БИТКА В РЕЗЕРВАТА

Михаил Михайлов - Мишо

Беше жестока битка - на живот и на смърт. Биеха се двата най-силни хипопотама от стадото. Старият водач и поредният претендент. Замбези кипеше. Грохотът от битката отекваше надалече и вдигаше над реката тревожни ята пеликани и розово фламинго.

Водачът имаше явно преимущество. Беше по-едър и по-опитен. Използваше напора на течението и се хвърляше напред с широко отворена паст, ревейки със страшна сила.

Стадото мълчаливо наблюдаваше битката. Старите женски предвкусваха победата на водача. Бяха свикнали с него. Той знаеше всичко за тази опасна река. Животът с него бе по-сигурен, а и всяка от тях пазеше негова рожба. Вярваха, че ще победи. Той винаги побеждаваше.

Но на младите им бяха омръзнали отблъскващата му миризма и увисналия му търбух. Те тайно бяха на страната на претендента. Претендентът, набит и пъргав светлокож мъжкар, беше привързан към една от най-кротките в стадото.

Две години я следваше по петите и я заграждаше. Тя приемаше вниманието му и радостта им беше взаимна, но настъпи пролетта на нейното първо разгонване и както всички преди нея, тя стана собственост на водача.

Битката започна в мига, когато водачът я пожела. Младият ухажор ревнуваше и макар да беше по-малък на ръст, се хвърли пръв храбро в боя. Биеше се за своята любима, а не за правото да води стадото. Не беше готов за толкова отговорно начинание.

Хипопотамите имаха безброй врагове в реката и извън нея. Ежедневно стадото беше изложено на всевъзможни опасности. С годините водачът бе придобил умението да ги преодолява не със сила, а с хитрост - като ги избягва.

Някак си бе разгадал, че най-големият им враг е не крокодилът, а онази безпощадна маймуна - човекът, който ходи изправен, с гърмящ прът връз рамо. Без него той не беше опасен, ала блеснеше ли в ръцете му прътът, смъртта на някой от стадото беше неизбежна.

Водачът пазеше стадото си най-вече от тях - хората. Беше преобърнал няколко от техните салове. Сега те бяха отново тук. Снимаха битката. Пускаха от своите салове безшумни светкавици, които го заслепяваха. Бутаха се кой да заеме по-удобно място.

Можеше да ги потопи, ала сега нямаше време за тях. Надделяваше. Отблъскваше все по-далеч претендента и очакваше мига, в който той сам щеше да се откаже от боя и да напусне завинаги стадото.

Но претендентът нямаше никакво намерение да се предава. Отстъпвайки, той завлече водача на плиткото, където, стъпил на пъргавите си крака, се чувстваше по-силен.

Водачът беше свикнал да се бие в дълбокото, по течението. Там тежестта му даваше превъзходство. На плиткото той беше трудно повратлив, но да се върне сам в дълбокото означаваше да напусне боя. Това място не бе по вкуса му.

Опита се да завлече опонента си обратно в реката, но не успя. Нямаше как. Боят трябваше да свърши тук, в калта. Той събра сетни сили и се хвърли напред, размахвайки паст с оголени бивни.

Претендентът се отдръпна и предните крака на тежкия водач потънаха дълбоко. Точно този миг използва светлосивият и заби острите си зъби. Кървав фонтан бликна от врата на водача и обагри в червено реката.

Ревът му вцепени долината. Той се опита да се освободи от калта, ала краката му бяха здраво приковани към дъното. Последва втори, още по-силен удар.

Водачът най-после успя да се измъкне и се хвърли зловещо към опонента си. Нанесе му силен удар и с тяло го изтласка обратно в дълбокото.

Боят отново стана равностоен, ала за кратко. Обезкръвеният губеше сили. За ужас на старите женски претендентът взимаше връх. Не знаеха какво щеше да се случи със стадото. Претендентът беше неопитен. Ала младите женски бяха въодушевени.

Настъпваше дългоочакваната свобода от отблъскващите любовни набези на стария. Толкова много им беше омръзнал, че въобще не ги интересуваше бъдещето на стадото.

Останал без кръв и без сила, водачът отстъпи за пръв и последен път в своя дълъг и достоен живот. Реката го отнесе омаломощен. Царството му приключи безславно.

Отпусна се самотен в калта на един залив и дори не облиза раните си. Знаеше какво го очаква. Много пъти беше ставал свидетел на злата участ на победените от него. Скоро щяха да го намерят крокодилите.

Можеше да излезе на сухото, ала там щяха да го довършат хиените. Все едно му беше как ще загине. Затвори очи и пред тях изплува неговото предишно величие.

Щастливите мигове, уважението, силата му, любимите женски и малките. Всичко бе вече в миналото. Огромни сълзи рукнаха от очите му.

Пред него реката течеше както винаги, пълноводна и весела. За нея нищо особено не беше се случило. Безброй пъти беше ставала свидетел на подобна смяна на власт.

Крокодилите вече бяха надушили кръвта и се приближаваха, а свидетелите от саловете с нетърпение чакаха да осветят и тази сцена със своите светкавици. .