ГРАМОФОНЪТ

Горан Атанасов

Ще продаваме къщата на село, съобщи майка ми. Качих Сияна на колата и отидохме една привечер да огледам. Разрухата е завладяла старата дядова къща, дворът е потънал в бурени, сайвантът е грохнал. Стопанските постройки са рухнали, тревата е избуяла и по тях.

Времето не прощава забрава. Стоя насред подивелия пейзаж - асмата е тук, гроздето зрее. Геранът в средата на двора - каква гордост беше той за старата къща! Отместваш тежкия метален похлупак и поглеждаш вътре.

Дълбок е повече от 30 метра, дъното не се вижда, а водата е ледена лете и топла зиме. Смокиновото дърво също е тук. Точно зад герана, отрупано е с плодове. Под него баба гледаше градина. Вдясно погледът ми търси високия дувар. Няма го, там сега има срутище.

Малините зреят от другата страна, до тях е лятната кухня. По прозорците висят паяжини, в тях - изсъхнали мухи. Таванът е паднал и сред мътилката прозира парче небе - синьо, гладко небе с влакнести облаци като бридана прежда.

Странно нещо е времето, странно нещо е и човекът. Докато е жив и обитава едно място, то се крепи, диша с него. Когато човекът си отиде, мястото рухва. Ще помислите: сам духът на стопанина държи на крехките си плещи къщата. И ще сте прави. Всичко си е тук. Хем е същото, хем изобщо не е същото.

Като някакъв спасителен остров в мислите ми доплава споменът от онзи горещ ден, в който седим с прабаба ми Люба на бордюрчето под лозницата, а тя ми разплита омотаните въдици. По едно време бърка в джоба на дълбоката си престилка и измъква малка жълта паричка. Пуска я в шепата ми: „Златна е, сине. Ей там я намерих” - сочи с пръст дъното на двора около кучешката колиба, точно под ореха.

После друг топъл спомен ме лъхва: стоим в градината с дядо и поливаме пипера. Говорим за нещо, смеем се и си мокрим краката с маркуча. Пред нас големият орех шуми от тънкия ветрец, славей свири на най-високия клон, вирнал клюн в облаците.

Какво нещо са славеите! Застават на най-високото, искат песента им да се разнесе далеко, далеко. Ароматите на различни треви и билки се смесват с миризмата на току-що напоената земя. Някъде около брадата ми свисти комар, усещам леко бодване, плясвам с ръка - капка алена кръв.

Връщам се в реалността. Време е да вляза в къщата. Големият ключ се завърта два пъти, тежкият механизъм щраква, натискам бравата, вратата изскърцва и срещу мен се опулва спуканото огледало, пожълтяло от времето, запечатало образите на предците ми. Огледалата са дяволско изобретение. Имат памет.

Казват, че ако се огледа в тях мъртвец, духът му никога няма да напусне къщата. Затова ги покриват, когато изнасят покойника от къщата. Спомням си това огледало два пъти покрито.

Влизали са преди мен. Прозорецът на едната от спалните е счупен, по пода има стъпки, вратите на тежките орехови гардероби са зинали широко, дрехите са разпилени по пода - военни рубашки и офицерски пагони с големи звезди лежат в прахоляка. Навеждам се, изтупвам ги и ги поставям една по една на закачалки в гардероба.

- Тате, има ли някой в къщата? - пита дъщеря ми.

- Не, тате, няма никой. Бъди спокойна, тук сме сами.

Таваните капят, тапетите са се отлепили, шкафовете в големия салон са отворени и по пода е пълно с вещи - празни гилзи, снимки, чаши, салфетници, очила. Ловният скрин на дядо ми е отворен. Няма нищо в него - само дузина празни патрони.

Отсреща е другата спалня. Пак същото - отворени гардероби и разхвърляни дрехи. Прах, сенки, миризма на застояло са се спотаили в къщата. Задната стая - кашон с книги е подпрян на стената.

Над главата ми се е отпорило голямо парче от тавана, страхувам се да не падне и държа дъщеря ми зад мен. Заглеждам се в книгите - стара пропагандна литература.

Оставям кашона, навън се стъмва. Паля фенерчето и влизам в предната стая, стаята на прабаба Люба. Печката е заредена, по прозорците стоят пердетата. Някак е останала неосквернена. Влизали са тук, огледали са и като са видели, че няма нищо, са си тръгнали.

В левия ъгъл тапетът се е отпорил. И тук, в просъницата на неясен и далечен спомен, се сепвам: В стената имаше долап! Там баба Люба държеше онази златна паричка. Когато са слагали тапетите, са го залепили. Минута след минута в стаята пропълзява лепкав мрак, сенките се издължават и става тихо. Най-тихо е преди мръкнало.

- Дръж фенерчето и ми свети, татко! - казвам на дъщеря си. Дръпвам пердето и започвам да опипвам стената, правя го по спомени. Трябва да беше тук, леко към средата, но не съвсем, малко по-надолу, вляво. Изведнъж ръката ми хлътва, зад тапета поддава. Почуквам, удря на кухо. Започвам да късам тапета.

- Какво правиш, защо го късаш? - недоумява Сияна. Нямам отговор, интуиция, нещо ме тегли непреодолимо навътре, привлечен съм и сякаш някаква тайнствена, невидима сила движи ръката ми. Под тапета се откри старата дървена вратичка на долапа.

- Светни, татко, светни насам. - В стаята беше станало тъмно и дълги сенки се влачеха наоколо. - Страх ме е, хайде да си ходим. - Ей сега, чеде, потърпи малко. -

Отварям вратата. Отронва се мазилка и прах… И вътре лежи скрито от времето, пространството и злите очи малко куфарче. Издърпвам го и го слагам на леглото, забърсвам праха, отварям. Пред мен - чудо! Старият български механичен грамофон Орфей от 30-те години на миналия век.

- Какво е това, тате? - пита онемяла Сияна. - Ама ти знаеше ли, че е там, ама какво е?

В куфарчето има всичко - ръчната манивелка, плочи, игли.

- Искаш ли да чуем дали свири?

- Да! - Очите й грейват. Забърсвам една от плочите, навивам манивелата, подменям иглата, плочата се върти силно, хващам и много внимателно поставям игличката върху нея…

Изведнъж в рухналата къща, потънала в прах и мръсотия, изоставена от хората и тършувана многократно, се разлива силна, жива, пъстра българска ръченица.

- Ръченицата е танцът на сърцето! - Повдигам вежди към Сияна, тя плясва с ръце, гледа ме невярващо, смее се и ми подава фенерчето. Аз светя към тавана, тя се хваща с ръце за кръста и започва да подскача насред прахоляка, изпочупената мазилка и скъсаните тапети. Увеличавам звука до край, къщата кънти.

- И-ху, и-ху! - крещи Сияна. Ехото обикаля стаите. - И-х-у-у, и-х-у-у-у! - Ей, алоооу, казвам на себе си: какво си мислите вие, че къщата е мъртва! Алооо! Какво като няма хора, какво като е разграбена, какво като е паднал таванът. Където има музика, има и живот!

- И-ху, и-ху! - продължава да танцува Сияна, аз навивам манивелата и ги чувам как играят! Води старият ми прадядо Първан, починал малко след като аз съм се родил. Негов бил грамофонът, по цели нощи слушал музика. До него е жена му - прабаба ми Люба, после дядо ми Макавей, ловецът. Вият кръг в големия салон.

Ние със Сияна сме в предната стая, чуваме стъпките им, къщата се тресе: „Дум-дум, дум-дум, дум-дум!”, отекват ходилата им. Аз продължавам да въртя манивелата и плочата свири ли, свири. Ще ми се да надникна, поглеждам в пожълтялото огледало.

Три дълги сенки бягат по стените, пода, таваните, прегръщат се, допират се една о друга и нещо си казват. До нас долитат тежки думи от далечен, неразбираем език. Език, които живите не владеят - езика на мъртвите.

Пътувам и си мисля за старите вещи. Събираме ги, пазим ги. За какво? Отломки от миналото, непотребни предмети в един дигитален свят, но за мен те са вълшебни късчета история.

Длъжни сме да ги спасим, защото чрез тях спасяваме не само мъртвите, но и живите. Таваните и мазетата на старите къщи са като ноев ковчег.

Наш дълг е да го пренесем през времето и да го отворим пред децата си. Каква памет биха имали иначе те.

- Какъв купон само! - казва Сияна в колата на връщане.

- И-ху! - обаждам се и аз! Детето се смее. Навън греят звезди, едри и светли, каквито могат да бъдат само в полето.

- Баба ти ще продава къщата, руши се и няма кой да се грижи за нея.

- Защо да я продава - сепва се учудено Сияна - просто трябва да се направи ремонт.

Децата винаги знаят отговорите на трудните въпроси. И трябва да ги питаме по-често.