ПРИКАЗКА ЗА СТАРИТЕ ХОРА

Янко Стефов

Имало едно време един цар. Той, когато се качил на трона, бил още млад и дошъл във властта с много обещания да подобри живота на народа си.

Стремял се да говори просто, та всеки да го разбира. Велможите му /така наричали тогава министрите/ били събрани от кол и въже, но постепенно и те се научили да управляват с него.

Хубаво, но с течение на времето царят започнал да става зъл и жесток, ала се прикривал. Сменял велможите си като носни кърпички. Иначе все така мазно говорел на народа.

Но колкото годините минавали, толкова тоя народ заживявал все по-тежко. След като неговите предшественици унищожили земеделието и заводите, половината население на държавата му изчезнало в чужбина.

Най-напред царят ликвидирал кокошките в държавата, ужким били болни от някакъв грип. След това унищожил овцете, козите и свинете, под същия предлог.

Обикновените хора вече нямали никакво препитание. Накрая хвърлил лошо око на старите хора, които много му натежавали на бюджета с оскъдните си пенсии. “Дълго живеете, затова получавате малко пари”, гълчал ги бащински той.

Докато един ден издал заповед всички стари хора в царството му да бъдат убити, под страх от смъртно наказание. Дори велможите му се подчинили.

Да, но как се случило, че започнали гладни години. Господ ли му се ядосал и го наказал, не знам, но потърпевшите пак били обикновените хора.

Царят правел всевъзможни заседания, от спешни по-спешни, дори въвел извънредно положение в държавата.

Но изход от положението нямало. Нямали дори зърно да засеят нивите си. Веднъж един велможа се върнал от заседание много кахърен в къщи.

Баща му го видял замислен и попитал какво толкова го мъчи. Хъка-мъка, велможата си признал дерта. “Нямаме зърно за сеитба, изплюл камъчето той. Пък царят ни заплаши, че ще ни вземе главите, ако не решим проблема”.

Дядото се подсмихнал: “Това ли било? Не се притеснявай, ами кажи на царя да заповяда да разровят мравуняците. Ето къде ще намерите зърно за сеитба!”

На другия ден всички отново се събрали на съвещание. Останалите били жълти от страх, само нашият велможа стоял спокоен.

Царят ги запитал: “Е, намерихте ли изход от създалото се положение?” “Да, царю честити, отговорил велможата. Заповядай да разровят мравуняците и от там да вземем зърно”.

“Браво, бе! - зарадвал се царят. Така и ще направя. Но ти ми кажи сам ли се сети за това?”

Велможата мълчал и не смеел да признае истината.

Царят му креснал: “Говори, докато главата ти е още на раменете! Ти нямаш два грама мозък за такава идея!”

Велможата замънкал и накрая разправил на царя, че баща му се досвидял и затова не го убил, нарушавайки заповедта му. И той му дал тоя съвет.

Негово величество изведнъж станал и тържествено заявил: “Отменям заповедта си да убивате старите хора и отсега нататък ще ги слушате какво ви казват”.

Но стари хора в държавата вече нямало.