ДАР ЗА СТОПАНИНА
ДАР ЗА СТОПАНИНА
Дългокоса и неразпъпила под дланта на южняка зелен,
все сънувах денем и нощем онзи, който ще бъде до мен,
във чиито очи ще се вглеждам и ще пее в душата ми кос.
Появи се. Сноп клонки оряза. Ще намине по сенокос.
Връхлетя ме дъждът, пекна слънце, зашумена изправих снага.
Цветове и пчели, малко зрънце, летни тайни… Но кой разгада
как за него към пътя се взирах и потрепвах при всеки нов звук?
Иде той! До сърцето ми спира. Оплеви. Пак за кратко е тук.
Есента ми го връща накрая - всеки грозд нежно в коша реди.
Моя дар е приел. Вече зная: бях лоза, вместо вино преди!
С част от мене сега си отива. Съпровождам го като берекет.
Нека виното ми отпива на тежка сватба, на кръщене…
Нека има за лек, за разтуха! Да си спомня все празнични дни!
Да почерпи, северняк щом задуха, и на помена да не скърби.
НА АПОСТОЛА
Ти ни гледаш, Апостоле, хладнокръвен и блед,
с ореола от подвизи в позбравен портрет.
И очите ти сиви - бистро зимно небе -
святкат с хладния блясък на острие.
Пак се къса връвта, пак се сипят зърна,
дребни делнични грижи и суета.
Свобода уж препълва пустия ден,
а отново сме в плен, доброволно сме в плен.
Тъй лениви и сити, промъркваме чак…
Ние, твоя народец, не чакаме знак.
Нито знаме ни трябва, нито звук на тръба.
То и ти си ненужен тук и сега!
Но белее се ризата на портрета ти ням.
Величав се изправяш. Съдбовно си сам.
Като знак, като знаме, като звук на тръба
и бунтуваш кръвта ни тук и сега.
