Светла Гунчева

АКО МОГА…

…Бих пренаписала изминалия ден.
Ще му поставя слънчево заглавие.
И няма онзи страх да пусне котва в мен,
отказал се по залез да отплава.
Мъглата няма да ме помете.
Морето няма зад гърба ми да се киска,
видяло как измамната съдба серкме плете.
Да се премятам в мрежите не искам.
Не искам птици, изгладнели през нощта,
да се боричкат за душата ми без време.
Започнала съм хиляди неща -
кое от всички по-напред да взема
във път, на който нито края знам,
нито пък има кой багажа ми да носи.
Дори душата е пресметната до грам.
И трябва като ангел да съм боса,
да съм съблякла и последния си грях,
преди да стигна до приемната на Бога.
Но аз не съм готова за глагола „бях”.
Бих пренаписала живота, ако мога.

БЕЗСЪНИЦИ

Нощта не спи. И седнала на малкия прозорец
разресва лунните си плитки с тънък гребен.
И аз не спя, напълнена догоре
със мисли, под дълбока пръст погребани,
които чакат, само чакат сгоден случай
и ме връхлитат като черни нощни птици.
Те знаят. Те така са се научили -
да идват и да ми кълват зениците,
със мършата в душата да се хранят,
с отровата на нежните предателства,
оставящи неизлечими рани.
с фалшивата усмивка на приятел,
потупващ ме по гърбавото рамо,
превито като някоя лозница стара,
със собствените си ръце да бутам с?мо
нагоре по баирите товара…

Нощта захвърля най-накрая гребена.
И тъкмо млъкнат птиците кресливи,
под камъка на бялата душа погребани,
аз най-подир във утрото заспивам.

БЯГСТВО ОТ АЛКАТРАЗ

Аз исках с теб да съм на седмото небе.
И дълго плетох стълба за нататък.
И беше всеки ден и час употребен.
И всеки миг - изчерпан без остатък.

Ала не ни достигнаха броени часове,
тъй както в приказката стара за Елиза,
приспала всички свои гласове,
доплитайки копривената риза.

Така висяхме, като укор над света -
не диви лебеди, дори не бели врани,
но свърши нишката. Земята полетя -
да прибере останалото неприбрано

от нашите прекършени на две души,
наивно осмелили се да литнат
над този Алкатраз неразрушим -
живот-килия за душата скитник.

В ОГЛЕДАЛОТО

Не ме опрашват вече мъжки погледи.
И вишната, стаена в мен, загива.
Една пчела, дори за бегъл оглед,
ще стигне, за да се усетя жива
и пълна с плодоносни сокове -
голямата причина да ме има.
Но в мен изтичат вече всички срокове
и пред вратата ми е спряла зима.
Ще ме издебне зад гърба ми в огледалото,
оголената шия ще целуне
и всичко в мен ще стане бяло, бяло,
нелепо като сняг през юни,
когато всичко вънка на липи ухае.
Спасението е в неверните пчели,
но как да ги завърна тук не зная.
А ледена целувка не боли.

ВАРЕНЕ НА РАЧЕЛ

Варя рачел, а залезният ден изплита
дантели по дъските на дуварите.
Край мен натрапчиво жужат пчелите,
пияни от вълшебните нектари.
Усещам се и аз пчела за кратко -
ефирна, лекокрила и отнесена
във рая на божественото сладко.
Обичам тази плодоносна есен,
нашарила листата на лозницата
във топлите нюанси на дъгата.
Обичам гладните очи на птиците,
във полет изкълваващи зърната,
изпълнени със слънце и мистерия.
Надявам се, в златистата й дреха,
благинка и за мен да се намери,
предлагаща ми ситост и утеха,
когато - дебнеща лисица в мрака,
до мене тихо се промъкне зимата.
Всесилна е. Смирено я очаквам, но
надежда трябва винаги да има.

ВЕРГИЛИЙ

Поезията е конецът, с който кърпя
прокъсаните лакти на душата си,
от триенето с този свят опърпани.
Но трябва някой да й е слушател.

А има ли такива, аз - паунът
разпервам цялата дъга от цветни чувства.
Парцалите ми стават дреха лунна.
Да прелъстяваш с думи е едно изкуство,

което няма кой да преподава,
ако природата сама не го заложи.
Ти имаш своето исконно право
да се опиташ някого да разтревожиш,

превръщайки го в свой заклет слушател,
а себе си - в един Вергилий в Рая.
Така, опипвайки, опипвайки душата си,
ти сам намираш себе си накрая.

ВИШНЕВ ЦВЯТ

Запътила съм се - далеч, далеч, където вишните
застилат с нежнорозов сняг света на мъртвите,
цъфтейки яростно, във транс, целогодишно.
Така доказват - всяка малка смърт
е брънка от големия вселенски пъзел.
И някой само лекичко придърпва нишката,
за да не може да се заплете на възел
животът ни, по-кратък от въздишка,
докато плахо се опитваш да извезваш стъпките.
И тъкмо се научиш да познаваш
голямата сред множеството малки тръпки,
и тъкмо се отърсиш от мита за славата,
и тъкмо се отрупаш като тези вишни
с корона от преследваните като дивеч отговори,
разбираш - гонил си излишно.
Те падат, като розов цвят отгоре.

КАТО ВСИЧКО ОСТАНАЛО

Не за слава ловувах, а гоних със сак пеперуди,
но отскоро в гърба си усещам окото на мрака.
Някой ден ще ме стигне, на крачка от изгрева-чудо,
а сега просто души, стаен зад дървото и чака.

Всяка твар под небето си има премерено време.
Като охлювче пъпли и пътя маркира след себе си.
Нищо свое, където отива, не може да вземе.
Всяко вещ е сега и единствено тука потребна.

Любовта е човешка и, значи, прилича на тялото -
с пъпна връв край врата й, на няколко пъти увита.
Тя се ражда, където се случи, дори на едно одеяло,
а я чакаме с трепет - да видим цвета на очите й.

Може би затова, наближила почти до финала си,
като сетер замръзнал, надушил внезапно следата съм.
Правя стойка и чакам, с треперещи ноздри и тяло,
онзи мирис единствен, довян от любовния вятър.