СПОМЕН

Рада Добриянова

СПОМЕН

Мой Свищов, речен зов,
моя детска любов!
Край върбите се виеш
като лента-живот.

Как да се върна, губеща мощ,
в тази далечна минала нощ,
дето с усмивка небето загръща
вятър немирен в бащина къща?

Дунава носи песен хайдушка,
улова мъжки в огъня жив
като оброци рибарите люшкат,
гаснат очите на хълма ронлив.

Град акварелен от сънища нов,
църква и хор, звънват камбани.
Там на Алеко сърцето събра ни
в гордото вечно пристанище.

Мой Свищов, речен зов,
моя детска любов!
Край върбите се виеш
като лента-живот.


СВИРЕТЕ МОЦАРТ!

В неродения миг,
Деветата струна бе взела надмощие:
по чудо събрахме се в храма
и добрите, и лошите.

Свирете Моцарт! Свирете Моцарт!

Обикнат е този рутинен сезон -
(в идния ще сме неразделни!).
От сводовете бълва
неочаквана градушка,
болест без закъснител,
одеяло,
раздяла
и ветрилото хладно,
вариант предпочитан,
на мнимо фиаско.

Свирете Моцарт! Свирете Моцарт!

В църковния под -
говорещи очи:
димят през камъните
гробни
мощи
на недолюбени предци.
Навярно Деветата струна
е само писмо пълномощно,
(ако нейде далеч съществува).
Въздиша като разтегателна хартия
цигулката на Салиери.
На греховното чиле кълбото,
див рис разплита игриво -
в екстаз!…
Дарено от нас.

Днес по чудо събрани сме в храма:
и добрите, и лошите.
Неканен, един се провикна:

Свирете Моцарт! Свирете Моцарт!