КАФЕ И СЛАДКО ОТ СМОКИНИ

Георги Гривнев

Не е лесно да се пише за приятел, който си е отишъл от този свят и за когото е все едно какви думи ще избера. Ангел Сарандалиев напусна земята дни преди Рождество Христово и в това има скрит знак, който ние никога няма да разгадаем.

Но ако е само до приятелството, аз щях да премълча, щях да понеса неговото отсъствие с цената на загуби, които не могат да се осмислят бързо.

Ангел Сарандалиев бе рицар на духа, на творческото неспокойствие и порив, на научните открития и неподозирани вдъхновения.

Връщайки лентата назад, си спомням, че неведнъж сме посещавали различни селища на Смолянска област.

С едно „Добър ден” той се запознаваше с възрастни хора, които разпитваше за имена на местности, извори, потоци и т. н., интересуваше го топонимията /раздел от езикознанието, който изучава местните имена -б. а. /от Доспат до Златоград.

Бачо Ангел, както го наричахме близките му, в течение на десетилетия бе събрал хиляди топоними. И не само събрал, но и обработил - искаше да проникне в далечността, в произхода на имената, в българското им звучене, в християнския глас на времето…

Често казваше, че топонимията е разтворената книга на планината. Защото зад едно име на местност се крие легенда, съдба на родопчанин, средоточие на нрави и страсти.

Той се питаше откъде иде името на Мугла, защо едно от старите имена на Буйново е Попови лъки и пр.

Неведнъж съм бил в дома му в Горно Райково. Първо ме черпеше с кафе и сладко от смокини, което си беше приготвил самият той.

След това донасяше папки с топоними, подредени в раздели. Не мога да не споделя, че бай Ангел бе прецизен, акуратен и перфектен в издирването на топонимите.

Зърно по зърно, шепа по шепа, лист подир лист и така цели рафтове. „Ей тая стая е моето богатство, тука е всичко, което съм събирал през целия ми живот. Тука е целият ми архив.”

Не криеше радостта и възторга си, когато привършваше определена дейност и когато стигаше до откривателство, което му даваше кураж и вяра, че има смисъл да се работи, да се твори.

Приятелите и познатите му помагаха. Владеенето на турски език му служеше да записва правилно турски думи, а това, че е бил топограф в армията - да ползва картния материал на областта.

Няма да е пресилено ако кажа, че Ангел Сарандалиев бе един от съвременните възрожденци на Родопите.

Той не мислеше за облаги и за слава , за него науката бе храм, а в храма няма място за търговци /алъш-веришовци/. Даваше от своята тънка пенсия за пътуване из планината, за листове и флумастери, за ксерокси и за какво ли не още.

Тези, които пишеха селищни монографии, го търсеха за съвет, а бай Ангел им помагаше безкористно.

Заседяваше се в архиви и библиотеки, записваше това, което му трябваше, после вкъщи дообработваше и изследваше. Науката изисква пълна всеотдайност. Иначе не си струва да се захванеш с нея.

И бай Ангел й се посвети - както монахът се посвещава на вярата, майката на детето си, морякът - на морето. Топонимията е черноработничество: всеки ден, без умора, безспир.

Знам, че сега бай Ангел ме гледа отвисоко, от небето и ме укорява: „Георги, защо се занимаваш с мене? Кой съм аз и какво толкова съм направил?”

Не му отговарям. Но той заслужава тези думи, които ще се разпилеят в пространството, независимо дали някой ще го прочете или не.

В студен декемврийски ден душата на Ангел Сарандалиев се отдели и отлетя към съпругата си Недялка.

Както и при родовия му предшественик Сава Сарандалиев, който навремето поел към Стамбол, за да се сдобие с ферман за строеж на църквата „Света Неделя” в Райково.

Гробището бе покрито с бял, чист сняг - като в Далчевия стих. Снегът блестеше до ослепение, а един незададен въпрос витаеше около нас, живите - защо единствено загубата ни кара да изтрезняваме и да разбираме колко голяма е тя, когато застанем, смалени и смирени, пред зейналия до безпощадност гроб?

Иначе и той бе обикновен човек, но с необикновена страст за познания, които бяха далеч от неговото техническо образование.

Ангел Сарандалиев отговаряше за държавните имоти в тогавашния Окръжен народен съвет. Имаше свое разбиране за битието и го отстояваше както войникът отстоява своя окоп и както птицата защитава своето гнездо.

Много обичаше внуците си - Сашко и Нели. И те го обичаха като баща на майка им, като техен дядо, който ги учеше на добро и честност, но никога на лъжа и притворство.

Книгата, споделяше им той, е храм, в който се влиза с мълчание, а се излиза с познание.

Съветваше ги, като придобият професия, честно да изкарват хляба си, да са самостоятелни, да разчитат на себе си и така ще придобиват една относителна независимост.

Посвещаваше ги и в историята, обективно и безусловно.

Бай Ангел и с примера си им доказа, че в труда е всичко: и радостта, и удовлетворението, и болката дори. Но тази болка е сладка.

Още като млад е работил в столична печатница, за да се изучи в ония далечни, но бедни времена.

- Когато четях за приемни изпити във висше училище, много си харесах „камбанки”-те, цветето, което съседката го беше поставило на перваза на прозореца - споделя Нели.

- Дядов - отвърни ми той, - това цвете си е нейно. Ти ще имаш по-хубаво! - Излезе дядо навън, отсъства два часа, и когато се върна, гледам - носи ми цвете, от красиво по-красиво.

- Нели, това е синя роза! Додявах на магазинерката, докато разгледам всичките китки. Накрая погледът ми се задържа на розата… Харесва ли ти?

Внучката се хвърлила в прегръдките му.

- А сега чети спокойно. Умориш ли се, премести очите към синята роза и тя ще ти разкаже легенда, която няма да чуеш от никого.

Бай Ангел Сарандалиев беше духовит по природа. Когато се срещахме и го питах как е, той ми отговаряше:

- Аз съм най-добре в Югоизточна Европа!

Разказа ми веднъж такъв случай. Подсърдили се бай Ангел и Петър Петров, главен архитект на окръга, може би за някаква служебна работа. Разминавали се по коридора, без дори да се поглеждат, без да се поздравяват…

И един ден архитект Петров не издържал и извикал:

- Думай ми, Ангеле, дум-а-ай!

И сега, след толкова години, след като го няма, ми се струва, че ще звънне телефонът ей така, без повод, или с повод, че е привършил с топонимията на Смилян, Триград или Върбина… А вместо него ще чуя Нели и Сашко.

- Нито един лист не се е загубил от това, което дядо ни е оставил!

И в гласовете на внуците ще различа тембъра на приятеля Ангел Сарандалиев, стиснал под мишница чанта с листове, химикалки и флумастери, запътил се нанякъде, че имал още много работа.