ПОЕТЪТ
ПОЕТЪТ
Дошъл да види слънцето в небето,
света под слънчевия взор -
да го познае и сбере
във думи,
в слово,
във поезия;
да изкачи тъй бездната на върховете
и отвисоко да съзре
как в бездната под него, долу
просветват върхове;
в любов да се опива,
която не ламти възмездие -
любов и близка, и недостижима
като безсмъртните съзвездия;
във жест обикновен
да бъде знак -
тъй както, флагове развее ли,
е знак на новата идея.
Дошъл да види слънцето в небето
Поетът-лес,
гора -
чието ехо умножава гласовете -
сам той хилядогласен,
събрал безброй лица
в един език - душа
на естеството,
език - на слънцето подвластен.
Дошъл е слънцето да види
Поетът Константин Балмонт!
ОБЛАЦИ
…като древни континенти
Георги Константинов
Континенти облачни
сред небесни океани,
слънчеви крайбрежия
с променливи очертания -
Накъде ли се отправят?
Дом на тишината,
призрачни селения,
територия на птици
и на дъждове стаени.
Плуват
в сините простори,
в пристаните сини
с ветрове говорят.
После се явяват
в други отражения,
в други измерения -
Кой ги населява?
Континенти облачни
сред небесни океани,
гаснещи крайбрежия
със сумрачни очертания -
Някой ги очаква …
Бяха безтегловни -
а тежат оловни,
бисерни порои
леят пак безбройни -
флагове на бурите
над била и урви -
Пътища чертаят …
Има ли ги, няма ли ги -
кораби космически,
континенти облачни
с корени в земята.
Близки ли, далечни ли -
като нас са всичките -
между двата бряга
пулс на времената.
ЗВЕЗДАТА НА ОТСЪСТВАЩИЯ
И никой на света не идва -
преди да се отвори
пространството
на нечие отсъствие.
Защото въздух няма да достигне
за неговия дъх.
И място във пръстта,
където да вдълбае
свойте стъпки.
Мълчание на камък и песен птича
ще трябват за слуха му.
И късче синьо,
свободно
от погледа на всеки друг мечтател.
Там вечер ще изгрява
новата звезда -
единствено за него
в небето ще блести
звездата на отсъстващия.
ГОРАТА
Мои дървета,
моя зелена гора,
смълчани предесенни клони,
зелени все още, но тихи,
с играещи слънчеви багри,
със сенки преплетени,
с ухание
на първите мъртви листа -
предчувствие за вятър и дъжд,
за ранна слана …
Защо аз съм човек,
а вие дървета?
Кои сте - въздух зелен,
който с любов ме обгръща?
Била ли съм някога
в тази гора?
Дърво била ли съм - дом за птици,
знак по пътя на вятъра,
приоблачна светла картина …
Нима ни делят разстояния?
Нима сме различни -
дървета и хора,
слова и мълчание?
Минавам сега
през моята участ човешка -
и тръгвам към вас -
да прозра тишината,
да узная езика без думи.
В края на пътя
дърво ще съм -
и тихо в листата ми
високо над стъпките земни
ще трепти и просветва
небе.
