ДУШАТА МИ СЕ МОЛИ…

Илко Илиев

ДУШАТА МИ СЕ МОЛИ…

Сърцето ме боли. Душата ми се моли.
Живот ще превали. Съдба ще се оголи.

Небе ще прокърви. Ще се отлее в струни.
Бездънно ще мълви. Ще шепне в мен без думи.

Ще ми изпее сън. Във който сме живели.
За птиците отвън. И тихия им прелет.

За празното гнездо. За рухналата стряха.
За родното место. Мечти, които тляха.

Поспри за миг, сърце! Защо ти е да биеш.
Тъгата без лице кръвта ти ще изпие…

Живот ще се смали. Съдба ще падне в полет.
Сърцето ме боли. Душата ми се моли…


СЪЛЗАТА НА ЛЯТОТО…

Заплака лятото. И ме отмина.
А аз поливах слънчеви градини.

Поливах ги с любов и се надявах,
че то завинаги край мен остава.

Една сълза ме парна в миг горещо,
но щом понечих да извикам нещо,

гласът ми във сълзата се удави.
Тъй лятото душата си остави…


НЕБЕСНА МОЛИТВА

Едно дете играеше на двора
и аз на Господ тихо се помолих,
да е щастливо, весело и здраво.
А вятърът молбата ми задави…

Ветрееше се като плаха кърпа
и като в сън душата му изпърха.
Молитвата ми вдигна се нагоре…
Едно дете играеше на двора.


ОДА НА СВЕТЛИНАТА…

Преплувах в теб, небе, безсънните си нощи,
но, странен навик, улових се, че жадувам още:

И синия ти дух, и лъчезарната ти жалост.
Да имах сила, бих те осенил със обич бяла

и дълго бих сподирял облаците меки,
там, по безкрайната ти слънчева пътека…

Намирам те, небе, но все тъй влюбено те търся,
ти нямаш рамене, в нетленния небесен бързей

се стичам сам, пропадам и без дъх извирам…
Вземи, небе, Душата болна, дето не умира

и я препращай с обич там, където в светлината
сияе Вечността и я лекува в необята…

И щом навляза в най-горещото си тяло,
ще се стопя отвъд, в светлинната ти цялост…


МОЛИТВАТА НА ДУШАТА…

Човек се ражда, за да се надява -
да бъде слънчев, обичлив, свободен.
Не зная повече какво му трябва,
но стига вътрешно да е прободен

с усещането, че е птица в полет.
Да прелети пространства, тъмни бездни.
Да приюти отвътре късче пролет,
дори когато добротата бавно чезне…

Да се намира в мрак и да го рони,
в Душата си да скъта Светлината.
Да може вятър бурен да догони
и сам да стане щипка слънчев вятър…

И той лети, през скърби и неволи,
прониква със сърцето си в сърцата.
А тя, Душата му, сред път се моли,
в Душите ни да си остане лято…


ПЕСЕН ЗА МОИТЕ ШЕСТДЕСЕТ ГОДИНИ…

Не мисля, мила, че съм остарял,
макар на шестдесет години.
Аз толкоз свидни песни съм изпял,
през толкова небета минах,

но съхраних душата на дете.
Сърцето си опазих чисто.
И вярата у мен все тъй расте -
едничката потребна истина.

Не може вече да съм остарял -
бледнеят спомени и страсти.
Но светлият небесен дял
е глътка вечно живо щастие.

Сълзят в душата ми като роса
мечтани вечери и клади.
И аз не мога да ги угася -
трептят у мене вечно млади.

Прелитат образи, покапва стих
и тъй отвътре ме изпълват…
О, всичко туй, което осветих
е пролет, жажда в кълнове.

Не вярвай, мила, че съм остарял -
това е просто груба грешка.
Отмерва ноти земният ми дял,
тупти сърцето ми горещо.

И щом надникне утре старостта
на есента ми през комина.
Ще я посрещна влюбен с песента
за мойте шестдесет години.


ВЪПРОСИ…

Попитах вятъра защо лети,
а той проплака и отмина.
Дъхът му светна като влюбен стих
и оцвети душите в синьо.

Душата ти попитах що мълчи,
а тя без думи проговори.
И аз разбрах, че в твоите очи
е отговорът непритворен.


СЕНЧИЦЕ…

И тръгва сянката - несретна, боса,
прекрачва будни и заспали.
Със себе си от векове я нося,
тя ту угасва, ту се пали.

Поисках да я спра, а тя заплака,
в сърцето ми се сви и рече:
- Недей се взира, пътнико, във мрака.
Това е път студен, далечен.

Ще минеш хиляди незнайни друми,
ще се хабиш и разпиляваш.
За всяка болка не достигат думи,
но всяка нота ще ти трябва…

А ти напразно вън ще търсиш вечност,
там видимото пепел става.
Ако невидимо растеш в човечност,
самият ти ще си жарава.

Замлъкна вътре сянката злочеста
и аз почувствах радост жива.
Навярно на духа ми е невеста
и на сърцето ми - огниво.


СМИСЪЛЪТ

Неписаните стихове, които
в душата нейде се създават.
И идването им на листа тихо -
молитвено, като в жарава…

И думите, болезнено ревниви,
събрани като ято в пролет.
Това е смисълът - държи ни живи,
духът докато е във полет.


ТОВА, ЗАРАДИ КОЕТО ДИШАМ…

Това, заради което дишам
и искам да го изговоря…
не мога с думи да опиша,
душата ми не го ли стори.

И всяка следваща въздишка,
и всеки зов, за да препратя…
изплита светлата си нишка
невидимият ми Създател.