Ангел Христов

На дъщеря ни Ванча, загинала нелепо на 46 г., -
с вечната ни любов!

- Видя ли?
- Не, какво да видя?
- Бялата птица на сърцето?
- Няма такава птица!
- Има, но човек трябва да пожелае да я види!

Съобщението за смъртта на кметската наместничка в селото изненада всички. Беше толкова неочаквано събитие, че малцина успяха да го възприемат, предполагайки, че някой е пуснал слух заради самия слух без да се съобразява, че с живота и смъртта никой не може да се шегува. Тъй като катастрофата е станала преди полунощ, едва на сутринта слухът се превърна в официално съобщение, а на повечето от жителите на селото им трябваха часове да осъзнаят случилото се. По-нататък денят се превърна в тъжно шествие на часовете, минутите и секундите, приглушения шепот приличаше на донесено от вятъра разкъсвано от вълните мърморене, идващо от дълбините, в които се криеха тайните на този свят, до скоро ведър, а сега притиснат от падналото ниско небе и пълзящата гробна тишина. Хората се срещаха, разговаряха тихо, оглеждаха се с недоумение, всяка смърт е рана, но не всяка рана зараства бързо и незабележимо. Смъртта на младата жена, кметски наместник само от няколко седмици, натежа като воденичен камък и селото се оказа затиснато под него.

Някой трябваше да говори за младата жена, жертва на нелепа катастрофа. В началото дори не запомниха името и, наричаха я „нашето момиче”. Тя наистина беше тяхното момиче, което с възторг откликваше на всяка идея и на всяка молба за помощ, „Тя ни защитава!” - казваха по-старите, по-младите се учудваха на ентусиазма и, светът беше несправедлив, а тя се опитваше да омекоти влиянието му в отдалеченото село, сгушило се в първите гънки на планината, в която все още звучи гласът на Орфей. Някой трябваше да разкаже истината за нея, макар че приживе тя никога не би признала ролята си в това малко, притиснато от грижите си селце.

Някой трябваше да го направи и аз се заех с това. Няколко месеца не могат да се равняват на десетилетия. Или не, вероятно беше възможно, заради непривичният ентусиазъм на онази рядка природа жени и мъже, които забравят себе си, за да отворят широко сърцето си и да предадат светлината му на другите, дори те да не разбират какво се случва.

Ще разкажа само това, което съм чул от първо лице и няма да се заплитам в еклектиката на възможното и невъзможното, вероятното и невероятното, истинското или фалшивото. А чух всичко от устата на хората, за които младата жена се превърна в символ, макар и тя самата да се чувстваше само като бунтар без последователи, поне в началото.

Ето, това научих за нея:

Чуваха гласа й, но все още не я виждаха. Тълпата жужеше нетърпеливо, недоволството преливаше, нагнетяваше въздуха и отприщваше невидимите бентове, глухият ропот ехтеше все по-силно, а гласът на жената, която говореше някъде недалеч, скоро заприлича на шум от крила на огромна птица, която всеки миг се готвеше да полети все по-високо и по-високо. Изведнъж стана тихо, заглъхнаха и отделните викове, над тълпата надвисна странна тишина, в която ехото от гласа на жената продължаваше да ехти, мнозина вдигнаха глава към синьото небе и учудено се взряха в него в очакване да видях птицата, чиито крила предизвикваха необясним копнеж.
Пътят между малкото село, свило се между първите хълмове на планината и града, лежеше между няколко езера и многобройни отделни островчета от богата растителност, по-високите дървета хвърляха тежки, продълговати сенки, а по-ниските едва скриваха зелените поляни и няколкото неголеми блата, обрасли с ракита и криещи несметни богатства за любителите рибари. Автомобилът безшумно преодоляваше неголемите завои, потъваше в сенките и отново се втурваше в оголените места, откъдето се виждаха ту малките блата, ту равната повърхност на голямото езеро, в което плуваха цели семейства диви патици, а понякога и големи черни лебеди, чиито извити шии наподобяваха красивите извивки на древни кораби, порещи безшумно водите на езерото. Гледката всеки ден я предизвикваше, възхищението и събуждаше нови представи за живота в селцето, в неголемия двор, постлан с равно окосена трева, с причудливите сенки на старите орехови дървета. Тя си представяше подновените тротоари, зачервените лица на петдесетината възрастни жители и надеждите, отразяващи се в очите им. Изпитваше истинска радост от одобрението, което срещаше, и гняв, когато някой дребен чиновник се опитваше да омаловажи малките им победи.
Някъде отпред пробегна сянката на сърна с малкото й, чиито крачета все още неловко се опитваха да преодоляват разстоянието между него и пъргавата му майка. Усмихна се и отново се загледа в люлеещия се от виражите на пътя. Беше се влюбила в селцето, в околностите му, в причудливата вечерна тишина и във внезапния интерес на жителите му да я подкрепят в надеждата си нещо в живота им да се промени, нещо, което тя усещаше и съзнателно предизвикваше, увлечена от непреодолимото желание тези мили, притихнали в безпаметието на времето хора да осъзнаят значимостта на своя живот. И радостта от него.
На онзи площад тя беше никоя. Но и никой от другите не беше нещо повече от нея. Бяха хора, които се страхуваха за живота си. Всеки от тях бавно и неотменимо умираше, но преди това искаше да покаже, че без него самият живот, та дори и смъртта, не струваше дори грам злато. Това беше живот на заем, живот напук на самия живот, протегната ръка, която не среща ничия друга, а никой не искаше да живее, а още по-малко да умира сам, най-малкото сам! Трябваше да покаже на всички, че отвъд мрака, в който живееха, има светлина. Не просто светлина, а живот, съзидаващ отново живот и отново изгряващ чрез светлината, светлината на сърцето, която се разпръскваше от очите и, разкриваше нови пространства и още по-нови тържества на живота и на неговите прояви. Обърна се, зад нея група екзалтирани хора крещяха. Огледа ги, обикновени хора, които искаха да изкажат мнението си, но не бяха сигурни, че някой ще ги чуе. Но тя ги чу. Не можеше да не усети тревогата им, нито страха от вечното и безрезервното неслучващо се НЕЩО. Думите нямаха значение. Думите обаче бяха куршуми и тя го знаеше. Значението им беше да убиват!
Разбра го и затвори очи!
Светът на светлината няма нищо общо със света на мрака в душата на човека. Бяха противоположности, но в съвременният свят единият и другият вече не се пренебрегваха. Тя усещаше това. Не беше трудно да осъзнае, че доброто и злото не рядко се представят като враждуващи. О, не, в повечето случаи те са така преплетени, че ако откъснеш плът от врага, който те мрази, ти се превръщаш в герой, и обратното също е важно. Бог прощава, но не и приятелите! Тя знаеше, че приятелите не прощават, противниците винаги носят цветя на гроба ти. Но тя не беше мъртва! Вярваше, че е част от светлината на този свят и не би допуснала мрака да я впримчи в противните си инсинуации. Искаше да продължи напред, да осъществи мечтите си, да ги одухотвори чрез мислите, надеждите, въжделенията и очакванията на тези, които и се доверяваха. Искаше те да осъзнаят собственото си верую каквото и да е то!
Дали знае всичко за себе си? Млада жена, със съпруг и внучка, очакваща и втора, с непрекъснатото си желание да преодолее всичко онова, което се появява в сенките на гъстата мъгла на необузданото съвремие, понесло се като кораб срещу озъбилите се срещу него скали. Безпаметното общество пръскаше семената на недоверието и страха, хората, изгубили вяра в себе си, бяха се превърнали в сенки. Вече познаваше последните жители на изчезващото село и негодуваше. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да разбуди отново живота сред тези зелени хълмове, които заобикаляха селото и му придаваха странното спокойствие на установената за вечни времена тържествена празничност. Общуването и с тези хора събуди сърцата им, отвори ги за света на светлината, повечето от тях забелязаха пъстротата на цветята и натежаващата свежест на белезникавите до тъмно зелените листа на дърветата. Човешките гласове започнаха да се чуват все по-често, разговорите преодоляваха замръзналата тишина и в селото се завърнаха щъркелите. Духът на сърцето и победи дори разногласията, бялата му птица разпери крила над потъмнелите покриви и смехът се завърна в дворовете и по улиците. Младата жена откри вълнуващия свят на хората, които се почувстваха близки един с друг, проблемите на един се превърнаха в проблеми на мнозина, благозвучието на гласовете отхвърли грубото звучене на завистта и злобата, покоят беше подменен от вълнението на неочаквано случващото се, селото сякаш оживя, новият му образ възвърна мечтите, потънали в безсмислената носталгия по миналото с неговите неясни очертания.
- Бог си спомни за нас! - беше прошепнала една от възрастните жени, която живееше от години сама. Друга се засмя и добави, че от дълго време не е усещала усмивка на устните си. Трета наведе глава, все едно се кланяше, и каза, че от дълго време не е пила толкова чиста вода, с която младата жена я снабдявала „заради пустото водоснабдяване, което служело на дявола, не на хората”.

Младата жена вярваше, че нейните съседи, жителите на селото, имат право на всичко онова, което притежават хората в града. Нито повече, нито по-малко. Душата й страдаше, когато осъзнаваше несправедливостта, царуваща в обществото, парадиращо със своята демократичност и свободолюбие. И разбираше, че би могла да промени нещо, нещо малко, не толкова значително, че да сътвори чудо, о, не, тя знаеше, че времето, в което живееше, не предлагаше чудеса, напротив, то сътворяваше болка, безгрижие към отделния човек, отвращение към проблемите на другите. И съжаляваше. И продължаваше да убеждава петдесетината жители на селото, че те са толкова важни, колкото и хората, които живеят в столицата или където и да е другаде. И постепенно, бавно и упорито, успя. Сега вече те виждаха не нея, а светлината, която се променяше заедно с очистващото се от облаци небе, усещаха свежия въздух, нахлуващ откъм езерата и морето, чувстваха, че утрата изгряваха различни, а вечерите, просмукани от нейния дух, изглеждаха обещаващи и нетърпеливо очаквани. Детските гласове на гостуващите внуци и правнуци звучаха като звънчета, сякаш завързани на шията на самото време, което вече протичаше не някъде другаде, а тук, в селото в сянката на големите градове и тяхното тщеславно съществуване.

Малкият двор с подравнената зелена трева, двата огромни ореха, плодните дървета и разцъфналият японски люляк, изглеждаше толкова светъл, колкото и нейната усмивка.
- Нашето момиче! - шепнеха хората.
Този шепот никога не заглъхваше. Хората вече не само я познаваха, но и я възприемаха като своя близка, вярваха, че тя е не само част от тях, но е онази част, без която те самите не биха били същите.
- Не е вярно, че една птичка пролет не прави! - обади се един от мъжете, насядали пред магазина, който изпълняваше ролята и на кръчма, и на място, където по празниците се събираха почти всички, за да изпият по чашка и да побъбрят ей така, на воля, а и да прогонят проклетата скука.
- Тя е като птица - рече седящият до него, - онзи ден я гледах как обикаля по улиците и докато се обърнах, вече беше в другия край на селото.
- Кой ли вятър я довя тук?! - обади се друг.
- Съдбата ни - отговори най-младият, скръстил ръце пред гърдите си, инвалид след някаква катастрофа. - Огледайте се, дали някой знае, че съществуваме?
- Пустата му демокрация! - обади се мъжът, който първи проговори.
- Не демокрацията е виновна, а хората, хората са виновни, сякаш от нищото се пръкнаха тия, дето само за себе си мислят, а виж, това момиче нищо не иска, от сутрин до вечер само съдбата на селото и е в главата, пише писма до разни служби, вълнува се от безразличието на чиновниците, но не се отказва.
Единственият, който до този момент беше мълчал, дребен възрастен мъж с надвиснали над очите му вежди, внезапно се размърда.
- Сънувах, че селото потъва в мрак и видях как една бяла птица отлита.
- Старче, я не се прави на Мойсей! - изръмжа инвалидът. - Ние сме селяни, сраснали се със земята, с животните и с дърветата, не вярвам, че точно сега, когато някой мисли и работи за нас, ще се случи нещо подобно, пепел ти на устата!
Възрастният поклати глава, но не каза нищо повече. Знаеше, че нещо в главата му не е в ред, но беше сънувал смъртта на жена си. И тя беше напуснала този свят без да има време да се сбогува. Е, понякога грешеше. Онази глупава гъска, предишната кметска наместничка, така и не разбра усилията на младата жена и я обвини в безброй грехове заради едната заплата, за нея се страхуваше тя, не мислеше за селото, забравено сред първите хълмове на прекрасната планина, която тъмнееше на югозапад, потънала в древните си легенди.
- Трябва и ние да помогнем с нещо - каза замислено друг от мъжете.
- Ще помогнем! - закимаха всички присъстващи, а инвалидът добави: - Пък може и наша кметица да я направим, сърцето и гори като факел, така я виждам аз, а дали има крила не зная, но и без тях изглежда като птица.
И мъжете закимаха с глави в знак на съгласие. Не можеха да си изкривят душите, отскоро беше тук заедно със съпруга си, с гостуващата й често внучка, малката им къща със зелената морава привличаше погледите, оживяваше не само квартала, но и цялото село.
- Сякаш децата ни са се върнали от пустата чужбина - прошепна този, който първи заговори още докато сядаха на пейката: - Това момиче ни вдъхна вяра, а какво е човекът без вяра, нищо, сянка, която никой не забелязва, защото сянката няма очи за живота, мастилено петно, което никой не забелязва.
Замълчаха. Откъм кметството се появи кметската наместничка, огледа насядалите на пейката мъже, каза нещо безизразно, което прозвуча грубо, но никой не й обърна внимание, никой не харесваше лицето на злобата, а нейното в този момент наподобяваше на съскаща пепелянка.
- Злобарка! - рече някой и останалите закимаха с глави, докато жената се отдалечаваше изпъчила гърди с вирнат към небето нос.
- Да вървим! - рече най-възрастният. - Замириса ми на сяра.
Мъжете се засмяха. И имаше защо, но кой би се заел да оспорва нещо, което по-скоро забавлява, отколкото дразни?

Това се случи преди катастрофата. А между нея и грохота на предизборната кампания имаше безброй стълкновения, които само доказваха, че доброто и злото вървят ръка за ръка, нещо се случва и се отрича, нещо се измисля и се утвърждава като истина, преди да се размие в потоците време, очовечено с една или друга трагедия или потвърдена от внезапни промени, чиито корени се губеха в хаоса от минало, настояще и бъдеще.
Младата жена беше избрана за кметски наместник. Беше щастлива да отвори сърцето си за хората, с които живееше. И те бяха щастливи с нея. Обикнаха я за кратко време. Любовта е като лятна буря, идва и си отива, но не и когато взаимното уважение не изчезва.
- Нашето момиче!?
- Ами водата? Нямаме вода от седмици?
- Зимата идва, а нямаме дърва?
- Улиците ни нямат имена, а внуците ни изпращат писма без адрес, само името на селото.
- Забелязвате ли, дори въздухът е друг?

Сега, месеци по-късно, я изпращаха в последния и път. В залата за граждански ритуали висеше най-страшната тишина, сякаш светът беше замрял, удавен в собствената си болка. Навън грееше все още високото февруарско слънце, небето беше чисто като сълза, в единия ъгъл на огромния площад стояха онези мъже от селото, които често бяха разговаряли за младата жена, променила и тях, въпреки възрастта и опитът им. Младият, този, пострадалият при някаква катастрофа, беше вперил очи в небето.
- Вижте, същата е като в онзи ден, в който ви я показах!
Мъжете се спогледаха.
- Какво видя, небе като небе, само дето е по-синьо от всякога! -измърмори някой.
- Не, видях бялата птица на сърцето й? Мисля, че тя се прощава с нас.
- Няма такава птица! - неуверено прошепна друг.
- Има! - продължи да упорства младежът. - Погледнете, де! Вдигнете проклетите си глави от земята и вижте, тя продължава да кръжи високо, високо и май не иска да отлети?

Отстрани погледната групата мъже изглеждаха някак различни от всички. Загледани в небето те все едно виждаха нещо, което другите не биха забелязали, но ако някой все пак се взре, вероятно щеше да види силуета на огромна бяла птица, разперила криле над този греховен и тъжен свят, заплашен от вируси, политически пиянства и лични трагедии. Може би не всеки щеше да осъзнае нейното значение, както не осъзнаваме същинската стойност на слънцето и на луната, но поне тези мъже никога нямаше да забравят този миг, пленени от собствените си мисли и от надеждата, че птицата никога няма да си отиде, както нямаше да забравят и младата жена, чиято усмивка не изчезваше в паметта им, а и от устните им, и те, забравили тъгата си, внезапно се усмихнаха с лъчезарността на нейната усмивка, изпънаха рамене и продължиха да се взират в небето, в синевата на което едно сърце продължаваше да бие за тях, смъртните, и което сега вече се носеше все по-високо и все по-високо върху белите крила на надеждата, тяхната надежда, въплътила се в усмивката на една млада и нежна жена, с отворено към света сърце. Тяхното момиче, превърнало се в бялата птица на надеждата.