искаше да бъде. Беше свикнала с тази негова вещ, не знаеше цената й. Завари я, когато се омъжи за него, не посмя да му я бодне върху вратовръзката, когато го изпращаше към оня свят…

- Ето още една вещ, но като съм започнала… - потрепера гласът й.

Загърна бижутата в салфетката, вдигна вързопчето и го сложи в ръката на мъжа.

- Така вече е достатъчно, нали?-

Той я гледаше слисан:

- Ами, ако Ви излъжа?

- Значи нямате съвест, ако ме излъжете. Спасявам внука си, млад човек като Вас - назова тя истинската причина за сделката.

- Разбирам.
Чак когато си отиде и тя отвори прозореца да проветри, се сети, че не знае нито името му, нито адреса му. Осъзна колко отчаяна е била, за да я напусне здравия разум.

Не знаеше дали ще дойде отново да купи етажа. Седна на мястото му, сети се, че не го почерпи. И тогава видя до пепелника едно малко правоъгълниче със златни букви. Неговата визитка. И златната му запалка.

А след ден той отново позвъни.

- Онзи ден забравих нещо…

- Да, запалката… Сега…

Мъжът я последва. Седна без да го кани на старото си място, извади от куфарчето познатия вързоп. Взе пепелника и изсипа като златен дъжд нейните скъпоценности.

- Задържах само иглата за вратовръзка. Знаете ли колко струва един истински диамант? И още: по следите съм на оня мошеник, изиграл внука Ви. Стоката ще открием. Той и мен се опита да измами, но навреме се усетих. С парите от карфицата ще покрия лихвите на заемите. А после с момчето Ви може и съдружници да станем. Нали?