ФРАГМЕНТИ

Горан Атанасов

ВЕЧНОСТ

на прадядо Атанас

Когато прадядо ми Атанас беше на 83 г., всяка сутрин правеше коремното на един лост под асмите и декламираше “Хаджи Димитър”. Сякаш винаги е бил на 83 г… Ни по-млад, ни по-стар. Така съм го запомнил. Сух като изрезка от вестник, но носещ величието на българския дух. “От мене да знаеш, казваше често той, ако го нямаше Ботев, нямаше да я има и България.” До ден-днешен е пред очите ми онзи жилав старец с кокалестите си рамене, който всеки ден заставаше прав и рецитираше Ботев. Всеки божи ден! Тогава бях на 6 г. Прадядо остана завинаги на 83 г. На Ботев е отредена вечността!

——————————

ВЕЧНОСТ 2

на децата ми

В гърдите на сина ми тупти моето сърце, дъщеря ми ме гледа с моите очи. Излизаме на разходка в гората. Нейде глъхне кълвач. Стихнали сме до златните брези и дълбоките тъмни вирове с попадала букова шума. Сезоните се люлеят и аз усещам как моето време като пясъчен часовник изтича у тях.

——————————

ВЕЧНОСТ 3

на Берковица

Камбанен звън ехти на зазоряване и закъснели петли кукуригат. Все същият каменен зид и тесен калдъръм - стари буки над него. Пастирът повежда стадо кози към Балкана. Тумба цигани отиват да събират манатарки, а учениците сънено се клатушкат с тежките си чанти. Нещо тупна в купчината есенни листа край тротоара. Мъглата отнесе звука далече. Една бодлива топка се спря в обувките ми, пукна се и от нея се търкулна малък кестен. Наведох се го и взех в дланта си. В късна есен Берковица е самата себе си!

——————————

КЕСТЕНИ

Наесен събирахме кестени на слънчевите баири над Заряница. Пълнехме плетените торби и вкъщи ги варяхме. Трябва да спукаш кестена преди да го сложиш във врящата вода, защото влагата в него набъбва и той гърми като патрон. Лакомо ги изсмуквахме един след друг като разтопени шоколадови бонбони. Ядката на добре сварения кестен се превръща в сладко пюре. Вкусът на детството ми остана в купичка варени кестени. Днес гледам слънчевите баири, където стърчат изсъхнали кестенови дървета. Там нейде мъти двойка гарвани.

——————————

КЪСНА ЕСЕН

В късната есен се присещам за стария дядо Качамачков, който носеше вълнения си пуловер, напоен с мъгла. В затоплената стая къкри боб, в малкото антре съхнат едри късове козя пастърма. Старият отрязва няколко парчета и ги хвърля в очуканото канче при боба. На масата - запотена кана с червено вино - заешка кръвчица. Докато сърба и отпива на бавни глътки, вълненият му пуловер дими.