КЛАВИШИ

Симеон Аспарухов

КЛАВИШИ

Да, и аз като теб съм човек. Моля те, приеми го!
Ходя разгърден, с набола брада, неподстриган,
към всеки за поздрав ръката си винаги вдигам
и помагам на хората от трамвая при слизане.
Да, и аз като теб съм човек. От въздуха дишам.
Предпочитам не слънцето, а зимната киша,
пуша без разрешение, ако танцувам - дервиш съм.
Не знам с една дума как живота си да опиша.
Да, и аз като теб съм човек. Събличам се в сиво.
Понякога с близките си съм две очи, мълчаливи,
а от чуждите болки сърцето си по-често свивам -
разбивам мечтите, сякаш без прахан е огнивото.
Да, и аз като теб съм човек. Силно боля и обичам.
Губя воля и цели. Губя се, търсейки. Не е отричане.
Заради смъртта се страхувам. Но не своята. Всяка.
От студени ръце, в които някой преди е плакал,
от неотворени писма, неизпратени, неполучени,
от споделени истории, от които поуката не научих,
от неизпълнени обещания, отлетели като пасажи,
от клевети, от омерзение, от омраза и от миражи.
Да, и аз като теб съм човек. Имам едно сърце само.
Колкото и книги да прочета, после и свои да пиша,
приеми ме - ням, обикновен и невеж. Любовта там е.
Без теб животът е самотно пиано. Липсват клавишите.


ДНИ ЗА ОБИЧАНЕ

Търся теб!
Търся те
в дни от онези,
в които
знам как
да обичам.

В дни, във които
вятъра питам
защо с мен
се затичва.
В дни дълги,
в каквито
обичта сричам
и са пълни
с топлина
за обличане.

Търся теб!
Търся те
в дни от онези,
в чиито
кратки мигове
се пресичаме.
Дни, в които
от слънце оплитам
есенни приказки
и зимно затишие.

А щом те открия -
ще знам,
че живея
в дни от онези,
които наричаме
дни за обичане…


ЛЮБОВ (НЕ) Е…

Любов не е прошепването в ухото,
а уместно изпусната дума наслуки.
Едничка връв от прежди в кълбото,
рандеву с окото - тайнство в пролуки.
Любов не е случаен трепет по тялото,
не е капка в роса, цвят и разлистване.
Представлява отражение в огледалото,
въпрос и отговор: „До поискване”.
Не е гласът, а послание с интонация.
Внезапност е, завихряне на вълните…
Молитва е, разпятие и инкарнация,
мигове преди смърт, после разбити.
Любов не е мъка, а огънят сред сълзите.
Не е задължение, нито нечие обещание.
Тя е фин прашец от цветя по пчелите.
Просторът в мечтите. Самопризнание.
Любов не е история. Винаги разказва сега
за поне чифт стъпки на обща пътека.
Не е сломен спомен за лятото под снега.
Любов има, ако човек живее в човека.


ВЕЧЕРЯ

Завий ме с ръце, със парфюм,
днес няма с теб да вечерям,
нямам нито излишни думи.
Не тръгвай. Едва те намерих!
Остани за прегръдка и погали ме.
Не преставай да ме прегръщаш.
С косите си, ако можеш, стопли ме.
Добре си дошла, когато се връщаш.
Всеки път в това ме превръщаш.
В друг. В мъж. В дъжд. Валиш ме.
Париш! Париж си. Тук болиш ме.
Любов ако си, ще издържиш ли?
Ще бъдеш ли с мен на вечеря?
Сияеща, моя, днешна вечернице!
Ще изтрия мен от своето вчера.
С теб да съм - да усетя вечност.
Завий ме сега със ръце и парфюм -
ще им подаря тази наша вечеря,
отлей в мене една от своите думи -
да помня теб и да забравя вчера…


НОЩ

Нощ босонога,
закъсняваща,
тича. Притичва.

Пада в прозорците.
През стъклата
наднича.

С дъх заскрежаващ -
дървета заспали
повива.

В мъглата
насреща й - храбро
път си пробива.

Ръцете голи,
скришом,
под мантията си
протяга.

Карети със сънища
още -
разтревожено впряга.

Цели небето
със звезди от косите си -
пали ги.
Неподредени.
Високо ги вдига.

Луната - гали ги.

Вятърът ноти запява.
Фучи
и стряска сухи шубраци.

Котки разбягват се.
Самотно зъзнат -
само
улични знаци.

Танцувам
покрай фенерите,
в жълто.
Люлеят ме пламъци.

Пилея се в есенни спомени.
Нощта води зима -
без намеци.


БЯГ

Всеки от нас някак умира,
но не умее днес да живее.
Защо това не разбираме,
знаейки, че бързо стареем.
Кое по пътя пропускаме
в бяг, в постоянното бързане,
от кого какво точно търсим,
а други - просто загърбваме?
Продаваме ли телата си само,
в любовта си защо немеем?
Унищожихме ли всяка прямост
за надеждата, по която копнеем?
Защо не четем думите на очите,
защо едва казваме „Добър ден”,
познаваме ли още онези, които
носят пламъка, щом е студено?
Чия война радости ни носи,
кое ни кара да раздаваме мъка,
дни за обичане просим ли?
Стрелата ли сме или сме лъкът?

Какво не стига, къде е тревогата,
нима самотата е мечта за оазиси?
Вавилонската кула падна, за Бога!
Защо лишаваме живота от празници?


СЪРЦЕ

Ако надеждата
е отишла далече
и омърсено е
от набези на човеци,
ако зад пепел
от огън се скрие,
ще взимате ли
от сърцето и вие?

Ще позволите ли
тук още да бие
или за вас това
сега не е важно,
ако няма да виждате
в удари как гние,
опустошено от
последната кражба?


***

Море, да знаеш, че не те видях,
не светна фарът, не дойдох нарочно,
ядосан бях на всеки и на тебе бях -
попарен, луд, изгубен, безпосочен.
Море, ще закъснея този път.
Кажи на кея - нека да ме чака!
На чайките кажи да замълчат -
аз всички водорасли съм оплакал.
Изчакай ме, море, да се смали
гневът на недораслата ми зима
и да пробие тежките мъгли
страхът ми, че една вълна ме има.
И ако пак те срещна угнетен
и от солта ти нищо не остава -
последната вълна да е за мен.

Море, дано да можеш да прощаваш.


ЖЕРТВИ

Къде сте, вехти надежди,
несъществували спомени,
непродължили срещи
и амбиции уговорени?

Къде сте, погълнати знания,
оковани с човешката похот,
спящи слуги на мании,
глухи за шумове грохотни?

Всякога с действия никакви
подминаваме викове,
с врати за света затворени
все по-малко говорим.

Недовиждаме, недочуваме,
превърнахме се в мошеници,
еволюция на сбогуването -
сами виртуални отшелници…


СЪЖИТЕЛСТВО

Живее ли в тебе човек,
останал без вик,
заседнал на гърлото,
подреждащ мълчания?

Живее ли в тебе човек,
дави ли себе си
в непоискани сълзи
и твоите отчаяния?

Живее ли в тебе човек,
превърнал те в рана
от обич към него -
без колебания?

Живее ли в тебе човек,
присъства ли винаги,
спомен ли е за демони,
къса ли разстояния?

Ако живее -
убий го!