БИТИЕ

Станка Николова

БИТИЕ

Сутрин раменете ти полека
се подравняват с уличната врява,
краката търсят вярната пътека,
следи в земята да оставят.
Мълчиш, а думите - река подземна -
бучат, напират и се удрят в бента…
Да можеш в шепа слънцето да вземеш
и да стопиш на дните ледовете.
Дълбаеш сам във пчелната кутийка
и шестоъгълния мед събираш.
Дори отгоре Бог да те повика,
ти пак ще си пчелата, пърхаща безспирно.
Прегърбва се денят ти - черна врана -
и бавно капят зрелите илюзии,
душата ближе пресните си рани,
преди илюзиите нови да нахлузи.


ДЪЛГИЯТ ПЪТ

Нима ще тръгнеш по дългия път,
без да вземеш дори една книга?
Или в теб да покълва стихът
и понякога да те застига?
Как ли ще тръгнеш по дългия път,
където детски смях ще ти липсва?
Нито човешки слова ще звънят
и ще остане денят неописан?
Как ще откриеш неизвестния ключ
към забулени тайни космични,
нима в необята, отдавна прочут,
ще дочуеш звездно „обичам”?
И без никаква дреха, дори шал,
из вселенски пътеки ще скиташ?
Къде ли те чака конят ти бял,
с който към Земята да литнеш?


ОГНЕНИ ЗАЛЕЗИ

Червени залези, вещаещи вятър,
а може би друго предсказват,
което Съдбата усърдно пресмята,
подхвърляйки зарчета разни.
А ние мечтаем омайни картини,
със жадни очи изпиваме залеза…
Полека се стопява небето ни синьо,
а хоризонтът - на две е разрязан.
Отнейде неканена тъгата избликва,
че нещо безвъзвратно изтича,
а животът ни - свещена реликва -
го живеем почти символично.
Само залезът неизменно напомня,
че рулетката вече е в края,
уж избираме късмета с жетона,
а за изхода нищо не знаем.
Но утре пак ще е ден, нов и суетен,
художник, измислен от Бога.
Ще нарисува платно многоцветно,
а финалът му пак ще е огнен.