МНОГОСТРАДАЛНИЯТ

Иван Нечев

Тако Черният излезе пред малката си къща на Трапето, сгушена на завет за късните пролетни ветрове. Огледа червените сияния на зората, просветляващия хребет на Стара планина и това му напомни, че на света има тутманици. Представата за тях го изпълни с неподозирана енергия и той се втурна в къщичката да търси тая миражна баница.

Постройката представляваше стая, заградена с напечени тухли, над които имаше покрив от старовремски керемиди. Понякога ветровете ги разместваха безжалостно, докато побърканите дъждовни струи чертаеха ребуси по пода. Подът беше от дъски с неизвестен произход - веднъж приличаха по цвят на двете почернели полици на стената, друг път на опушения каратаван. Две легла - до двете стени, на третата - печица, от тия, на които викат „циганска любов” с попукана плочица, в която гореше всичко, каквото Бог беше дал, през зимата.

Докато бе жив баща му, бай Кольо, все още имаше кой да изръмжи на Тако да отскочи до боровата гора за сухи клони и шишарки. Но сега си беше сам господар на времето и не се насилваше за такива разходки.

Това, което намери на полицата, не му обещаваше никакъв тутманик и той реши да слезе към града. Градът отстоеше от колибата на цели пет минути път, но Тако не искаше да се яви в не неугледен вид пред светлите очи на сопотненци. Наля в очукания гледжосан леген ледена вода от кофата и я лисна с пръхтене по четинестите си бузи. След като се изтри с посивяла кърпа, направи редица гимнастически упражнения, за да дозакали яките си мускули.

И тръгна към примамливите простори на широкия свят.

Първата по-голяма сграда - училището - му предложи осланения прът на лоста. Децата като рояк се спуснаха към него и в хор записукаха:

-  Хайде, Тако, направи „слънцето”!

Такова трепетно очакване излъчваха чистите детски очи, че мекото сърце на Тако не изтрая. Извади от джоба на широкото си палто тъкана шарена кърпа, избърса желязото на лоста. Съблече палтото и ризата, сгъна ги внимателно и го постави на пейката. Плюна си на ръцете, повече по навик и за кураж, па се завъртя. Първо се преметна през корем, след това през гръб, залюля се като есенна ябълка и заописва кръг около лоста.

Децата подвикваха под него, охкаха от възторг.

След като се повъртя около лоста, най-сетне „слънцето” „залезе”. Тако се облече, усмихна се на децата и се запъти към единствената закусвалня в града, наречена „Номера”, която в този момент го привличаше неудържимо. Вървеше уверено, с едра крачка, без да обръща внимание на минувачите и сигурно щеше бързо да стигне целта си, ако край паметника на Иван Вазов някой не го улови за ръкава.

Беше бай Тоно Куртата.

- За къде си се запътил бе, Тако?

Запитаният изви очи към небето и лениво запремисля дали да отговори или не, докато бай Тоно може би за стотен път му припомняше - както при всяка среща - какъв инат бил на времето бащата на Тако.

- Че отговори де! Мълчиш, значи? Хм, знам аз, на него си се метнал… Една вечер в кръчмата на бай Кольо Балара баща ти, лека му пръст, се оплакваше нещо, че дядо Вазов го потупвал с бастуна. Тогаз баща ти, Бог да го прости, се изпусна и може би без да ще, изрече една една нашенска попържня. Че като се разлюти бай ти Кольо Балара, че като хвана баща ти за ръка: „Веднага! Веднага тръгвай пред мене, неблагодарнико…” След тях тръгнахме и ние. Тъкмо тогава бяха докарали паметника на Вазов, фигурата му лежеше по гръб на площада. Замъкна баща ти до паметника и му рече грозно: „Целувай ръка бе, маскара! Целувай, че ако те е цапнал с бастуна, за ум и разум е било!” Добре, ама баща ти, лека му пръст, се опъва! Не ще и не ще да измоли прошка от Вазов…

Тако беше слушал тая история и в други варианти - как на майтап за реклама на кръчмата бай Кольо Балара понякога водел стария Чернай да целува ръка на дядо Вазов. Но не му се влизаше в спор, в този миг комбинативния му ум усилено обмисляше вариантите, с които можеше да изкара една пача от закусвалнята на площада. Тако остави събеседника си без отговор и решително се запъти към „Номера”. В заведението беше запушено, дъхаше на всякакви миризми и това изостряше още повече без друго острия му апетит.

Само като го видя, управителят на закусвалнята Бай Петър разбра, че, както е огладнял Тако може на бърза ръка да насече нахвърляните в двора будаци за печката. И предпазливо предложи:

-  А бе, Тако, отвън има едни дръвца, да речеш да ги стъкмиш като за горене?

Този път отговорът последва мигновено:

-  Дай първо пачата!

Никой на света не е изпитвал такава наслада от гълтането на тлъстите свински парчета, които димяха и ухаеха на чесън. Готвачката, като разбра, че ще има бол сечени дърва, му напълни още една паница. Тако излапа и нея, оригна се да поразсее аромата на оцет и чесън, и изведнъж разбра, че сега и две баници да му дават, не би пресегнал да опита.

Пък го налегна и проклетия мързел, чорбите натежаха в стомаха му.

- Знаеш ли, Петре? - рече Тако на управителя  -  Я да ида до фабриката за малко, че днеска ми обещаха работа, па като се върна, ще разпукам пъновете…

Късметът го съпровождаше от сутринта.

Още като го видя, кадровикът на завода му се скара, замаха отдалеч.

- Къде закъсняваш бе, Тако? Стига си ходил пет за четири, ама грабвай заповедта и отивай да вадиш пирони!…

По онова време гвоздеите бяха кът и от употребяваните дъски ги изваждаха за второ ползване. Теглиха ги на килограм и по това определяха надницата на човека, заел се с такава неблагодарна работа. Тако получи от склада една щърбава тесла, заседна при дъските, но колкото и да избираше такива с по-едри гвоздеи, работата явно не спореше. А и как да спори? Гургулиците изпълваха простора с призивни гукания и зовяха към мечти или дрямка. Тако избра последното и се оттегли с достойнство под зовящата шарена сянка на дивите кестени.

Пачата го грееше отвътре и разсейваше по тялото му огън и сила, над главата в съня му се носеше птича песен.

Изведнъж някой грубо го разтърси за раменете.

- Кой си ти и защо спиш тук, на пейката?

- Аз съм си аз, ами ти кой си? - надигна се неохотно Тако и изгледа изпод вежди непознатия.

- Аз съм директорът на завода - надвеси се над него човекът.

- Пък аз съм Тако Черният! Е, и?

- Защо спиш в работно време?

- Че работата да не е заек да избяга?

- Хич не ми харесва тая работа…

Тако зяпна, изумен от директорската наивност.

- Хубава работа! Ами като не ти харесва, напусни!

Прогонен най-позорно от работа, сам насред площада с разхвърлените дъски, нашият герой нямаше с кого да сподели своето възмущение. Насреща му най-близо беше Атанас Бошнака, но той премиташе магазина си и пет пари не даваше за Таковите грижи. През отворените врати на кръчмите съдържателите миеха купища чаши, натрупани по ламаринените тезгяхи… Не, наистина нямаше с кого!

И в същия миг, както се бе загледал в изгърбените образи на планината, чу зад себе си:

- Здрасти бе, Тако, яде ли ти се мед?

Боже мили, какъв ден на човешко щастие! Сякаш нямаха край изненадите през тоя чуден ден, както нямаше и дъно оня благодатен рог, който изсипваше изобилието си върху него!

- Как да не ми се яде бе, Нончо?  -  едва не изхлипа от щастие Тако.

И тръгна с Нончо Бейната към местността Света Троица с такъв неподозиран устрем, че спътникът му едва го догонваше. И все додаваше и додаваше храна за апетита му.

-  Та онова диво кошерище, знаеш, е скрито в дупките на дувара и дори отблизо не се вижда. Нахлузвам ти мрежата на главата и ръкавиците на ръцете и ако щеш, вади кофа, вади две…

- А бе и половин кофа ми стига!

Тако не беше лаком, пък и хич не му мислеше за някакво си бъдеще. Нов ден - нов късмет, каквото за птичките, това и за него.

Храсталаците отдавна бяха прецъфтели. Бархетните им листа се виеха и сплитаха, пееха из тях птички. Всичко зовеше към пориви и загатваше за щастие. Но можеше ли Тако да обръща внимание на някакви си абстрактни радости, ако нямаха поне  примамните очертания на пълна пчелна пита? Двамата отминаха пълните сенки на орехите, напоени с йод и най-сетне стигнаха пред Бейновата постройка. Ненчо се залиса нещо из двора, нещо май кроеше в отмъстителния си мозък, но Тако бе дотолкова зает с нахлупената мрежа, която в бързината си бе забравил да завърже, че не му обърна внимание.

Нахлузи ръкавиците, взе една габрова вейка. За краката си, обути на босо в цървули, дори не помисли - да не са ароматно цвете, та да изкушат пчелите? Градината беше оградена със зидове, които очертаваха няколко тераси. Край един от тях, в порутения камънак гъмжеше от оси. Но умът на Тако, устремен към близката вече цел, не обърна внимание на тази незначителна подробност. Смело разбута с вейката камъните и в същия миг оттам като в бойна тревога излетяха ята оси. Развъртяха се яростно, забръмчаха, тозчас надушиха голите места по краката му и забиха в тях острите си жила.

Тако хвърли вейката, бясно се затупа по долните гащи, дето се бяха изхитрили да влязат по-нахалните. И хукна като магарето на дядо Вачо Булгуря, напънато от конски мухи. Роякът го следваше с глухо бръмчене, нещо го жилна по врата, той успя да се цапне отзад. Но под незавързаната маска се заблъскаха нови войни и го зажилиха по лицето, по шията, по гърдите. „Само в гьола… Само в гьола е спасението!” Тако се запровира между коварната коприва, вървешком хвърли маската. Роякът сякаш кацна върху него, той го повлече във водата, цамбурна с дрехите. Просто нямаше кога да си скатае облеклото. По едно време показа глава над водата, но нови стрели се забиха в месата му.

Тако се заслони под надвисналата мъхеста скала и през болка гледаше как гламавите животинки го търсеха, където го няма.

Най-сетне роякът се оттегли от полесражението.

Премръзналият медар се запъти да излиза, но коварните постове огласиха ефира със сигналите си и отново го натикаха в ледената вода, под влажния мъх на скалата.

Чак късно привечер по околни пътища Тако стигна до Бейновата къщичка, дето стопанинът се заливаше от смях и го сочеше отдалеч на Вачо Булгуря. Посмяха се, после се затюхкаха, като видяха как пред очите им Таковата глава расте като гигантска печурка. В изблик на щедрост Болгуря предложи да му опикаел главата, от което тя, главата му де, щяла уж да спадне до естествени размери. Но Тако презрително отрече целебността на подобен метод и предпочете да глътне само една поразредена ракийка. Макар и да преглъщаше трудно, с неразвален апетит облиза една чиния дъхав мед, пълен с лечебен пчелен восък, докато Бейната обясняваше защо не му напомнил навреме да си завърже качулката на главата:

- Това, Тако, е малко отмъщение, задето ми осираш тръносливките…

Случаят бе отдавна известен в градчето.

Станеха ли за ядене сливите, макар и още малко зелени, Тако се установяваше в местността Сарая, дето беше Бейновата градина, с най-едрите сопотски афъзки. Кога с комат хляб, кога без, гадникът се качваше на дървото и почваше угощението. Привечер, натежал от ядене, с достойнство смъкваше гащите, както си седеше на някой чаталест клон… По веществените доказателства стопанинът бе документирал отдавна по-ярките му похождения. И ето че най-сетне си бе отмъстил, макар сега да залъгваше жертвата си с нова паница мед.

- Нищо, Нончо, ще узреят пак тръносливките, ще се разплатим! А сега токни още малко анасонлийка! Черният лесно не мре, ще знаеш…