НЕ ПЕЙ МИ, СЛАВЕЮ

Мильо Велчев

ПРЕДИСЛОВИЕ

Попитах живите - казаха ми, че не знаят. Потърсих в книгите - не пише. Отидох на старите гробища и попитах мъртвите. Написах - каквото „чух”.

Април, 1876 г.
Талим му викаха - военно обучение. Бяха приключили и Даскал Никола Дабев ги разпусна да си ходят. Скоро всички се пръснаха. Само Вълко и Стояна останаха да лежат под една цъфнала джанка в края на поляната. Още бяха запъхтени от търчането и боя със саби. Нощта бе топла. Тази година пролетта подрани, излъга овошките - цъфнаха и сигур някоя слана ще ги попари - ще окапят цветовете. Язък! Вдишваше Вълко с пълни гърди този аромат, но усещаше и един друг, от който му се замая главата и мислите му взеха да щъкат, накъдето не трябва. Потта на жената е като магнита за желязото. Тази миризма привлича детето към майчината гръд, обещава му храна, топлина, закрила… Това чувство не се забравя. Остава завинаги. Ей на, сега му се ще да сложи глава на гърдите й, да загребе с пълни шепи и да пие… да я изпие цялата.
- Вълко, вярваш ли, че звездите ще ни помогнат да се освободим? Даскалът каза, че когато избухне въстанието, планетите така ще бъдат подредени, че ще ни дават сила, а турците ще бъдат немощни и уплашени.
- Не вярвам.
„Не е жена Стояна - рече му Кольо Пачника. - Има такива хора - сбъркани - ни жена, ни мъж.” Ама, тоя Пачник какво разбира?! Че той с жена кога е бил?! Погледна я с едно око - вперила поглед в звездите, премигва, върти глава… Ризата - леко разкопчана, кожата блести бледожълта, все едно луната е слязла и се е свряла в пазвата й. Обула на брат си Илия потурите, ама пояс няма. Само с един вързул ги стегнала.
Какво му стана?! Дяволът го бутна. Не го беше помислял. Дръпна с една ръка вързула и бръкна в потурите… пипна я с цяла длан! Нямаше нищо отдолу. Гола, топла… Жена е!
- Жена си - рече, като да се оправдае.
Понечи да си дръпне ръката, но тя не му даде. Хвана го под лакътя, извърна се и застана над него. Целуна го, както никоя не го беше целувала. Греяна ракия с мед се разля по вените му, размъти му мозъка и се опи досущ. Целуваха се и се любеха. И всеки искаше да се разтопи в другия, да се слеят в едно.
Има такива мигове в живота на човек. Знаеш, че нещо се е случило, ама не си съвсем сигурен. Може и да не е било. Като да е било сън.
Лежаха един до друг, притискаше я към гърдите си и не смееше да я пусне.
- Искам да ми родиш момче!
- Не бива, Вълко. Женен си, имаш деца…
Четири дъщери му роди Пеша. Мъжко не можа. Така с нея никога не беше се любил. Боже, каква жена! Как й се даде да го завърти в това перило?!

* * *
Строиха ги на двора. Цял час стояха прави, да си признае този, който е бил Зурлата, та едвам не го е убил. Намерили го хвърлен в рова между двата двора. Жега, слънцето прежуря… Мозъците им се размекнаха. Двама припаднаха. То, това заптие беше не за бой, а за убиване. Но кой го е бил, докато сутринта си праха дрехите на брега, не знаеха.
Вълко погледна Нанко, Драгню… Вдигнаха рамене - и те не знаеха.

Осъдиха ги първо на смърт, но после дойде депеша - да спрат бесенията. Промениха присъдата на петнайсет години заточение. На остров Кипър, в крепостта Маус. В Севлиево първо обесиха Стефан Пешев и Йонко Карагьозов, след тях - Даскал Никола Дабев, поп Ради, Велчо Ночев, Павли Венков, Иван Преснаков, Христо Филев. Не трябваше да ги бесят. Трябваше и техните присъди да изменят, ама избързаха… обесиха ги. Като пристигнаха в крепостта, на Нанко Пачника месата по задните части се бяха разкапали от бой. Виждаха му се костите. Аврам и Драгню работеха и вместо него, да му изпълнят нормата на кариерата. Държаха се един за друг, крепеше ги приятелството и вярата, че някой ден…

Изправиха бесило. Началникът нареди на заптиетата да завлекат припадналите. Хвърлиха им по една кофа вода, да ги свестят. Ще ги бесят! „Всички ще ви избеся - вика, - ако не кажете кой би Зурлата!”
Аврам излезе пред строя:
- Остави невинните хора, ефенди! Аз бих Зурлата, мене обеси!
Спуснаха се заптиетата, вързаха му отзад ръцете, поведоха го към бесилото. Сам се качи Аврам на бурето, обърна се към уплашените си сънародници и с бодър глас извика:
- Кураж, братя! Дядо Иван оседлава. Наближава краят на тиранията.
Сложиха му примката и тъкмо да ритнат бурето, излезе Драгню и викна на началника:
- Имай милост, ефенди, преди да обесиш роба, барем го попитай защо го е направил!
- Не съм роб, Драгне - изрева Аврам, - и никога не съм бил! Робството е състояние на духа. Моят дух винаги е бил свободен. Глава не съм прекланял. Не съм роб, Драгне!
Приближи се турчинът до Аврам, изгледа го изотдолу и му рече:
- Казвай, гяур! Защо си бил заптието?
И му заразказва Аврам, ама кротко, като на дете приказка. Имаха една стомна, в която си кътаха дажбите зехтин. Не беше много, но за зор-заман, за цяр, за мехлем… Зурлата да вземе да открадне зехтинеца и да се изпикае в стомната. Хили се с жълтите си зъби и им показва среден пръст. Издебнал го Аврам, докато другите си перат дрехите на брега, и сторил белята.
- За едната чест го направих, ефенди - кротко реди Аврам. - Че то, друго не ни остана. Изклахте ни жените и децата, изгорихте ни селото. Искахме да сме свободни, да не сме повеке рая. Чуждо не сме искали. Искахме пак да си имаме своя държава, свята и чиста Република. Не ни стигнаха силите. И никой не ни помогна. Няма как да ме разбереш, ефенди. За вас не сме хора. Бетер животни сме. Че ти, на кучето си ще вземеш ли храната и да му се изпикаеш в паницата?! За едната чест…
Сложи ръце отзад на кръста началникът, гледа Аврам в очите и не мигва. Смекчи се погледът му, стори им се, че дори леко се усмихна. Какво е да си роб, турчинът не знаеше, но чест, мъжка чест!… Тя е по-скъпа и от живота!
- Пет дни карцер! Само на вода! - изрева към заптиетата.
Застискаха си скришом ръцете заточениците, не смееха явно да се израдват.

* * *
- Хайде, Вълко, да те видим помниш ли как ни свиреше по седенките!
Йонко Марангоза беше измайсторил кавал - простичък на външен вид, невапцан, неизрисуван, но когато Вълко засвири, разбраха, че не с ръце, а с душа го е правил. Духна Вълко, изпробва го за едно-друго и захвана „Не пей ми, славею” - песента, която Левски е пял на турски, на бесилото - последното му желание! После захвана друга, пак тъжна, протяжна… Беше средата на февруари. В Балкана по това време е люта зима, но тук земята - топла, прашна… Плаче да забиеш в нея рало, да я разчоплиш, да хвърлиш семе, да народи златно жито и папури… Свири Вълко за орачи и сеячи, за моми с бели менци, за стада и овчари, за гората и вехти войводи, за три синджира роби и погубена младост…

* * *
- Майко, време е! Ще раждам.
- Тичам да викам баба Петровица - тупна се по хълбоците старата и хукна да излиза от собата.
- Стой тука! - изкомандва я Пеша. - Ще се справим и двете. Не ми е първица.
Разтича се свекървата, донесе един навиляк сено, напласти го пред огнището, наля още вода в ператника, придърпа жар под медника, донесе чисти кърпи, конци, ножица. Изми си със сапун ръцете. Сети се нещо, тупна се по челото… донесе кандилото, сложи въгленче с машата, две-три зрънца тамян, окади стаята, прекръсти се три пъти и приседна до оджака.
Далече живее баба Петровица. Навън фучи, сняг е натрупал до пояс… Права е булка Вълковица - не й е първица, сами ще се справят.

* * *
- Дай нещо по-весело, Вълко! Стига ни катранясва душите!
Изправи се Вълко, засука мустак:
Рррум-тум-тууум, рррум-тум-тууум…
Заби тъпан, писна гайда… На мегдана, сред селото - бъклици, смях, веселие…
Рррум-тум-тууум, рррум-тум-тууум…
Свири Вълко с кавала… стичат се сватбари от махалите, вие се хоро около гераня, скърца колата с чеиза, върти кума пешкира… „Ихууу, ихууу!”

* * *
Изтекоха й водите, а то не излиза.
- Напъни, булка! Главичката му се показа.
Лежеше пред камината. Старата й беше подложила един чувал с вълна под гърба. Главата обърната към огъня, стиска зеблото със зъби, звук не издава. Очите - мъртви, студени.
- Напъни, булка!
Една сълза се стече по лицето.
- Разтвори повече краката! Хвани се за коленете и напъвай!

* * *
Рррум-тум-тууум, рррум-тум-тууум…
Кърши рамене Вълко, прикляква, вие снага, а от кавала струят бързите води на Видима и Острешка, въртят тепавици, караджейки, стружни… Свири вятърът в букачките, гони облаци по билото на Балкана… „… Върна се Георги от нива, разпрегна брези биволе…”

* * *
- Излиза!
Пеша се надигна, почти седна. Подпря се с две ръце и погледна надолу към краката…

* * *
Дотърча едно заптие, изтръгна кавала от ръцете на Вълко. Хвърли го на земята, стъпка го с крака. Изпращя. Изстена Вълко, сякаш него прекършиха.

* * *
- Какво правиш, ма?! Не го стискай с кълки! Ще го умориш!
Спусна се старата да й разтвори насила краката… Не може!
- Не го стискай, кучкооо! Уби детето!… Уби го!… Божеее, какъв грях!

* * *
Седна Вълко в праха, стиска колене и зъби и вие от ярост.

* * *
- Човек уби, кучкооо! Грях стори! Голям грях!
Падна на колене старата в ъгъла на собата, под иконата… Кръсти се и се моли:
- Прости й, Господи! Свята Майко, Богородице…
- Не е човек това, малеее! Изрод е! Не е от Вълко. От онези изроди е, дето ме насилиха. Онези изроди, дето сториха облог и разпраха на Цена корема, да видят мъжко ли е или женско.
Разтвори крака, измъкна плацентата, вдигна кървави ръце пред очите…
Старата я гледаше втрещена, със зяпнала уста… Пропълзя до нея на колене, прегърна я, първо захлипа, после заизвива:
- Божеее, защо така ни наказа, Божеее?!

* * *
Дойде Йонко Марангоза, уви парчетата от кавала в една кърпа и ги сложи в пазвата си.
- Друг ще ти направя, Вълко.
Вдигна глава Вълко, усмихна се, изправи се, напълни гърди с въздух и запя:
- „… Тръгна Георги на гурбет, трудна невяста остави…”

* * *
- Иди изкопай дупка в дама! Аз ще го донеса. Като се стопи снегът, ще го копаем навън.

* * *
Вдигна ръце Вълко и запристъпя. Пее и играе тежко балканджийско. Нареди се до него Йонко, сложи ръка на раменете му, затупа и той с боси крака. Един по един наскачаха и другите. Хванаха се - кой през рамо, кой за пояс… Пеят и играят… „… и на невяста заръча: да ми родиш мъжко чедо…”

* * *
Блъска старата търнокопа в дама… Изправи се, избърса потта с ръкав и пак… И вие… Не плаче, а извива, като да пее песен:
- „… порасна, юнак отрасна, все за баща си питаше…”

* * *
Рошави, разгърдени, окъсани… Блъскат петите, орат земята и пеят:
- „… тръгна баща си да дири, найди го в тъмни зандани…” Ровят с крака като палешници, капят от очите им тежки сълзи - едри зърна златно жито, заравят ги в браздите… Ще даде Бог берекет, ще натежат класове, ще лъснат сърпове, ще затракат дикани по харманите… Дай, сестро, стомната, да пийна студена водица!

* * *
Даде й да си пийне вода, помогна й да се измие, да облече друга риза… Изгори сеното в огъня, примъкна козяка, зави я с едно халище. Когато заспа, отиде до иконата, дълго стоя и гледа втренчено Богородица и Младенеца. Накрая тихо прошепна:
- Момче беше… Майко! Прости й, Господи!
И пак се прекръсти три пъти.

* * *
За морабето разбраха първо от едно добро заптие, след това Петю Буюклиев откъде докопал един ингилизки вестник и там прочел същото. Дядо Иван минал Балкана и се спрял чак при Цариград. Сключили мир. България е веке свободна. Не е било, значи, напразно! Боже, каква радост! Прегръщат се, плачат, пърха им в гърдите онова щастие, дето ги караше да фъркат през пролетта на 76-та! България - свободна!

Строиха ги на двора и ги подкараха към брега. Там един пампор се люшкаше на кея. Първом си помислиха, че са решили да ги давят.
- Братя, ще ни изхвърлят в морето! - извика им Аврам. - Бъдете нащрек! Ще се бием, няма да се даваме!
Дежуряха денем и нощем. Бяха готови да наскачат и с голи ръце да се бият.
Не била такава работата. Прекосиха Егейско море, минаха покрай острови, през Дарданелите, преплаваха Мраморно море и стигнаха Босфора, Цариград.
Зазоряваше. Гемията се промъкна и спря на дългия каменен кей тъкмо когато слънцето, прободено от островърхите минарета на десетки джамии, изплува над азиатския бряг. Беше началото на юли. Въздухът трептеше. Първите лъчи се отразяваха в спокойните води на морето и изпълваха сърцата им с възторг. Ликуваха, вдишваха с пълни гърди радостта, че вече са свободни! Скоро ще бъдат в Майка България!
Хвърлиха въжета, вързаха пампора. На кея се бяха струпали посрещачи: журналисти, фотографи, представители на големите държави…
Заблъскаха ги заптиетата към пътеката. Най-отпред излезе Вълко. Тогава онова заптие, дето му счупи кавала, замахна с приклада и го удари в кръста. Изрева Вълко и се свлече на палубата. Не можа от болка нищо да каже. Наля се с кръв лицето му, заби нокти в дъските, застена и се загърчи като червей.
Замахна заптието и към Аврам, но Аврам успя да отскочи и тогава всички се развикаха. Взеха Вълко на ръце, свалиха го на брега, слязоха и другите. Провериха ги по списък, засвяткаха фотографите…
На ингилизина, с високата шапка и дебелата цигара, не му абарисваха, но с представителя на Матушка Русия се разбраха.
- Ваше Благородие…
Висок, хубав, със сини очи, брада… Разпореди се веднага човекът, качиха Вълко на неговия файтон, откараха го в болницата… А той им стиска ръцете:
- Братья, вы уже свободны! Пришёл конец.
Зацелуваха му ръцете, паднаха пред него на колене, кръстеха се като пред Господ:
- Сполай ти, Ваше благородие! Господ да ти дава здраве и дълъг живот. Благодарско на Царя Освободител и на целия руски народ! Във вас ни беше надейката.
Качиха ги на един трен. Запуфка, затрака, бавно пое за Пловдив. Пеша да бяха тръгнали, по-скоро щяха да стигнат!
Уж свободни, а в Татар Пазарджик пак ги затвориха в Таш капия. После поеха пешком към Балкана и на Беклемето ги предадоха на българите. Там разбраха, че Европата се уплашила да не сторят българите голяма и силна държава: Македония останала турска, Тракия - подчинена на султана, Северна България - без право на външна политика. Съсекли българската снага с берлински ятаган.

* * *
Усети, че нещо му дъха в лицето. Отвори очи - куче! Зад него - още три-четири. Опита се да се изправи. Наостриха козина, оголиха зъби… ръмжат! Ще го ядат.
Онзи прах, дето му го дадоха в болницата - уж да притъпи болките - го приспал и са го изхвърлили в покрайнините на Цариград.
Ръмжи глутницата, пристъпя към него… Зарови пръсти в праха, да подири камък… Няма! Приседна, хвана се за плета, опита се да изтръгне някоя пръчка… Едно куче се спусна… Успя да се дръпне. Захапа му крачола! Бръкна си в пазвата, извади кавала, сглоби го, размаха го като тояга. Кучето отскочи. И другите се отдръпнаха, но се разлаяха още по-яростно. Духна Вълко в кавала. Направи се първо на вълк, после на мечка, на бивол… Подвиха опашки, свиха уши, прегърбиха се уплашено… Засвири самодивско хоро. Самодиви са това - шега не бива! Тичат боси по тревата, развяват дълги коси… Смеят се - смехът им като писък на улулица. Въртят се в бесен танц около извора, гребат с пълни шепи вода и я плискат към зверовете. Пръснаха се, избягаха! Остана сам. Сърцето блъска, ще му счупи ребрата. Пое си въздух, успокои се. И болката се върна. Краката - изтръпнали, безчувствени, а в кръста все едно нож са му забили!
Допълзя по корем до един кръстопът, под една смокиня. Там изкара близо месец. Свиреше, подлагаше фес за просия… Едно момче му купуваше хляб и халва. Най-голям зор видя за вода.

Жегна го изглежда с нещо мелодията. Спря се, заслуша се, после се приближи. Свърши Вълко песента, свали кавала, погледнаха се в очите.
- Мама ми пееше тази песен - рече турчинът, - като бях малък.
Заприказваха се. Разказа му Вълко всичко, както си беше.
След един час дойде ратаят на турчина, натовари го на една талига и го закара в чифлика.
Три месеца спеше в коритото на овцете, докато взе да се изправя и прохожда. Близо две години аргатува после - да се изплати. Един ден реши, че е време да поеме към Балкана. Пет лири му даде беят и един кат дрехи. Благодари му Вълко за добрината и затътри крака на север, покрай релсите на железницата.
Грозни мисли го гнетяха по пътя: „Кому е нужен такъв червей?”… „Отписали са го веке от живите!”… „Не е ли по-добре да им остане в спомените какъвто си беше?!”… „Само в тежест ще им бъде!”… „Ще го сочат с пръст и ще го винят за убитите, за изгорените къщи!”…
След месец стигна Лозенград. Пазари се овчар. Стоя три години и пак пое покрай релсите. Сърцето го тегли на север, кахърните мисли - букаи, тежки вериги - смазват го, не му дават… Влачи ги, през врат ги премята… не може! Стигна Едирне и не посмя да продължи. Остана и там три години. За единия хляб… паница боб и леща. Научаваше едно-друго: за Съединението, за войната със сърбите (уж братя славяни, християни…), за неволите на княза…
През 1887-ма пак се реши и тръгна. Мина границата през нощта. Призори легна в един синор да отдъхне и от умора заспа. Събуди го гълчава, смях… Като го доближиха, им чу приказката. Не беше чувал българска реч отдавна. Не издържа, разплака се като малко дете.
Питаха го, разказваше им, а те не вярваха!
Отдето мина, все клатеха глави в недоверие, но му даваха храна, подслон, дрехи… Душата му, зажадняла за майчин език, се преобърна. Тътреше крака към Балкана, пълнеше гърди с мирис на земя, окосена трева и слово: „Добър ден!”… „Дал Бог добро!”… „Добра среща!”… „Добра стига!”… „Накъде си тръгнал, байно?”… „Искаш ли водица?”… „Седни да похапнеш!”… „Бъди ни гост!” Сладка българска реч - хляб и вода, чиста постеля, мехлем за изтерзаната душа!
За три месеца измина пътя до Ново село. Превали Пъздерите и пред погледа му се ширна онази картинка, дето толкоз години, денем и нощем, все му беше пред очите. Не може с думи да се опише! Пробваха в Мауса - редяха имената на била, върхове, реки, долове, водопади, поляни, махали… Не може с думи! А и очи не трябват. Трябва сърце!
Падна на колене, погали с ръце тревата, целуна земята и съвсем отмаля. Дотук една сила го крепеше и го теглеше, но сега вече отмаля. Седна и повече не можа да стане. Пробва няколко пъти, но краката не го слушаха. Минаваха пътници, спираха се, някои го заговаряха, други само го поглеждаха с любопитство.
Привечер отдолу се зададе народ. Цяла върволица! Най-отпред - попове с хоругви, след тях - чиляци с вили, коси, търмъци - кой както го е стигнала новината! Спряха при него.
- Добре дошъл, Вълко!
Вдигнаха кръстове поповете, спуснаха се жени и деца да му целуват ръцете. Направиха мъжете носилка от пръти, вързаха си ризите, понесоха го към Ново село. Отпред - поповете с хоругвите, отзад - носилката, зад нея - хората, заловени за ръце, за пояси - играят тежко балканджийско, блъскат пети в земята и пеят: „… Върна баща си на село, впрегнаха брези биволе - нивата да си изорат, нивата да си засеят.”

* * *
Неделя е пазарен ден в Ново село. Стича се много народ от махалите, околните села, Троян, Севлиево…
Провираше се Вълко между хората, крепеше се на бастунчето и въртеше глава на всички страни, белким види някой другар. Беше само на трийсет и шест, но вече - побелял, прегърбен. А и този бастун го правеше хептен на старец. Дали ще го познаят?!
Двама кабакчии пред него проверяваха патентите. Искаха квитанции за платен данък. Първо на една сергия, после на друга…
Видя сергията с бакъри, джезвета, саханчета… и сърцето му се сви! Стана на топка и му се качи в гърлото, задуши го. Стояна - същата! Даже по-хубава! Пое въздух, извърна се… да се маха! Не сега… друг път… Чу зад гърба си кавга. Патент нямала… нямала право… два лева… Не изтрая, извърна се, приближи. Как стана, не разбра. Бастуна ли му бутнаха, подхлъзна ли се… Залитна, изпусна бастуна, с една ръка се опря на сергията, с другата се хвана за един бакър… Бръкна Стояна под престилката, извади два пищова и изрева:
- Не ми барай стоката, ибрик, че те гръмнах право между…
Немощен беше от кръста надолу Вълко, но ръцете му бяха железни. Хвана я за китките, събра ги, стисна ги с една ръка, а с другата й повдигна брадичката и се взря отблизо в очите й.
- Ааа, Въле! - ахна Стояна.
Пусна я. Хвърли Стояна пищовите в едно менче и му се хвърли на шията. Изохка Вълко, свлече се на земята… Опита се да стане… Не може! Помогнаха му. Сложиха го на столче, дадоха му бастуна.
Събра се народ, разшумяха се… коментират… Взеха да се надвикват. Изведнъж се утишиха, отдръпнаха се. Чуха се гласове:
- Кмета… Пенко Чорбаджи… Сторете път!
- Добре дошъл, Вълко!
- Добре съм те заварил, Пенко Чорбаджи! - вдигна глава Вълко към селския кмет.
- Гледам - събрал си хората, агитация някаква правиш. Учиш ги за кого да гласуват ли, що ли?
Замълча си Вълко, нищо не каза. Хвана с две ръце бастунчето, понечи да стане… Не можа! Пак приседна.
- Един княз… абдикация, регенство… бунтове… сега друг княз… И него ли ще сваляте? Не разбрахте ли, чапкъни, че всяка власт е от Бога?! Ти на кого се кълнеш? На него или на Мамона?
Усмихна се леко Вълко, напрегна мишци, изправи се…
- Не се смей! - малко ядовито викна Пенко Чорбаджи. - Не се смей! Едно време бесеха, сега разстрелват! Този народ не иска бунтове, кръв и пожари. Само с мирен труд може да прокопса. Така знам аз!
Смути се малко Вълко, запристъпя на място… Рачи да тръгне, да не казва нищо, но пред него хората не помръднаха! Не му сториха път! Почувства се приклещен. Като животно в капан. Дойде му сила, стисна бастуна, изправи рамене, обърна се… Направи две крачки и застанаха очи в очи.
- Знам за какво ми говориш, Пенко Чорбаджи. Аз за тия думи ти прощавам. Ти не си виновен. Бог те е създал такъв. А щом Той те е създал, значи има нужда от тебе. Плашиш ме с куршум?! Ама ти не знаеш… няма как да знаеш, че за мен смъртта, Пенко Чорбаджи, е избавление. Животът е мъка. Всеки ден… всяка нощ… десет години! Питаш ме на кого се кълна? На Бога или на Мамона? На двама съм се клел: на Дякон Левски и на Матей Преображенски. За един живот две клетви стигат!
Направиха му път… закуцука Вълко бавно нагоре през пазара. Къщата му беше накрая на селото, покрай Кална. Тази Кална, това деренце, дето сега е една педя, под коляно, но веднъж на петдесет или сто години идва с такава сила, че отнася къщи, плевни, добитък и хора. Къде се крие тази вода толкова време?! Какво я кара така изведнъж да се отприщи?! Защо така помита всичко… и всички: праведни и грешни! И кой е праведен… и кой - грешен?!… Затрива ги всички! Явно там, горе, Бог разпознава своите.

Взе въженцето от дама, качи се в плевнята, преметна го през гредата…
Къщата им беше в ниското. Кръстът и Радина поляна скриваха Балкана. Затвори очи и си представи: Кадемлия, Мара Гидик, Юмрук чал, Пръскалото, Поленици, Бъзев дял… Не трябват очи. Сърце трябва!
Тъкмо да ритне столчето и чу отвън да се вика:
- Лельо Пешке, биволицата се отвързала. Ще сгази барабоя!
„Биволът не е като кравата - помисли си Вълко, - страх го е детето.”
- Лельо Пешке, ела да я вържем! Тате ще ме бие!
Отвори очи, замисли се… Свали примката от шията, седна на столчето, хвана с две шепи побелялата си глава и се затресе…
После бръкна в пазвата, сглоби кавала и засвири:
Не пей ми, славею! Спри, почакай!
Черни кърви капят,
но сърцето ми казва - имам още време!
Нямам ни баща, ни майка - ти ще ме опееш.
Не пей ми сега, славею! Имам още време.