Хайме Бейли

превод: Гергана Владимирова

Джими Барклис влезе церемониално в ослепителната и величествена сграда в Буенос Айрес, бивш театър, превърнат в книжарница.

Дискретно направи това, което  винаги правеше в книжарниците: шпионираше дали имат неговите книги. Тъй като не можа да ги намери, помоли за помощ една от продавачките. Тя беше жена със среден ръст, кестенява коса и бадемови очи, които му се усмихваха. Беше хубава, толкова хубава, сякаш не знаеше за това. Беше облечена в светлосиня блуза и черни панталони. Метален бадж му показа името й. Казваше се Андреа.

Андреа веднага разпозна Барклис. Каза му, че е чела всичките му книги. След това го отведе до рафта, където бяха изложени неговите книги. Андреа каза, че винаги ги препоръчва на своите клиенти. Така Андреа Естевес и Джими Барклис станаха приятели. Тя беше неговият читател и почитател. И той беше поласкан от това. Нищо не предвещаваше, че години по-късно те щяха да бъдат врагове. Нито един не подозираше, че в крайна сметка всеки един щеше да обвинява другия, че е предател.

Андреа мечтаеше да бъде писателка. Тя беше единствено дете в семейството. Баща й, блестящ математик, беше починал от сърдечен удар, докато преподавал, по времето, когато тя е била дете. Майка й, ненаситна читателка, страдаше от артрит и живееше в леглото. Андреа и майка й живееха в двуетажна къща, в квартал от средна класа, и с куче на име Федерика. Андреа четеше много, дори повече от майка си, която имаше любопитния навик да откъсва всяка прочетена страница и да я захвърля на пода около леглото си, така че след като е прочела една книга, леглото й сякаш плаваше или се издигаше като над облак от печатна хартия. Кучето отговаряше за раздаването на неизчерпаеми запаси от любов на тези две жени отшелнички.

Барклис посещаваше Буенос Айрес всеки месец. Той притежаваше апартамент в този град. Там живееше и неговият приятел, който също мечтаеше да бъде писател. Те бяха основно приятели, по-рядко любовници. Не бяха обединени от парещата страст към еротиката, а от спокойния култ към приятелството. Барклис не му беше казал, че има приятелка продавачка на книги в града. Той беше един съвършен лъжец. Прекарваше една седмица в апартамента си, с приятеля си-любовник, после му казваше, че трябва да тръгне за полета си призори, измъкваше се докато той още спи и, все още през нощта пристигаше в къщата на Андреа, където го посрещаше с лай кучето, и  скачаше  в леглото на своята приятелка-любовница. Дните, които прекарваше с нея, тогава имаха вкуса на забранено. Никой не трябваше да знае, че е бил скрит в онази тиха къща. Официално се връщаше в Маями, града, в който живееше. Чувстваше  се като беглец в бягство, страхуваше се от другите си семейства: това, което имаше в Маями, където го чакаше годеницата му, и това, което имаше в Лима, където живееха бившата му жена и по-големите му дъщери.

Барклис беше съвкупност от хора, които съжителстваха радостно и без да се карат: той правеше любов с годеницата си, с бившата си съпруга, с аржентинския си любовник и с аржентинската си приятелка-любовница и чувстваше, че обича всички тези хора без съмнение. Но никой, от това странно събиране на страсти, не знаеше за съществуването на Андреа Естевес: нито годеницата, нито бившата съпруга, нито приятелят-любовник. Андреа беше най-добре пазената тайна на Барклис и може би най-преданата му  любовница.

Барклис беше изненадан една сутрин, когато пристигна в къщата на Андреа. Тогава тя се съблече и му показа гърба си: беше си направила кратка и лаконична татуировка, Джей. Вместо да го приеме като комплимент, Барклис й каза, че не е трябвало да си прави тази татуировка, за която рано или късно ще съжалява. Но тя не му обърна внимание.

- Аз никога не бих си направил татуировка, каза той.

- Джей не е непременно твоята буква, пошегува се тя. Завладях я, помисли си той. После правиха любов. Барклис изпита необичайно удовлетворение, гледайки буквата Джей на ??гърба на любовницата си. Победил съм я, помисли си той. Колонизирах тази територия. Този гръб вече е част от моята империя, помисли си отново. И веднага се отдаде на мечтата, че всичките му любовници ще си татуират буквата Джей на гърба си.

По-късно Андреа и Барклис основаваха издателство, което нарекоха „Нисък профил” . Тя свърши цялата работа, той вложи парите. Притежаваха еднакви части от фирмата.  Съгласиха, че ще публикуват книги, които и двамата харесват: Ако на някого не му харесва определената книга, не я публикуваха. Издаваха книга на всеки три месеца. Андреа имаше точно око за лов на нови таланти. Никога не се провали. Донасяше ръкописи с безспорна стойност. Книгите „Нисък профил” бяха излагани много добре в книжарницата, където тя работеше. Разбира се, тя ги препоръчваше. Вече не препоръчваше книгите на Барклис или поне не чак толкова. Всичко вървеше гладко. Докато приятелят-любовник не завърши романа си. Това беше началото на войната, която в крайна сметка унищожи всичко.

Романът беше тъжна и разтърсваща история за сестра му, починала от рак в млада възраст, двадесет и осем годишна. Барклис познаваше тази млада жена. Романът му се стори невероятен. Бидейки написан от неговия приятел-любовник, той не се поколеба да го препоръча на Андреа и да я помоли да го публикува. Андреа много добре знаеше кой е авторът, приятелят - любовник на Барклис, но приятелят-любовник не знаеше, че Барклис е любовникът на Андреа и собственик на „Нисък профил”. Барклис каза на своя приятел-любовник, че ще изпрати ръкописа на това издателство, защото там  публикуват млади, дебютиращи автори. Той не му каза нищо друго, предпочете да го скрие от него. Беше сигурен, че Андреа ще одобри романа.

Подозрителното беше, че Андреа, която поглъщаше книги за два-три дни, тук й бяха необходими седмици, за да даде отговор. Тъй като мълчеше, Барклис поиска мнението й. И тя  му го каза накрая:

- Книгата на твоя приятел е ужасна. Не можем да го публикуваме.

Възмутен, Барклис й каза, че в книгата има невероятни, докосващи душата пасажи.

- Нищо такова - написа му тя. - Бездарна е. Това е нетърпим кич.

Барклис се обиди. Каза й, че книгата трябва да бъде публикувана, дори и да не й хареса.

- Това е книгата на моето гадже - аргументира се той. - Това не е книга от непознат автор.

- Не знаех, че имаш гадже - подигра се тя. - Мислех, че е твой приятел. И книгата е гадна като едно лайно. Няма да я публикувам!

Барклис изгуби добрите си обноски и й написа яростен имейл:

- Не бъди глупава. Аз давам парите и аз решавам какво ще излезе, и какво не.

- Това не беше нашето споразумение - възрази тя. - Съгласихме се, че ако аз не харесам книгата, няма да я публикувам.

- Но това е книгата на моето гадже!

- Да, но не става за нищо, пълен боклук!

Барклис се почувства победен. Книгата не излезе. Неговият приятел-любовник никога не разбра за тези интриги, знаеше само, че отговорът на издателството е отрицателен. Ранен от гордостта си, Барклис спря да посещава Андреа. По-късно той прехвърли цялото издателство на нея и се оттегли от бизнеса. Тя му изпрати кратък имейл:

- Ти си предател! Ти си мръсен черен задник!

На Барклис никога не му бяха казвали мръсен задник. Бяха го наричали предател, но не черен, не и мръсен задник. И двете думи, вързани една за друга, му се сториха страхотни. Въпреки че беше обиден, той се радваше на обидата, това му се струваше фантастична, литературна обида. Той си помисли: може да бъде заглавието на мой роман или на кратка история. Помисли си: Възможно ли е Андреа да ме вижда като мръсен чернокож, защото съм роден в Лима, или защото съм нечист или защото ме намира за обикновен?

Джими Барклис никога повече не видя Андреа Естевес. Изминаха десет години. Сега тя е успешен  редактор на „Нисък профил” и публикува книги всеки месец. Също получи голям успех и като писателка, като публикува прекрасен роман за семейството си. Барклис се чудеше дали буквата Джей все още стои татуирана на гърба й. Странното е, че всеки път, когато забърсваше дупето си, след като е бил по нужда той си спомняше за Андреа Естевес.