В УЧИЛИЩЕ

Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

ИЗЛОЖБА „ЗЛАТНА ЕСЕН”

Щедър сезон е есента - плодове и зеленчуци - колкото щеш! И хората се възползват от тях. Едни - като си ги произвеждат с много труд, други - като си ги купуват, трети - с кражби и т. н.
Има и оригинални начини за снабдяване с плодовете на есента. Ако сте начална учителка например, бихте могли да устройвате специализирана изложба.
Когато започнат масово да се прибират плодовете на родната земя, обръщате се към своя клас:
- Деца, започва един от най-хубавите годишни сезони - есента. Освен с разноцветните листа, тя ни харесва с богатствата на реколтата. Нека в класната ни стая си направим една изложба от най-хубавите плодове, които е народила земята - изложба „Златна есен”. Тази събота и неделя например ще се берат лозята. Всеки от вас да избере и донесе по два-три най-едри, сочни и хубави гроздове, за да определим и поставим най-големия на изложбата.
При тези съревнователни начала двайсетина ученика ви носят най-големите гроздове. От тях един-два се поставят на изложбата, а другите - сигурно много ги обичат внучетата ви, или съответно децата ви, ако сте по-млада.
По този начин през два-три дни всеки ученик би ви донесъл по няколко от най-големите и вкусни ябълки, круши и дюли, по няколко едри картофа и моркова, по шепа орехи и бадеми. Може да ви донесат и по една тиква, зелка, кромид, праз, дори лешници и дренки…
От всеки плод и зеленчук - по един-два ще се поставят на изложбата, а 90% ще се пренесат с торбите и чантите - празни в едната посока и попрепълнени - в другата.
Интересна и хитроумна идея! Изложбата „Златна есен” хем обогатява знанията на учениците и разнообразява училищното ежедневие, хем допринася за безплатно снабдяване на инициатора с най-едрите и вкусни плодове и зеленчуци на есента.
И не само това е приносът към усъвършенстване на учителската професия. Вземете например така наречения учителски бележник. Какво съдържаше някогашния такъв? Името на ученика и бележки от две до шест, разпределени по месеци и учебни срокове. Погледнете учителския бележник на съвременна, усъвършенствана учителка:
Атанас - баща - водопроводчик, тел.: 2 14 56
майка - шивачка
Божидара - баща - ел.техник, Моб. 0876 543210
майка - служителка в Общинския съвет!
Венцислав - баща - фаянсаджия
майка - …
Ей това е важното, това е сега основното! Няма да търся и да плащам на разни водопроводчици, когато ми се развали чешмата я! На всеки ще му дойде реда - този ще ми направи ел.инсталацията на новата къща, онзи ще подаде едно рамо в Общинския съвет, ако се наложи нещо и т. н. Така стават тия работи, а бележките - направо в дневника, когато му дойде времето. Според приноса на родителите, разбира се!
Интересно ми е, че когато реших да споделя опит с директорката, тоест - да я информирам за някои такива хитрости, защото е доста по-млада, тя ми тегли една снизходителна усмивка.
Подразбрах, че е доста по-усъвършенствана и вероятно знае къде-къде по-големи такива. Аз дори не съм посещавал този Институт за усъвършенстване на учителите, където тя често ходи на курсове, семинари и обмяна на опит.

——————————

ЧУВСТВОТО ЗА ОТГОВОРНОСТ

Чувство за отговорност - вродено ли е то, изгражда ли се?!
Имах случаи - ученици искат да ги освободя от час и ми казват: „Пуснете ме, директорката я няма!”. Какво значение има това - питам ги, та ние заради директорката ли сме тук, заради нея ли учим?
И така - един, два или три пъти…
Случи се един ден всички да видят по време на час, че директорката и съпругът й си отиват заедно по стълбената улица край училището. Макар, че очаквах някой да поиска освобождаване от час, никой не посмя. Ясно: разбрали са, че това няма значение.
За мое учудване обаче, оказа се, че имало учители с подобно мнение и то не един!
Дежурен учител съм. Пускам строените ученици вътре. Бие вторият звънец. Подканвам учителите за влизане в час и чувам: „Няма ли поне да намалиш часовете?”
Оглеждам ги и питам защо? Отговарят ми, че ги нямало нито директорката, нито мъжът й. „Че това основание ли е? Тогава щом я няма директорката, дай да си отидем и заключим училището!”
Малко сконфузени, стават от столовете си, вземат дневниците и влизат в час.
Сетне обаче забелязвам, че някои не изчакват биенето на звънеца. Пет минути преди края на часа например, вратата ми отвори ученик от друг клас.
През междучасието търся причината.
„Ти… за директор ли тренираш? - подхвърляг ми - Много строг си днес!”
Замислям се върху чувството за отговорност у човека. То трябва да присъства винаги, да е в душата му и да не зависи от това - дали го следят или не. Разсъждавам за всеки поотделно. Сравнявайки поведението му днес с онова, всекидневното, правя съответните умозаключения.
Чувството за отговорност е неделимо, то не може да има две лица. Каквото е в семейството, такова е и в службата, и в обществото, и обратно. Не можем да го делим на лично, семейно, служебно и прочие. Или го имаш, или не! То е едно, и трудно бихме го променили.
Все пак - можем ли да подпомогнем развитието му у бъдещото поколение? Можем, но непременно по противоположния на описаните по-горе начини! Защото чувството за отговорност у учениците е хибрид между родителското и учителското такова!

Октомври 1996 г.

——————————

КОЛЕКТИВИЗЪМ

За начина на отпразнуване на 8 март в училището ни се разгоряха дебати като в парламента. Всеки си имаше своя представа за вечерта. Няколко предложения бяха възприети с въодушевление от колектива и след това със същото такова въодушевление отхвърлени. Ето някои идеи, които имаха живот повече от 24 часа.
Колежката Трудолюбка Пъргава бе във възторг от идеята да се съберем в самото училище. При ширещата се скъпотия, тук ще празнуваме най-добре. „Ще направя едни хубави сладки-меденки - каза тя. - Друг ще донесе фъстъци, ти ще направиш пуканки, ще си купим безалкохолно… Ще стане една богата трапеза и ще се веселим до късно.”
Появиха се обаче сериозни опоненти и… - язък за меденките, за опуканите пуканки и евентуалната турска баклава!
Весела Песнопеева с най-голяма радост възприе идеята за празнуване в детската градина. И кухня има - ще си направим пържени картофки, ще пием горещо кафе… „Па като вземеш акордеона - каза тя - и като запеем стари шлагери и някои нови песни. В коридора какви танци и хора стават!”
Да, ама не! И тук се явиха противнички и напразно бяха приготвени трите песнопойки, на вятъра отиде и пазарлъкът с картофите, принцесите и другите субпродукти. Само дето бе почистен дебелият слой прах от акордеона.
Младата колежка Ленка Мързова бе категорично против! Къде ще се занимаваме да правим и да носим! Пък и обстановка ли е това? - училище, детска градина… Ще се съберем в някакво барче - казваше тя, ще седнем, ще си пием по едно кафе без каквито и да са ангажименти и ще си отидем.
Правихме сондажи и за барчета. Горното например, където сме били прекарвали най-добре, вече било преустроено за други, по-деликатни цели и се ползвало само от влюбени двойки. А такива в нашия колектив се оказва, че били дефицитни.
Мнения, мнения… Една „скромна” колежка си призна: „Където и да е, не ми се отива заради конкурса за Мис. Нали знаете - очите на еди-коя си, гърдите на еди-коя си, бедрата и дупето на еди-коя си… И току виж - пак изберат някоя друга вместо мене, та ми развалят настроението за цял месец!”
Разногласията престанаха, когато се появи „Пастирът” на стадото (разбирай Шефът на училището). С пастирската тояга всички бяха пренасочени към заведението на неговите приближени, където всеки може да яде и пие за своя сметка, колкото си иска. Така колективът отново бе сплотен. Честит Осми март!

——————————

ДВОЙКАТА

От 120 души випуск в гимназията, стотина станахме студенти веднага след завършването. Аз бях сред десетте златни медалисти. Медицината беше най-авторитетна тогава, но като не можех да понасям болничната миризма?! Инженерство в Пловдив още нямаше, а агроном вече имахме в семейството, поради което кандидатствах физика - моят любим предмет.
Два кандидат-студентски изпита имаше. По физика получих оценка отличен 5,50. От хилядите кандидати само двама имаше с по-висока оценка (5,75), а пълна шестица изобщо нямаше. При обявяване на резултатите по математика обаче, срещу моето име бе нанесено слаб (2). Това не можеше да бъде моят резултат! От трите задачи, двете бях решил докрай (едната дори по два различни начина) и третата до половина.
На изпита по математика, съученичката ми Славка се присламчи до мене и седна на моята маса. Понеже не можеше да реши нищо, непрекъснато ми правеше знаци и ме молеше да й дам поне една решена задача. Издебнах момент и успях да й подам лист. Преписа задачата и при връщане на листа, квесторът я усети и изтича при нас. Преброи и прегледа всичките ми листове, като мислеше, че тя ми е подала нещо за преписване. Не можа да установи нищо нередно и предупреди:
- Ако още веднъж се опитате - ще ви изгоня и двамата!
И така - Славка с преписаната от мен задача сега има три и половина, а аз - двойка. Отивам в деловодството и настоявам да ми приемат жалбата. Посещавам шефа на изпитната комисия, търся достъп до ректора. Никой не ми обръща внимание. Всички твърдели, че са решили поне една-две задачи, а на практика - хиляди двойки и тук-там нещо друго за разнообразие. На кого да се оплача, кой може да ми помогне?! Баща ми е един обикновен работник, а майка ми дори е неграмотна… Ни вуйчо владика, ни чичо - активен борец!
Всеки ден кисна по канцелариите и моля някой да се застъпи. Както обяснявах за кой ли път положението си, изведнъж случайно намиращият се в канцеларията възрастен, нисък и набит мъж се обърна с любопитство към мен:
- Какво, какво? Колко имаш по физика?
- Отличен. Само двама са с по-добър резултат от мене…
- Я, да видим! Напиши си тук данните и ми ги дай!
Проблесна ми някакъв лъч. Непознатият излезе, а секретарката ми обясни, че това бил доцент Тошко Василев, деканът на катедрата по физика, който сетне стана професор и ректор на университета. След малко същият се върна с някакъв очилат служител и нареди да се намери писмената ми работа, като лично аз удостоверя, дали тя не е заменена с чужда.
Слязохме по едни стълби, прекосихме двора и се качихме по други. Влязохме в някакъв склад. Очилатият търси, рови и попадна на нещо, което запреглежда основно.
- Ами тук оценката е четири и половина, я виж това ли е твоята писмена работа?
- Да. Всичко си е както съм решавал и писал - въздъхнах пооблекчено аз.
Отидохме при доцент Василев. Той ме заразпитва къде другаде съм кандидатствал. Казах му, че съм писал и МЕИ - София, но най-вероятно ще остана в Пловдив, защото родителите ми нямат възможност да ме издържат там.
- Аз се заинтересувах и наредих проверката, за да станеш физик! Няма да е честно сега да ми избягаш в София… - с някакъв поглед на съжаление ми каза за последно благодетелят.
Беше 1966 г. По това време Машинно-електротехническият институт - МЕИ беше доста на мода. България се индустриализираше и инженери се търсеха навсякъде. Десетина-петнадесет години по-късно, световната статистика щеше да отбележи, че от изостанала аграрна страна, България се е превърнала в индустриално развита и по някои показатели се нарежда в челната десетка в света. Да не говорим за модернизираното земеделие, където вече идваха да черпят опит дори делегации от Италия и САЩ!
И така, записах физика и останах да следвам в Пловдив. Никакви познати нямахме в София, а баща ми с една работническа заплата издържаше шестчленно семейство. Така изпълних и заръката на професор Василев - станах физик.
А как оценката ми от четири и половина се е трансформирала в двойка, така и не разбрах?! Компютри още не съществуваха. Жена диктувала оценките, прехвърляйки писмените работи, а машинописката печатала на пишеща машина с индиго. Случайно ли е станала грешката или нарочно - няма как да се установи!

——————————

ГЛЕДНИ ТОЧКИ

Две учителки одумваха своя колежка - стара мома.
- Не се омъжва, защото е разбрала предимствата да живееш сама! - възкликна по-младата от тях.
- Ами! По-скоро няма подходящ кандидат. То… като минеш определена възраст… И за какви предимства говориш, моля ти се? В тази криза остава и да си самотна…
- Колкото до самотата - може да си омъжена и да се чувстваш по-самотна, отколкото ако живееш сама - възрази първата. А една жена реши ли да се омъжи - винаги може да го направи!
- Не съм съгласна, това важи повече за мъжете, защото те е редно да предлагат женитба…
- О, не всеки мъж може сам да се ожени. Има такива стеснителни, че ако не им предложат - никога няма да посмеят! А и общо взето мъжете са балами - стига да иска една жена - винаги ще ги оплете. Ще разведа някой и пак ще се омъжа!…
- Ти разсъждаваш така, защото си млада и хубава, но не всяка може да си го помисли…
- Жените мислят така за мъжете, мъжете - обратно… - обади се отстрани техен колега. - Жените са наивни и ако иска един мъж - ще намери начин да примами всяка жена.
Спомних си как наскоро една позната ми развиваше подобна теория: „За жената е най-добре да е свободна - казваше тя. Мъже - колкото щеш! Ако те поканя тази вечер да си при мен, ще ми откажеш ли?” - дяволито ми се усмихна тя.
Егоистично ли е, или напротив, всеки може сам да го определи.
При намесата на колегата, двете учителки направиха пауза за размисъл, а след това посоката на разговора бе малко променена.
- Реши ли нещо да направи жената - винаги успява. Ще остави съпруга си да спи известно време сам, докато се съгласи.
- О, недей така - въздъхна другата. Ами ако той я остави сама да спи известно време, тя няма ли да се откаже?…
Слуша неволно колегата отстрани и се подсмива. Чувствата лесно се променяли и често бракове по сметка донасяли повече щастие за двамата. И т. н., и т. н…
Колко много признания бяха вплетени в този непринуден женски разговор! Без да искаш, разбираш и философията им, и целия им живот!
Защото всеки гледа от своята камбанария. А колкото хора на този свят - толкова и различни ситуации и съдби.

——————————

СТОЛЪТ

Интересно е учителското съсловеие - вдетиняват се, хиперболизират, влюбват се, клюкарстват… Само учители могат да проживяват по няколко пубертета. Възникват чувства между ученички и млади учители, между ученици и млади учителки, но най-често между самите учители…
Една скороназначена учителка в Н-ското училище възкликнала веднъж:
- А-а, ето защо Пинолов сядал все на този стол - оттук се вижда всичко, което става в учителската стая!
Тази нищо и никаква непринудена реплика попарила като слана колегата й Влюбенов, тя бръкнала в позарасналите му рани, та три дни след това не можал да дойде на себе си.
Спомнил си той как години наред седял неизменно на този стол на тесния край на огромната маса, докато започнали да се случват някои интригуващи случки. Един ден случайно установил, че неговите учебници са изместени и на тяхно място върху масата се мъдрят помагалата на Пинолов. Историята започнала да се повтаря ден след ден и озадаченият Влюбенов решил да дебне. Без особени затруднения разбрал, че ги измества именно Пинолов, за да бъде до Валя - млада булка с дяволито примамващи очички. Тя седяла на същия ъгъл, но откъм другата страна на масата и ако двамата сведат глави едновременно - близостта им ставала безкрайна.
Ядосал се Влюбенов и започнал да си варди мястото. Дори не изчаквал звънеца в края на часа - пръв излизал и на бегом - право на своя стол!
Гледа Пинолов, гледа - мястото все заето. Па започнал да взема стол от другаде и да се вклинва между Влюбенов и Валя - там в ъгъла плътно до нея. Така дори му било по-добре, защото скъсявал наполовина разстоянието и по-удобно протягал ръката си зад нейните рамене.
Чудел се Влюбенов как да постъпи и какво да направи, чудел се… Времето на дуелите отдавна било отминало, а пък и Валето давала вид на доволна от тази ситуация. Намесила се известна ревност, имало и безсънни нощи… „Не е ли по-добре да отстъпя стола, отколкото да се скъсява наполовина разстоянието им?” - започнал да си мисли той, предвиждайки наближаваща буря.
Пинолов пък уж все разправял, че не може да се отърве от нахалното женско съсловие, а в същото време очебийно се натискал до Валето. Заедно чели любовни романи, обсъждали изневярата и разни други вълнуващи ги теми.
Проблемът около този стол ставал все по-сериозен, докато накрая Валя решила да се намеси. Уж не знаела кой премества книжата на Влюбенов, уж била индиферентна и към единия и към другия, пък започнала да си поставя якето върху оспорвания стол.
Някой ще рече - правилно постъпва, та да не сяда никой, ама не! Ако дойде Влюбенов по-рано - столът бил зает от дрехите. Зададе ли се обаче Пинолов - Валето веднага премествала якето си и му освобождавала стола. Така с нейна помощ, тримесечната борба за този облагодетелстван стол накрая била спечелена от Пинолов. Победоносно го ползвал вече той през цялото свободно време, за да бъде там - до нея! Шушукане и смях, гугукане и погледи… Ама погледи ли! Застопорени погледи да ти види окото!
- Сякаш искри й хвърчат от очите като погледне към него! - казвала колежката Гроздева.
- А бе предишната му бе поне свободна, ами Валето! Ако мъжът й не върши работа - да се разведе докато е време - клюкарствали други.
И се сещали как предишната душела с носа си и се възхищавала до оргазъм на миризмата на съблечената върху стола мъжка фланела.
Една от по-възрастните пък щом ги зърнела един до друг, често подхвърляла като за насърчение:
- Ей че хубав мъж е Пинолов, търсен мъж, няма що!
Истинска радост и удовлетворение изпитвала тя, когато разнищвала чуждите взаимоотношения. И то така ги разнищвала, че винаги оставало някакво насочващо влияние.
Понякога се случвали и конфузни ситуации. Веднъж например нищо неподозиращ колега, отваряйки вратата на учителската стая станал неволен свидетел на две внезапно отделящи се човешки тела. Телата на Валето и на Пинолов мигновено се раздалечили в пространството зад вратата. Докато се опита да им се извини за безпокойството, те смутени грабнали по един дневник и изхвърчали навън.
- Къде с тези дневници, още не е бил първият звънец? - учудено ги пресрещнала дежурната учителка.
Но… те изгубили ориентация за времето и не могли веднага да се адаптират към възникналата ситуация.
То… за учители и учителки има много за разправяне, но тук аз исках да засегна само отношението към един стол, или по-точно тримесечната битка за него.

Април 1997 г.

——————————

ФИЗИК

Пътят ни от СПТУ в Калофер минаваше покрай квартирата на две колежки - учителките Донка и Нанка. И ние с колегата Попов често им гостувахме. А те - кога домашна луканка ще ни нарежат, кога ще ни опържат яйца… Нали са от пловдивските села - богато заредени са с храни.
В този зимен следобяд, минавайки покрай тях, забелязахме, че се мъчат да цепят дърва. Решихме да им помогнем.
Взема Попов брадвата и удря с все сила. Уви - дървото не се разцепи, а и брадвата не излиза от него. Как да е - освободи я и замахна втори път, трети път… Нищо. Сконфузи се човекът, почервеня…
Наблюдавам го аз, наблюдавам, па казвам:
- Дай на мене!
Изсмяха се спонтанно колежките.
- Попов не може да го разцепи, та ти! - извикаха почти едновременно те.
Наистина, застанали един до друг, Попов е цяла педя над мене, а килограмите му - почти двойни. Роден и живял в Стара Загора, сега е учител по български език и литература тук.
Замахна още два-три пъти Попето, не искаше да се предава лесно, но накрая отстъпи брадвата.
Аз, слабичкия и дребен физик, хванах брадвата за края на дръжката и удряйки с челото й, разцепих от първия път дървото. И то така, че двете половини отлетяха по на метър - настрани.
Онемяха колежките. Засрами се приятелят ми.
- Просто приложих закона за лостовете, чрез който се увеличава силата - оправдах го аз.
Нацепихме дървата. Поляхме случая.
Едната от тези колежки по-късно стана моя съпруга.

——————————

УСТАВЪТ НА АНИ

Макар че настояваше да я освободя от синдикалното събрание, щом й казах, че ще подавам оставка, Ани реши, че изборът на нов председател е нейно задължение!
Досети се, че при социализма тези неща се съгласуваха с директорите и затова най-напред влезе там. Уточненият за нов председател на синдикалната организация човек обаче се оказа, че изобщо не членува в синдиката.
- Ако трябва, устава ще променим, но тя ще бъде! - процеди Ани, сякаш ставаше дума за нейния си клас.
След това проведе специален разговор с нейната избранничка.
- Член не ставам, но председател - може! - бил отговорът на младата госпожица.
До събранието оставаше по-малко от час. Затова вече посветените трябвало също да се включат в подготовката, по метода на пирамидите.
Когато стана време за започване на събранието, в стаята бяха само трима-четирима. Ани бе привикала в съседната стая една от колежките и оживено я уговаряше насаме. Времето не й достигаше да побеседва с пристигащите от автобуса. Но с някои и нямаше нужда - тя беше сигурна в тях, защото си бе вече присвоила правото да бъде тяхна настойничка.
Подканих я да влиза, за да започваме.
- Ей сега, още малко… - отговори мимоходом и изтича до друга колежка.
След няколко минути към събранието се запътиха всички, които се намираха на територията на училището - членове и нечленове.
- Бойко, ти нали отказваше да ставаш член? - с недоумение го попита председателят.
- Аз няма да ставам. Б-ва каза, че всички трябвало да бъдем?!…
- Не може, събранието е организационно и могат да присъстват само членове на синдикалната организация.
Въпреки всичко, заедно с Ани влезе и нейната си кандидат-председателка.
Веднага след подаване на оставката ми, Ани си влезе в ролята.
- Но тя дори не е членка - възрази председателят.
- Сега ще я приемем…
- Но тя не е подала молба за приемане, виж другите имат молби!
- После ще подаде…
Съгласно устава на Ани и с безразличието на болшинството присъстващи, синдикалната организация се сдоби с лоялен ней председател. Е, нека изискват ония от София новоизбраните председатели да имат минимум една година стаж като членове!
След събранието две-три колежки споделиха:
- Б-ва ни предупреждаваше един по един. Те с директорката така били решили. Кой смее да изрази друго мнение, та после да го подгонят! Каквито са карезлийки…
Хвала на организатори като Ани! Ако комунистическите партии разполагаха с такива кадри, сега целият свят щеше да е комунистически!

——————————

ГОЛЕМИТЕ ЕКСКУРЗИИ

В края на всяка учебна година учениците от прогимназията участваха в така наречената „голяма екскурзия”, обикаляйки четвърт, та дори и половината територия на България.
Подготовката започваше месеци преди това - уточняваха се маршрута и цената, започваше подготвянето на парите, които в онези времена - 50-те и 60-те години на миналия век, все недостигаха. Гордост беше всеки сам да си осигури парите за екскурзията - от събиране на вторични суровини, събиране на билки и др. Училищното ръководство се свързваше с различни училища, в които да се осигури подслон за нощуване.
Тръгването на тези екскурзии се превръщаше в празник. В тъмна доба сутрин около четири, четири и половина, ученици, нарамили раници с храна за няколко дни и навито и сгънато като хамут одеяло чакаха нетърпеливо заедно с изпращащите ги родители. В около пет, след съответната проверка, туристите тръгваха пеш към гара Асеновград.
Екскурзии, в които съм участвал са имали маршрути като например: Пловдив - София - Плевен - Свищов - дунавски кораб - Русе - Варна - морски кораб - Бургас - Стара Загора - Пловдив. Времетраенето обикновено беше около седмица - време, през което денем разглеждаме забележителностите на съответния град, а нощем или спим на пода в някое училище, или дремем във влака, автобуса или кораба, пътувайки към следващата дестинация. Случвало се е да прекараме нощта и на гарата, както стана веднъж в София, след като заварихме заключено училището, в което било уговорено спането ни.
Вълнуващи са спомените от онези екскурзии, когато бе актуален лозунгът: „Опознай Родината, за да я обикнеш!”. Оттогава са се запечатали спомените за мавзолеите и паметниците в София и Плевен, Зоологическата градина, трамваите и ЦУМ, забележителностите на Търново, Русе, Варна и Стара Загора, вълнуващото плаване по Дунав и Черно море, срещата с румънски пионери на Моста на дружбата…
Малко по-кратка бе екскурзията Пловдив - Велинград - Банско - Благоевград - София - Карлово - Калофер - Пловдив. Тя беше петдневна и цената й бе само девет лева. Ето и пътните бележки, които съм си водил тогава под заглавието „На екскурзия из Югозападна България”:
„Въпреки упоритостта на мама, която не искаше да ме пусне, днес, 5 юни 1961 г. заминавам на екскурзия със спестени от събиране на череши пари. Да, заминавам на екскурзия из Родопите, Рила, Пирин и Витоша.
Часът е пет. Слънцето едва се показва на хоризонта, а ние вече сме готови да тръгнем към гара Асеновград.
Влакът потегля от Асеновград в шест часа и пет минути. Бяхме се качили на „свински” вагони, както ги наричат хората. В шест и четиридесет бяхме вече в Пловдив, но влакът за София тръгвал в девет без петнайсет, та седнахме да чакаме в градинките. Качихме се. Минахме няколко гари и спирки като Гара Кричим, Огняново и се озовахме в Пазарджик. Прехвърлихме се на мотриса-теснолинейка. В нея пяхме македонски народни песни, а аз свирех с комсомолския акордеон, докато тръгне мотрисата в 10,45. Отдалеко оприличих Пазарджик като параход в заливче…
Да… мотрисата потегли и ние продължихме с песни до гара Варвара. До тук хубаво, но трябвало да се прехвърлим на друга мотриса за Велинград. Тук се обединявали влаковете на пътниците идващи от Пловдив с онези идващи от София и нататък продължавал другият, идващият от гара Септември, откъм София. Тая мотриса бе така препълнена, че няколко души ни вкараха в багажното отделение - върху чували, пакети и колети. Пътуването стана много лошо, доста деца повръщаха. Мен също не ми бе добре.
Но… както да е… късно по обед пристигнахме във Велинград. Той има продълговата форма и се състои от три квартала. Някога това са били три села: Каменица, Лъджене и Чепино. Минахме край Четвърто основно училище, където била учила Вела Пеева и се настанихме във Второ основно в квартал „Чепино”. По улиците има и чешми, от които тече топла вода. Интересни висящи върби са разпространени тук - клоните им се спускат отвесно надолу и представят една красива природна даденост.
Особено красив е квартал „Чепино”. Тук се намира Клептузата - голямо естествено езеро. Водата му извира и образува езерото, от което изтича Чепинската река. Клептузата - това е карстов извор с лековита вода. От чешмите наоколо постоянно тече минерална вода. От Клептузата нагоре се извисяват стръмни, почти отвесни борови гори, също голяма прелест за Чепино.
След като се повозихме на лодки в Клептуза, тръгнахме за къщата-музей на Вела Пеева. Родната къща на Вела Пеева се намира на една глуха улица в квартал Каменица. Влязохме и разгледахме музея. Екскурзовод ни разказа за живота и делото й - как бяга със сестра си Гера в планината, как е предадена от свой братовчед и как е убита на 3-ти май 1944 г.
Разгледахме къщата и се качихме на градски автобус до Второ основно училище. Във Велинград има пет градски линии, по които автобуси кръстосват града на шир и длъж и още два за извън града. Легнахме по мръкнало, за да станем рано сутринта.
Отново на път, довиждане Велинград! Качваме се на теснолинейката и потегляме за Разлог и Банско. Отново я препълнихме - та само ние сме седемдесет човека! Освен ученици, в екскурзията участваха почти всички учители, та и някои мераклии-интелектуалци като например Ангел Пеев - библиотекар и секретар на читалището.
Тук линията се вие и прави на някои места осморки. От Варвара до Велинград преминахме през десет тунела, а от Велинград до Разлог - почти трийсет. Всички очаквахме да видим една от най-красивите местности в България - Юндола, обаче тя не се виждала от теснолинейката. Минаваме през много села, гари и спирки. Прави ми впечатление, че навсякъде пътищата са асфалтирани.
Ето я и най-високата гара в България - Аврамови колиби, построена на надморска височина от 1267 метра. Започваме да слизаме. Минаваме покрай Черна Места и Места. Стигаме Разлог. След кратък престой потегляме за Банско.
А ето го и Банско - градът на Никола Вапцаров. Слизаме и усещаме колко е по-студено тук, отколкото в Асеновград. Тръгваме да търсим ресторант, защото храната на някои е привършила. Нахранваме се и се настаняваме в едно училище. След това разглеждаме паметника и къщата на Никола Вапцаров. За съжаление майка му - баба Елена отсъстваше. Разгледахме и някаква църковна кула - камбанария и се разходихме до подножието на Пирин планина. Видяхме морени - камъни, свличани от ледници…
Край пътищата и по улиците на града има доста рекламни табели. Една от тях гласи: „Пристигнеш ли в Банско, изкачи се на Вихрен - върхът на бурите и мъглите, висок 2915 метра”.
Да, наистина е връх на бурите и мъглите. И сега не се вижда, покрит е с мъгла, макар че преди около час го видяхме целият в сняг.
- Ако сакате да се качите на оной връу, шчо се не види, требе да имате месо, салами, па и вино и ракия… - упътва ни някакъв старец. Казва, че е бил хайдутин и участвал в Европейската и Балканската войни.
„Планино, Пирин планино, много си Пирин хубава…” се пее в песента.
„Над мойта родина в небето опира Пирин…” - пише в стиховете си Вапцаров.
Град Банско е изпълнен с такива надписи.
Не можахме да се изкачим на Вихрен, защото нагоре имало големи преспи сняг. Не можахме да се изкачим и до хижа Вихрен, защото нямаше превоз. От 17,30 гледахме филма „Пети отдел”, след което отидохме да вечеряме предварително заявеното меню в същия ресторант. Така премина и този ден (шести юни), а след това налягахме по пода на класните стаи. Учителите също спяха покрай нас - обикновено край вратите и прозорците, за да ни пазят.
Тъкмо легнахме обаче и дойде другарят Петров, който извика:
- Ставайте! Пристигна автобус, който ще ни превози до Симитли.
Нямаше що. Наскачахме, приготвихме се и тръгнахме. Бончо Делев си остави „за спомен” палтото в училището в Банско.
В Симитли пристигнахме късно през нощта. Веднага налягахме, защото оставаха за спане само три-четири часа. Чакаше ни пътят към София.
Сутринта закусихме. Разгледахме оранжериите, които се разпостилат на десетина декара площ и се напояват с топла вода. Голям интерес проявихме при разглеждането на тези горещи извори. Мушнеш си ръката във водата, а тя пари. Директорът ни обясни, че такива извори има много по тоя край и водата при извирането си е с температура около 60 целзиеви градуса.
Тръгнахме към гарата. Видяхме как няколко жени перяха дрехи при един от топлите извори. Край тях, щъркели дебнеха за жаби. Пристигнахме рано-рано на гарата и дълго чакахме да дойде влакът. Затова аз седнах край градинката, разпънах акордеона и из въздуха се разнесе „Ди бим-бам бим-бам биина”. Ученици и учители започнаха да танцуват, а около тях и мен се образува кръг от любопитни служители и работници на БДЖ.
Влакът дойде. Бончо взе да носи акордеона и всички се затичахме към последния вагон. Настанихме се в купе по няколко души и аз продължих да свиря. Едно след друго се понесоха Четворно и Дайчово хоро, валсовете „На пистата” и „Завръщането на лястовичките”, песента „О, мистер Бенджо” и др.
Близо до Благоевград река Струма прави няколко завоя и влакът минава през поредица мостове. Стигаме Благоевград. От гарата той изглежда много красив, целият е потънал в зеленина.
Влакът потегля. Колкото по-нагоре вървим срещу течението на Струма, тя става все по-бедна на води. Ето един голям остров, обрасъл в зелена трева. След няколко часа минаваме през град Станке Димитров, някогашната Дупница. Тук влакът спря за по-дълго и аз си купих един голям сладолед.
Ето го и Радомир - един малък градец. След кратък престой, влакът потегля отново.
- Това ли е Димитрово? - питам някакъв тукашен жител, като виждам град с фабрични комини.
- Не, това е село Темелково.
Минават още двайсетина минути и пред нас се открива немалък град с много комини и прах. Да, несъмнено това е Димитрово, някогашният Перник. Разположен е в хълмиста местност и не може да се обгърне с един поглед.
Влакът тръгва отново. Всички са вече по прозорците в очакване да зърнат столицата. На повечето от тях това ще им е за пръв път, малцина са щастливците, които вече са я посещавали.
Днес е седми юни. Минаваме през гори и поляни, прекосяваме шосета, реки и дерета…
- Това ли е София?
- Не е, има време…
А онова е сигурно София. Да. Но първите ми впечатления са че тя не била толкова голяма, колкото си мислех. Минаваме още две гари и слизаме на централната. Оставяме раниците си в градинките и отиваме на ресторант. След като се нахранваме, вземаме раниците и се качваме на трамвай, за да отидем в стотрийсет и не знам кое си училище. Слизаме от трамвая и вървим пеша. Намираме училището и се настаняваме в спортен салон. Наиграхме се на халки, греди, прескачане коза и др.
В София стояхме три дни. Мавзолеят на Георги Димитров бе затворен. Вън пазеха двама с униформа на кавалеристи като на някогашната гвардейска снимка на баща ми.
Разглеждахме и купувахме подаръци от ЦУМ. Купих брошка - паун за новата ми кака Бонка, цигари за баща ми, отварачка за бутилки и др. дреболии. Посетихме и Зоологическата градина. Тук се любувахме на маймуните, камилите, тигрите… Видяхме слонове, лъвове, бели мечки и много други животни.
На 9 юни, четвъртък имаше футболен мач между сборния отбор на България и един бразилски отбор, на който мач присъствахме и ние. Заради този мач вероятно съкратиха посещението на Карлово и Калофер от маршрута ни.
В последния ден разгледахме отвътре църквата „Александър Невски”. Пуснаха ни вътре и разгледахме и сградата на Народното събрание. Посетихме и Художествената галерия, която някога е била царски дворец.
С един от последните влакове заминахме за Пловдив и Асеновград.”

Много от посетените в тези „големи екскурзии” градове и туристически забележителности, втори път не съм ги виждал наяве. И впечатленията ми оттогава си останаха за цял живот. Благодаря!

——————————

СЪДБАТА НА ЗНАЕЩИТЕ

Ужасно лошо е да си по-умен от връстниците си. Особено пък ако си и дребен на ръст или физически по-слаб - има мноого да си патиш… Лесно не се прощава превъзходство, та често се плаща и цял живот за това.
Понеже на четири-пет годинки бях усвоил българската и немската азбуки и дори четях, това се оказа пречка за игрите ми на улицата. Веднага идваха по-големи, които ми поднасяха нещо да чета, уж за да пробват способностите ми. Ако откажех под какъвто и да е предлог - започваха да ме бият, че не им се подчинявам. Но и когато започвах да чета, около мен се събираше група, като че ли е кацнало някакво извънземно и все някой намираше повод да ме набие.
С голям бой заплатих за уменията си, когато директорът на училището и преподавател по математика Костадин Петров ме извика в по-горен клас - да реша задачата на по-големите батковци.
- Как ще реши задача за седми клас?! - недоумявали те.
Аз бях още в началното училище и познавах Петров само като директор. Затова и с неприкрит страх влезнах в класната им стая. Той ме предразположи и прочете условието на словесната задача. Разбрах неизвестното в какви връзки е с дадените числа. Дори нямаше нужда от пресмятания - отговорът им го намерих за секунди.
В междучасието ме причакаха седмокласниците.
- Ти ли ще ни излагаш нас? Ние казваме, че задачата е много трудна, че не може да се решава, а ти…
И кой отляво, кой отдясно, но най-вече по главата, та белким престане да разсъждава така отчетливо и ясно…
Случката дотолкова учудила някои, че тогавашната седмокласничка Недялка, която била изпратена да ме извика, десетилетия по-късно ме попита дали това не е било нагласена работа.
О-ох, само патилият знае как се получават комплекси и защо някои по-умни деца избягват да играят с връстниците си. Не, не е за това, че разсъждавали като по-възрастни, а защото връстниците им гледат на тях като на прокажени. Понякога такива деца биват подлагани на най-различни изпитания, измислят им се разни номера и се пускат клевети.
На една екскурзия се срещнахме с румънски ученици по средата на Моста на дружбата в Русе. Там, на дребничкия и мургав Христо му подариха румънска значка. Но на следващия ден значката била изчезнала. Някои по-големи ученици започнаха да настояват да се открие крадеца на значката като се претърсят раниците и чантите на всички ученици.
- Значката е тук, в някой от нас - твърдяха те - и трябва да хванем крадеца!
Учителите обаче не сметнаха за необходимо за някаква си значка да правят такова претърсване. Те мислеха, че Христо просто я е загубил.
Когато вече се прибирахме, мой съученик подхвърли на Христо, че значката вероятно е у мене, но аз не обърнах внимание. Вече бях преживял достатъчно клевети и лъжи…
Вкъщи, при опразване на раницата, от дъното се изтърси значка. Не бях я виждал отблизо, но по всяка вероятност това беше въпросната румънска значка. Пламъците й, подобно на съветските и българските, символизираха румънската пионерска организация.
Едва тогава разбрах настойчивостта на онези ученици за обиск. Ясно бе, че онзи, който подхвърли моето име на Христо, в съучастие с още някой, са решили да ме злепоставят, като откраднали значката и я пуснали в раницата ми. Така ако беше се осъществил планът им, значката щеше да бъде открита в моята раница и аз провъзгласен за крадец. Аз, който, минавайки под узрелите Петканини череши не смеех да си откъсна, защото са чужди, а ядях от полузелените, но наши…
Незавидна е съдбата на знаещите и можещите!

——————————

СОБСТВЕН КОДЕКС НА ТРУДА

По свой кодекс работела временно изпълняващата длъжността директор на Дома за деца и юноши „Таню войвода”. За няколко месеца тя се освободила от всички, в чиято лоялност се съмнявала. Наведнъж останали без работа четири учителки, защото при избирането й за директор имало четири гласа против.
Започнала тихомълком да се обгражда със свои хора. Една от освободените случайно разбрала, че е подменена с друга, без да е обявявано мястото й и вдигнала доста шум. Това принудило директорката да обявява другите места. Затова пък й се наложило да изчаква със седмици един от новоназначените, докато се снабди с диплома момчето. Опитните кандидати били отхвърлени под предлог, че нямало да могат да ритат топката като него. И за оправдание на всичко това измислила някаква си „комисия по назначенията”.
Най-интересното от нейния кодекс е пуснатата подписка в Дома. Подчинените й били длъжни да подписват безпрекословно декларация, че тя е изключително добър ръководител и поради това трябвало да остане директорка до края на живота си (както предишния, лека му пръст!), а не да се провежда някакъв си конкурс!
Успоредно с подписката бил пуснат и слухът, че проведе ли се конкурс, добрата директорка може да бъде елиминирана. А стане ли това, на стола й щели да се намърдат или Змей-горянин, или Двуглавата ламя, които вече били почнали да душат наоколо…

Октомври 1997 г.

——————————

КРАЙНОСТИ

Интересни разсъждения слушах по повод поетичните излияния на наш колега. Иска ми се да споделя две крайно противоположни мнения. Ето едното:
„Нямам честта да я познавам, но… за да го вдъхнови да напише такива стихове сигурно е изключително хубава, съвършена във всяко отношение. Да те сравняват с неземна фея, с приказна принцеса и още с ред ангелски неща! Любопитно ми е как се чувства тази жена, какви чувства изпитва при мисълта, че е възпята в книга, оставаща за поколенията! Вероятно е на върха на щастието си. Колко ли се гордее с това! И да се хвали - има защо - малко са такива щастливки!
Е-ех, да имаше някой поне едно стихотворение да посвети на мен… Просто… не знам, този човек щях да го смятам за най-най-близък, бих го заобичала с цялата си душа и сърце!”
Размисли на друга:
„И аз не я познавам, но едва ли е толкова хубава, за да бъде сравнявана с приказна фея, с майска роза и тем подобни… Просто е успяла да го заблуди, да го омагьоса и оплете в мрежите си. И той, нещастникът, влюбил се и пише стихове за някаква си измамница. Но как, как да го убеди човек, че онази не заслужава такава чест? Едва ли е по-хубава от мене… И едва ли го обича повече… А вероятно се гордее сега с написаните за нея стихове и тайничко му се подиграва…”
В заключение: Истината навярно е някъде по средата. Тя е такава, каквато я описват всички взети заедно и едновременно. Разбира се - включително и поетът!

Февруари 1997