ИЗ „ЧЕРНА ЗАХАР”

откъс

Михаил Михайлов - Мишо

Сергей усети, че го наляга отчаяние. Втори ден се изнизваше, а той всуе обикаляше гарата в търсене на удобна възможност да се сприятели с някой. Някой, на който да даде кода, за да отвори гардероба и да му донесе сака с парите. Завърза приказка с много минувачи, ала никой не му вдъхна доверие. Прекара нощта на една пейка. Измръзна от студ. Изнерви се. Оставаше му още само един ден. Трябваше да действа смело или да се откаже. Мина покрай завит в картони клошар и без да иска го бутна. Една брадата глава се показа изпод картоните и го напсува:

- На майка ти в човката! Гледай къде стъпваш, простако!

- Простете! - извини се Сергей. - Не очаквах, че под тези смачкани картони лежи жив човек.

Клошарят го стрелна сърдито, но като видя окаяния му вид, омекна и заяви наставнически:

- Като те гледам си от нашия отбор. За съжаление тук всички удобни места са заети. Търси някъде другаде.

После се закри с картоните и потъна в дрямка. Внезапно светла мисъл озари писателя. Беше намерил човека, който търсеше. По-подходящ нямаше.

- Слушай, приятелю - побутна картоните той. - Имам една дребна работа за теб, която ще те направи богат. Искаш ли да я свършиш?

- Напушен ли си? - изръмжа клошарят изпод картоните. - Махай се оттук! Остави ме да спя. Ако ме разсъниш, ще ми се пръсне коремът от глад и ще те пребия!

- Не се дрогирам. Само веднъж съм пушил трева, когато бях в Руанда и не ми хареса. Говоря сериозно. Искаш ли да ти дам пари да си купиш нещо за ядене?

След този въпрос картоните се размърдаха и брадясалата глава пак се показа.

- Будалкаш ме, за да ме разкараш и да ми вземеш мястото! - изсумтя в лицето на Сергей брадатият. - Няма да стане. Изчезвай!

Зловонна вълна на развалени зъби връхлетя като отровен газ писателя и той се отдръпна неволно. Когато миризмата се поразнесе, обгазеният заяви:

- Отивам да ти купя сандвич и кола. Не мърдай от тук.

Сергей се изправи и се насочи към съседната лавка. Взе два хотдога, две коли и се завърна при купчината с картони. Клошарят отново се беше покрил.

- Вземи, приятелю - подкани го той.

Надушил миризмата на топлия кренвирш, брадатата мутра на клошаря изригна отново изпод кашоните. Без да говори, той грабна хотдога и лакомо го захапа. Изгълта го на две, три хапки и се загледа в сандвича на Сергей. Той му го подаде и след още две, три хапки и вторият хотдог се стопи.

- Има ли още? - попита лакомникът.

Писателят донесе още два и съдбата им последва предходните. Чак сега клошарят отвори и изпи на един дъх колата. Избърса устата си с почернелия си ръкав, оригна се и каза:

- Бог да те благослови! Бях много гладен.

После пак легна и се зави с картоните.

- Хей, приятелю, чакай малко! - сръга го Сергей. - Не те будалкам. Аз наистина имам една много проста работа за теб, която ще те направи богат.

- Какво искаш от мен? - изломоти изпод картоните беднякът. - Да свия някой ненаблюдаван куфар или да измъкна телефона от джоба на заблеян пътник? Няма да стане! Това вече са го искали и други от мен. Явно и ти си от тяхната улична сган. И те ми подхвърляха сандвичи. Благодаря за храната, но се разкарай! Не съм крадец.

Сергей реши да играе „ва банк” и заяви троснато:

- Не съм член на никаква улична сган! Почтен човек съм. В чакалнята има сейф, в който съм оставил сак пълен с пари. Ще ти дам кода да отвориш сейфа и да ми донесеш сака. За тази услуга ще ти платя десет хиляди долара.

- Значи си от най-опасните, от мафията! - възкликна клошарят и за сетен път подаде брадясалата си глава. - Защо не отидеш сам да си вземеш сака, а караш мен? Страх те е, че ще те пречукат тези, от които си свил мангизите. Нали? Ако за теб моят живот струва десет хиляди долара, за мен той е безценен, въпреки че съм просяк. За последен път те предупреждавам да се разкараш от тук, или ще извикам братята и ще те строшим от бой.

- Кои братя?

Вместо отговор клошарят тикна два пръста в миризливата си уста и пронизваща свирка оглуши писателя. Сякаш изникнали от земята за по-малко от минута го наобиколиха десетина клошари, настръхнали за бой.

- Защо свириш Джони? - ревна страховито най-якият от тях. - Какво иска от теб този колега? Да ти вземе мястото ли?

- Да го направя богат! - изпреварващо вместо него отвърна Сергей. - А той се опъва. Може би някой друг от вас ще се навие? Предлагам десет хиляди долара за дребна услуга.

- Откраднал е пълен сак с пари и го е скрил в един от сейфовете за багаж в чакалнята - обади се въпросният Джони. - Понеже се опасява, че го следят, иска някой друг да отвори сейфа и да му донесе сака.

- Че какво лошо има в това? - попита бабаитът.

- Как какво? - възрази Джони. - Това е опасна работа. Със сигурност знаят, че е скрил парите тук и дебнат. Ако не беше така, той сам щеше да ги вземе.

- Така ли е? - обърна се бабаитът към Сергей.

- Възможно е! - отвърна той. - Ако отида аз, ще ме познаят и ще ме сгащят. Но вас никой не ви познава. Стотици пътници ежедневно си оставят и после си взимат обратно саковете от гардеробите. На тях нищо не могат да сторят.

- Той е прав, Джони! - постанови якият клошар. - Да се съберем в бункера и да го обсъдим. Тук не става за разговори. Тръгвай с нас - нареди той на писателя.

Поеха към гарата. Минаха паркинга и се озоваха пред кофите за боклук. Здравенягата отмести една кофа. Зад нея зейна отворът на сметопровода и той се мушна пъргаво в него. Всички го последваха, ала когато дойде редът на Сергей, той се стъписа, отблъснат от отвратителната миризма. Джони, който вървеше след него, го бутна и го навря насила в сметопровода. Стана изведнъж тъмно. Писателят се препъна и падна в лепкавата помия. Вонята секна дъха му и той облещи очи, останал без въздух. Джони го хвана за яката и го изправи. Блъсна го с юмрук в гърба. Дробовете му се отпушиха, свистейки и той продължи да се лута в полумрака след другите. Отпред бабаитът осветяваше от време на време пътя с джобно фенерче.

- Защо гаси фенерчето, а не го остави да свети? - попита задъхан Сергей.

- Пести батериите! - отвърна Джони. - Не знаеш ли колко са скъпи?

- Не знам! - защити се писателят. - Да не би всеки ден да купувам батерии?

- Е, сега знаеш - увери го брадатият. - Вместо да дрънкаш глупости, си гледай в краката, за да не се стовариш отново!

Сергей млъкна и се вторачи в краката си. Нямаше намерение да се въргаля повече в помията. Никога не се беше замислял над това, колко струват батериите. Сменяше ги преди да се изтощят, без да се съобразява с цената им. Удиви се, че в неговата най-могъща и най-богата на света страна има хора, които от бедност пестят батериите на джобните си фенерчета. Явно имаше нещо гнило в системата, но това не беше негова работа, а на управниците. Вярваше в демокрацията и беше убеден, че един ден тя ще заличи недоимъка.

Стигнаха до уширението, където боклука падаше в кофите. Зад тях имаше друг сметопровод и те поеха по него. Миризмата стана още по-непоносима. В късите мигове, когато фенерчето светеше, писателят забеляза с погнуса огромни, щуркащи се в краката им плъхове. По едно време завиха на ляво и се озоваха в просторна зала. Бледа светлина струеше от малка крушка, вързана за голям акумулатор, навярно от рейс или от камион. Под лампата имаше паянтова дървена маса, а около нея бяха разхвърляни всевъзможни столове. Всички бяха различни - дървени, метални, пластмасови, та дори и плетени. В един от ъглите се ширеше двойно легло. В него спеше някой, завит през глава.

Клошарите насядаха, кой къде свари. Само Сергей остана да стърчи.

- Сядай! - изкомандва го бабаитът. - Специална покана ли чакаш?

Той се свлече в най-близкия стол и попита:

- В тази смрад ли живеете?

Въпреки че беше тъмно, лицата им изведнъж потъмняха още повече. Сергей разбра, че е задал изключително тъп въпрос.

- Не - отвърна му Джони. - Живеем в Ню Йорк, в Манхатън! Това е резиденцията ни в Маями. Тук караме зимата, защото е топличко!

Дружен смях разведри обстановката. Писателят си отдъхна малко. През цялото време се чувстваше застрашен от тези недодялани хора. Вече съжаляваше, че им се довери.

- Джони, вдигни Главния - нареди якият мъж.

Джони се добра до леглото и го разтърси.

- Ставай! - викна той. - Стани да видиш един човек, който обеща да ни направи богати.

Отново проехтя дружен смях.

- Стига сте се хилили! - заповяда здравенякът. - Аз му вярвам. Човекът е на зор. Иначе нямаше да е тук. Можем да сключим сделка с него. Какво губим? Нищо! А може и да спечелим. Нали така, готин? - обърна се той към новодошлия.

- Точно така - потвърди Сергей. - Уверявам ви, ще спечелите много. Само ми доставете сака от сейфа. На всеки ще дам по десет хиляди долара.

- Какво чух? - обади се изпод завивките Главният и се надигна опулен.

Беше белобрад старец, около седемдесетте. Изсули се от леглото, доближи се до Сергей, втренчи се в него и го помириса.

- Ухае на свестен човек! - заключи старецът. - Не лъже!

- Нима разбра това по миризмата му? - възрази с въпрос Джони. - Аз казвам, че е свързан с мафията и е опасен.

- Джони, миличък, защо мислиш, че кучетата се душат? - попита го старецът, изглеждайки многозначително всички. - Защото се опознават така. Не с гледане или пипане, а с душене. Казвам ви, този тук мирише на свестен.

- А как миришат несвестните? - лукаво попита Джони.

- Миришат като теб, отвратително! - отвърна му старецът.

Сговорен кикот разтресе подземието, отекна по коридорите и подгони плъховете. За първи път се засмя и писателят. Старецът казваше истината. Джони му стана неприятен в мига, в който усети зловонието му.

- Как се казваш? - запита го Главният.

- Стивън Стоун.

Настана мълчание.

- Срещал съм нейде това име - разкъса тишината мощният глас на здравеняка.

- Всеки ден го срещаш по няколко пъти, тъпако! - захапа го Джони, обиден от подигравателния смях. - Виси там на един плакат на спирката. Рекламират някаква книга за кафява захар, ама аз мисля, че бялата е по вкусна.

- Да не си писател? - отново попита старецът.

- Да, писател съм! - отвърна му Сергей, а после се обърна към Джони: - На жаргон „Кафява захар” е хероин. Така съм озаглавил книгата си, чиято реклама сте видели на спирката. В сейфа е хонорарът ми за тази книга, но не мога да го взема, защото ЦРУ ме следи.

- ЦРУ?! - възкликна някой.

- ЦРУ! - потвърди писателят. - Преследват ме заради човека, който ми изплати хонорара. Искат да го убият, защото знае много държавни тайни. Лично аз нямам никаква вина.

- Защо не им кажеш, че нямаш вина? - сряза го Джони. - Ще те оставят на мира и ще си отвориш спокойно сейфа. Я по-добре престани да ни будалкаш и ни кажи истината.

Сергей се изправи и свали силиконовата си маска. Обезобразеното му лице лъсна зловещо в полумрака. Удивителен стон се изтръгна из устните на присъстващите.

- Ето до къде ме докараха! - заяви писателят. - Пред нищо не се спират. Убиха приятелката ми. Крих се по лудници и едва оцелях.

Настана неловко мълчание. Никой не смееше да гледа обезобразеното му лице. Дори Джони сведе глава. Сергей нахлузи маската и продължи със сподавен от вълнение глас:

- Истината ви казвам. Много е дълго за обяснение. Прочетете книгата ми и ще разберете всичко. Нямам никакво време. Ще ми помогнете ли или да си вървя?

- Ще ти помогнем! - успокои го бабаитът. - Без Джони, щом не ти вярва. Нали така братлета?

- Да, да - заобаждаха се бедняците един по един. - Ще ти помогнем.

- Какъв е планът ти? - попита Главният.

- Защо без мен? - прекъсна го Джони, усетил накъде духа вятърът. - Не му вярвам, но щом сме заедно, ще помогна и аз.

- Благодаря ви! - отсече Сергей, уверен, че е разсеял съмненията им. - Планът е съвсем прост. Утре ще ви купя нови дрехи, бельо и обувки. Ще наема стая в съседен хотел и всички ще се изкъпете и преоблечете в нея. После ще ви заведа на бръснар и фризьор, за да добиете приличен вид. Ще ви снабдя с различни чанти, сакове и куфари. Ще влезете в чакалнята и ще ги оставите в гардеробите около моя сейф. Той е на втората редица в дясно, номер нула сто деветдесет и девет. После ще излезете и ще се мотаете докато стане дванадесет часа, когато заради обедните влакове, настъпва най-голямата суматоха в гарата. Ще влезете заедно и, изваждайки вашите куфари и чанти ще се скупчите около моя сейф, където ще се мотае Джони. Под ваше прикритие, той ще отвори моя сейф с шифъра, който ще му дам утре, и ще извади сака ми. В суматохата ще го размени скришом с някой от вас и всички ще излезете навън. Аз ще ви чакам точно в един часа в стаята на хотела, където ще ви платя. Това е!

- Планът е много добър - обади се мигновено Главният, за да няма излишни въпроси. - Жалко, че не мога да дойда и аз, за да се сдобия с десет хиляди долара. Стар съм. Едвам ходя и не виждам добре.

- И ти ще получиш десет хиляди долара - успокои го писателят. - И за теб има работа. Ще стоиш пред входа на гарата и ще просиш, наблюдавайки патрулиращите полицаи. Ще ги забаламосаш, ако се наложи.

- Всичко ще сторя както казваш - отвърна щастлив старецът.

- Ами ако въпреки намесата на Главния ни спрат за проверка? - попита някой.

- Ако спрат някой от вас за проверка, ще им отворите празните чанти. Ако ви поискат документи, ще кажете, че са в стаята ви в хотела. Има ли други въпроси?

- Няма, няма! - провикна се Главният.

- Аз имам! - прекъсна го Джони. - Защо възлагаш на мен най-опасната задача?

- От всички присъстващи, ти си най-смелият и най-цапнатият в устата. Дори и да те спрат, нищо не могат да ти сторят, защото ще си предал сака с парите на друг. Ще им се скараш, че ти губят времето, а бързаш за влака и ще те пуснат. Ако те задържат, ще ти заделя не десет, а сто хиляди. Рано или късно ще те пуснат. Ще ги получиш, ако си държиш езика зад зъбите.

- Възложи тази работа на мен - намеси се здравенякът.

- Я си гледай работата, хитрец такъв! - скастри го Джони. - Знам те аз. Ще направиш нарочно така, че да те задържат, за да изкараш сто хиляди. Тази задача е моя! Аз ще я свърша. Всичко е ясно. Да лягаме, че утре ни чака тежък ден.

Бедняците понечиха да се изправят, но гласът на Главния ги прикова обратно към столовете:

- Имам едно предложение. Това със стаята в хотела не ми харесва. Опасно е. Ще забележат, че в стаята влизат много хора и ще ви изгонят. Може и полицията да уведомят. Познавам една добра жена, която наблизо има общежитие за бедни с обща баня. Ще й платим петдесет долара, за да се изкъпете и преоблечете у нея. За тези пари ще ви подстриже и обръсне. Какво ще кажеш господин Стивън Стоун?

- Съгласен съм! - отвърна писателят, щастлив, че планът му беше приет.

- Сега вече можем да лягаме - заключи старецът. - Стивън, ти ще легнеш до мене. Леглото е двойно.

Преди да легнат на пода всички излязоха и се изпикаха в тъмния коридор.

- Върви да свършиш и ти тази работа - подкани го Главния.

Сергей излезе и се напъва дълго докато се облекчи. Върна се и легна с погнуса в миризливото легло на стареца. Другите отдавна се бяха натръшкали върху влажните картони на пода. Главният загаси лампата. Настана пълен мрак.

- Господин Стоун, може ли утре да ни купиш по една кифла с кафе, за да се подкрепим преди да изпълним задачата? - попита някой в тъмнината.

- Разбира се - отвърна му Сергей и прехапа устни.

Доплака му се от съжаление към тези добри хора, но тъгата му бе тутакси прогонена от ухапването на първата, навряла се в панталона му бълха.