ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЛАМЯ

Динко Динков

Из сборника с разкази „Уморен” (2015)

И тази нощ Иван се прибра пиян. Отчаян и озлобен, не намираше утеха в нищо, трудно се измъкна и от тълпата в кръчмата, която вече му беше дотегнала.

- Продажници! - подскачаше възмутен пред телевизора вкъщи. - Мамят народа, а наглостта им расте! Били сме се оправили, кризата била към своя край… Кого лъжеш бе, нещастник? Виж го другия палячо, дето не спира да реже лентички, пак открива отсечки от магистралите, а пък зад него се хили като мастия президентчето. И метро, и станции имаме вече. Намериха пари да бетонират цялата родина, а оставиха хората да живеят като скотове, но… и тяхното време ще дойде! Има европейски пари за интеграция на малцинствата, за хуманно отношение към животните, а за нашите майки - няма, ехей, чакайте малко! Лошото е, Марийо, че и да ги сменим тия управници, и други да сложим, а и ние да идем на тяхното място, идея нямаме как да управляваме. Ако ли трябва да бъдем истински и честни, то ще останем сама държава измежду вълци. Толкова е навързано всичко и фалшиво, че сякаш сме поставени в клетка за жертви, а зад тия решетки измамни ръце ни ръководят движенията и решенията. И какво се оказва, тази демокрация била равна на срам и позор! Скоро четох за нашите възрожденски революционери… Какви истински човеци, страшни патриоти са били… Изгаряли за България!

- Престани с твоите глупости! Омръзнал си ми много вече, Иване! Икони? От това възпитание за четене, висок морал и родолюбие, дрън-дрън, виж докъде се докараха децата ни! Затова ли плаках, треперих и се радвах - да отгледам наркоман - от залъка си съм отделяла… да страдам за втория син, на когото успяха да пречупят крилете и талантът му отива по дяволите? Кажи ми! Или искаш и третият ни син да се погуби - да има баща пияница и майка неудачница, едни бедняци, дето не могат да свържат двата края, а? Тебе питам бе, тебе! Писна ми от всичко! Кога най-накрая и ти като нормалните хора ще започнеш работа? Повече от година вече мериш улиците и хаймануваш! Баща ми бил и той? Пфу! Алкохолик! Дървен философ! Разтягаш ги локумите иначе, обещаваш все… Имам чувството, че вече не си правиш и труда да потърсиш… Цял ден като робиня шия с проклетата машина, повече от дванайсет часа не ставаме с колежките… - и тя се разхлипа, задави се и тежко закашля - вкъщи - проблеми след проблеми… Живот ли е това бе, Иване? Живот ли е? Ти да ме беше пощадил поне! - и Мария протегна ръце да прегърне малкия Маринчо, който ловко се беше изправил и се клатушкаше към масата. Майката го притисна силно до гърдите си и ревна на глас в безсилието си…

- Млъкни, че Никола спи в другата стая! Какво си се разкрещяла и разциврила? - олюля се на стола Иван и се втренчи в празната маса. - На риба мирише, той ли я хвана? Ей, голям харпунджия, майстор! Ела, ела, сипи по една ракия и да ми разкажеш какво си правила днес!

В същото време Христо отвори входната врата на блока, дочу като далечно и приглушено ехо гласа на баща си, пронизващите писъци на майката и в главата му се развъртя като подлудял пумпал поредната скандална вечер със своите повтарящи се, цветущи картини.

Тъмният коридор го погълна като хищна машина и, опипвайки вътрешните стени на чудовищното тяло, големият син се спъна, падна и претърколи до стълбището.

В очите му заплуваха огнени съзвездия, сърцето му подивяло заблъска в усиления ритъм на наркотика и в съзнанието му се превъртяха набързо смешните символи на ротативките от близкото казино, където изгуби последните си пари и задлъжня на непознатия, в когото останаха всичките му документи.

За миг се почувства свободен, извади, треперейки, смачкания пакет с цигари и запали една… издиша тежко. Аз съм никой!

И бавно, като механизирана играчка, се изправи и запристъпи по стъпалата…

Изморен от дългия ден, прекаран в морето, Никола спеше дълбоко, легнал по корем, с впито във възглавницата лице. В единия ъгъл на стаята се очертаваха силуетите на харпуна и плавниците, а навън се люлееше на простора старият неопренов костюм, който сякаш удължаваше тялото на гмуркача и го караше да изглежда причудливо и тъжно.

Дълбокият сън приемаше Никола в своите поетични обятия и придаваше такава яснота на образите, че вторият син от семейството на Иван и Мария през последните дни живееше като в омагьосан свят - между фантазията и реалността.

Като напускаше сивия и бездуховен град, като се откъсваше от погледа на смазващата ежедневна физиономия, той успяваше поне за кратко да се пресели в една друга, непостижима за много хора, вселена.

Гмуркането му изразяваше древен ритуал на вечността - на раждането и смъртта.

Свободата го изпълваше до краен предел и, слагайки харпунджийската маска на лицето си, изгубваше човешкия си образ, превръщаше се в неразделна част от водата - неговата вода - морето като майка, чувстваше се необяснимо - като нероден…

А когато изплуваше от тъмните дълбочини, забавяше тласъците с плавниците за миг пред прозорците към повърхността и искаше да остане там, да не приема отново въздуха и светлината…

Виковете на двамата родители се усилваха с изкачването по стълбите към дома и Христо остана като втрещен пред вратата, дишаше учестено, но тихо - също като Никола, който раздишваше в продължение на няколко минути, за да се гмурне в дълбините.

Маринчо държеше в ръчичките си гумена жълта рибка, която притискаше в средата, за да издава звуци, а сега, когато му беше омръзнала играта, започна да хлипа и да търси близост…

Родителите продължаваха да се карат и виковете им ставаха все по-нетърпими, когато бащата надигна последната ракия, изпи я докрай и строши чашата в отсрещната стена. Светлините отвътре изгаснаха.

- Какво става? - ревна Иван и улови главата си с ръце. - Токът спря! Не си ли платила? Лъгала си ме, че всичко е наред с работата. - Той се изправи и настръхна над оскъдната храна на масата. - Запали свещ поне, за да ти видя мръсната отвратителна зурла! Да нямаш нещо с този гръцки Панайотис?

- Не ни е платил още… Лукас му викат - започна да се оправдава плахо Мария. - Нямал средства в момента дори да си погасява кредитите в банките. Имал завод и в Атина, който фалирал. Кризата и него ударила… Нали ти казах, че съкрати сума ти персонал и сега работим двойно за същите пари… - Тя запали свещ, сложи я в буркан и го понесе в ръцете си.

- Не ме интересува! Утре никой няма да ни пита в магазините кога можем да платим. За пред децата имаш ли обяснение? Жалък живот! - крещеше с цяло гърло Иван. - Къде е тая държава, къде е? Всички ние си заслужаваме съдбата! Страхливциии! Мизернициии!

Като че ли блокът се разлюля. Бащата се надигна, грабна масата и я обърна в безумния си гняв. Отскубна едната длан на Мария от свещта, бурканът се пръсна и с всичка сила й зашлеви страшен шамар. Жената изгуби съзнание, строполи се на земята и парчетата стъкло прорязаха слабото й тяло…

Маринчо писна и се затресе в несвяст. Вратата изтрещя и сякаш хала нахлу в стаята. Иван усети железен юмрук в главата, втори, трети в корема. Жестокостта на Христо пламна и се усилваше в пожар. Луната осветяваше изкривеното му лице, плувнало в сълзи…

Риташе на пода баща си, лягаше над него, гледаше с мъка безжизненото тяло на майка си и агресията му растеше като великан в него.

Изправи се със свирепа умора, изхриптя животински и погледна към стената, където висеше, като обесен на собствената си верига, турски меч от времето на прадедите, грабна го с една ръка, а с друга прегърна през кръста Марин, блъсна вратата към стаята на Никола и бързо я затвори, сякаш за да го предпази от кошмара на семейството…

Нямаше много време, а трябваше да се отмъсти… Всичко си имаше причини за Христо. А най-близкият виновник беше собственикът на шивашката фирма, който живееше в новата част на квартала.

Той се настани тук като чужденец, той беше богатият мошеник, който обещаваше, а не изпълняваше, който гонеше от работа и наказваше, който не плащаше, заради когото се разваляха семейства, страдаха деца и се стигаше до престъпления.

По пътя минаха покрай няколко казана, които горяха и в тъмнината приличаха на развилняла се триглава ламя, на златно чудовище или божество, което заплашваше да погълне клошарите… Циганката, която изглеждаше като баба Яга, изпълзя като змия и изсъска към тях измежду бутилките с вино.

Христо не ги забеляза, той имаше план, имаше глад за наркотици, имаше отчаяние, имаше в него любов към братята и зверска омраза към обществото.

Бяха ходили с Мария неведнъж да просят пари от Лукас - колко пъти милата му майчица го беше спасявала, колко пъти той е бил неблагодарен, несправедлив в обвиненията си към нея…

- Пари ли ти трябват, Христо? - попита гъркът, като не допускаше никаква близост, а държеше на разстояние късните си гости. - В момента нямам, но утре може и да ти помогна.

Христо изтръпна. Ледени вълни приплъзнаха по треперещото му тяло. Лукас забеляза пребледнялото му лице, погледна към стресираното детенце и неволно отстъпи назад.

- Някой ден трябва да поговорим, тези наркотици са сериозен проблем, хората като теб се лекуват. Това момченце изглежда зле, братче ли ти е?

Христо оставаше глух, стоеше приведен, като в една ръка стискаше ръчичката на Маринчо с гумената рибка, а с другата придържаше сабята под широкото си окъсано палто.

- Не, сега не е удобно, късно е… - отстъпи назад гъркът. - Прибирайте се, не ме притеснявайте, имам си достатъчно неприятности…

Като се приближиха до отрупаната с лакомства маса, баткото подхвърли играчката и изчака Лукас да сгъне дебелото си тяло, за да я потърси, пусна детенцето и нанесе смъртоносен удар със сабята в гръб.

Лукас падна по очи и се затресе като свиня в агония… Кръвта рукна и не му позволяваше да говори, хрипаше, а Христо нанасяше удар след удар…

Гумената рибка се изцапа с кръв.

Никола погледна морските вълни към брега и страхът го сграбчи за гърлото.

Може би се разразяваше буря, нямаше лодки, нямаше чайки, нямаше никого - само един наивен гмуркач, в главата на когото звучеше накъсано поезия, израстваха образи от книгите… солените вълни ги разкъсваха и разхвърляха по пустите скали в далечината.

Започваше да изпитва чувството, че колкото по-навътре отива, толкова повече морето се успокоява и го приема. Беше раздишал дълбоко и поемаше към дъното. Извади шнорхела от устата. Няколко силни тласъка с плавниците и отпусна безжизнено тялото си - тежестите го повлякоха надолу. Обзе го необяснима паника и бързо се отблъсна от дъното, махове нагоре и глътка въздух…

След няколко опита, вълната ставаше все по-голяма, а към брега - по-бяла и силна…
Вече беше на дъното, в хармония с морето, сърцето биеше бавно, изведнъж срещу него израснаха силуетите на два големи лаврака, след тях четири, подредени във фигура, и в миг се пръснаха - без форма, без ред, единият обаче се върна - стрелба и се превъртя на стрелата. В края на въздуха - бесни тласъци и тялото на гмуркача излезе наполовина над водата…

Никола се изправи на леглото и веднага легна отново отпуснат.

Рибата беше вече на отличителния буй. Той се вдигна от вълните като гумената рибка на братчето му.

Долу бяха другите лавраци - те го заобиколиха в гръб и го дебнеха, те бяха вълци…

Маринчо беше оставен пред телевизора и, вперил празен поглед в рекламите, преживяваше по детски своя пореден шок.

Христо го взе на ръце, настани го на масата и го накара насила да се храни, тъпчеше детето, въвлечено в невиждано досега пиршество, богато угощение като за последно.

Баткото грабна от секцията един празен лист, сложи моливи пред братчето и го остави да рисува. Започна нервно да обикаля стаята и след малко излезе…

Когато се върна, видя, че Марин беше заспал, на листа беше нарисуван един кръг, който би приличал в детското въображение на нова планета или направо казано - на нула, на нищо, на начало…

В единия край под листа се търкаляше сякаш убитата рибка…

Миризмата на пушек се засилваше, огънят нарастваше и отвън придобиваше формата на огромна триглава ламя - Христо, запалил всички пердета, бе излязъл за миг навън в пристъп на колебание, но бързо се върна при братчето си, прегърна го и силно го целуна.

Ламята с огнения си език близна рисунката и Христо полетя…