Елена Диварова

ПЛОЩАДЪТ В БРЕСТОВИЦА

Над Брестовица пада сняг, покрива
площада и годишните му кръгове.
Покрива стъпките, останали от нас.
Отдавна е заминал автобусът,
с който тръгвахме.

Над Брестовица пада сняг върху площада,
където се извиваха хора на сватби и събори,
където се събирахме, за да посрещнем
или изпратим някого,
където дядо ми отиваше нагоре.

Над Брестовица бяло е. Извира
отвсякъде небесна чистота.
Земята под снега сега почива -
кафява и напукана земя.
Кафява и напукана, отрудена -
на моя род ръката.

КАМЪКЪТ

Той е толкова млад, още малък.
Весел, умен и лаконичен.
Търпелив.
Тренира карате.
Лети далече, идва отблизо.
Той е ъгълът на домашната църква.
Камък със жилка желязна и златна.
Влиза в сърцето
и го обръща.
После отваря вратата.

***
Маслиново клонче от Акропола
нося за приятел.
Стискам го в човката и летя,
летя на север.
Ето острова, ето морето, ето родните планини…
С тази режеща болка в гърдите
дано успея с вестта,
че потопът се отлага.

ТЕХНОЛОГИЧЕН ПРОЦЕС

Устата ми - хамбар със зъби.
Нося ги във воденицата на думите,
които смилат
зъби и език, и реч.
После - брашното, фурната…
Понякога във хляба нещо скърца.

СЕЛФИ

Облите камъни слизат като река
към устието на отреденото време.
Тече животът - камък по камък
надолу
по закона на спасението.

Нас ни заглажда всяка беда,
нас ни окръгля всяко униние.
Обли сме камъни. Бяхме скала
преди милиони години усилни.

Виж - колко прах, колко прах по брега!
И празни бутилки пътя сподирят.

По-нагоре от вчера е същият залез,
пред който мълчахме.

Днес с него се снимаме.

ФЕЙСБУК

Налягането на епохите притиска камъка
и го превръща в мнозинство
блестящи песъчинки -
огледалата,
пред които се кривим.

Да, всяка песъчинка отразява ни.

Изгубени съмнения.

Човечеството
възлюби своето лице.

Ще го погълне пясъкът.

ДАМАР

Колко мъже преди мен
проливаха пот
по тази скала?
Затова е солена.
Стъпих на голата жила,
взех живот от солта.
И сега ми е лесно
да вадя успехи.
И ми е леко да пълня вагони
с философии, въздишки, напътствия и умения.
Защото до тук стигна друг.
Да мълчим!
Дамарът е място за приношение.

ЗА ОНЗИ, КОЙТО ПИШЕ СТИХОВЕ
ИЛИ ПОЧИТАНЕ НА МЪЛЧАНИЕТО

Отдавна не чете.
Опустява библиотеката.
Книгите умират между тъжните си корици.

Затваря любовта в златна клетка и я храни с мед и масло.

И започва да купува!
Купува обувки, вода,
удоволствия, смях, илюзии,
купува и плаща щедро,
но все пак държи под око банковата си сметка.

Пресмята, пресмята време,
пътешествия, слава, депресии;
някой ден все ще го стресне
непознатият -
в самолета, на плажа в Нова Каледония,
във вратата на съседите…

Той ще прегърне праха.
Ще си спомни корица и страница.
Ако пoиска да пише -
да почете мълчанието.
Да почете мълчанието!