МОЯТА ГЪРЦИЯ

Свежа Дачева

Кавала

Как да не се прекръстиш

Шведският творчески дом е построен на високото и от почти всички прозорци се вижда морето. Още с пристигането ми останалите стипендианти ме ориентираха за близките хранителни магазини. Излизам веднага с намерение да пазарувам. Отдолу се задава бабичка в черно. Спира се. Поглежда в моята посока и се прекръства. Хм, от детските ми спомени в България ми е останало, че хората се кръстят така, когато видят някакво чудо невиждано. Вярно, че съм поразголена, но лятото е в разгара си. Пооглеждам се, да не съм забравила някоя важна част от облеклото си или да съм навлякла нещо наопъки. Не. Проблемът е в жената - си казвам и продължавам към магазина. На връщане срещу мен се задава момченце на дванадесетина години. Поспира се. Поглежда в моята посока и се прекръства. Не може да бъде - си мисля и поглеждам продуктите в ръцете си - да не би печеното пиле да е оживяло. Не. Лежи си кротко на мястото. Преди да вляза, се спирам пред градинската врата и оглеждам внимателно улицата. Чак тогава забелязвам, че от другата страна на тясната улица има църква.

В неделя сутринта ме събуждат ранобудни камбани. Днес е празникът на Св. св. Дамян и Козма Безсребърници. С Анита сме решили да отидем на литургия. Тя никога не е влизала в ортодоксална църква, аз пък не познавам добре гръцките църкви. Не очаквам кой знае какви изненади - детството ми е минало в къща срещу църквата и с набожна маминка. Помня тайнствени среднощни шествия със запалени свещи и диханието на козунаци в нощвите, провиране под тежката църковна маса и върбови венчета. Докато се приготвяме, църковните песнопения вече се чуват. Преминаваме уличката и влизаме в църковния двор. Песнопенията се засилват. Влизаме през отворената врата и аз инстинктивно се прекръствам. Чудо невиждано - вътре няма никой. На Анита обаче не й минават мистерии. Хуква из двора да търси обяснения, кой знае защо на немски. Не щеш ли  жената, която премита двора разбира какво я питат и посочва с ръка някъде нагоре. Вдигаме глави и забелязваме колона от хора, облечени в черно, да лъкатуши към върха на хълма, където блести огромен метален кръст. Оказа се, че литургията е на запис. Не ми остана нищо друго, освен да се прекръстя още веднъж и да се прибера на балкона с гледка към морето.

Синдром на Господ или Дзен

Седим с Кристина на кръглата тераса под стогодишната ела и си пийваме рицина. Прадядото на Кристина идва от Украйна. Самата тя има издателство за детски книги в Стокхолм. На 38 години е, неомъжена и с наскоро оперирана щитовидна жлеза. Оказа се, че сме страдали от обща болест - хиперактивна щитовидна жлеза, която ние единодушно нарекохме Синдром на Господ. От тази болест страдат свръхсетивни жени, които са решили, че всичко зависи от тях, че те носят пълна отговорност  и че могат да правят чудеса най-вече в интерес на близките си хора. Не е ли това резултат от страх, който се парира с чувство за контрол? Какво ако се оставиш на добри течения да те носят? Какво ако не се самоограбваш като предварително решиш как ще отреагираш? Какво ако си позволиш да се събуждаш сутрин, без веднага да си спомниш кой си? Да посрещаш всеки ден като чист неизписан лист хартия? Защо да не си дзен?

Точно тогава иззад ъгъла на терасата се появяват черната и бялата котка на Елени, настоятелката на дома. Излиза вечерният бриз и елата започва да ни замеря с шишарки.

Джентълменът

В ресторанта под крепостната стена пристигаме с такси, защото Будил е с гипсиран крак. Още първия ден стъпи накриво и го счупи. В този град, чиито улици са целите в стъпала, може да си счупиш и врата. Аз се отървах само с непрекъснати изгубвания. Колкото и да се изкачвам и да слизам на тактически зиг-загове, все губя вярната посока и попадам на ново място, където наистина пак се веят разноцветните знамена на олеандрите, огромните уши на палмите се поклащат от бриза, светят златните слънца на портокалите, а маслиновите дървета въздишат от старост. Уханието на олеандрите се смесва с мириса на изсушени от сушата смокини и разбираш, че за кой ли път си се изгубил, но във всеки случай не другаде, а в рая.

Сервитьорът притичва веднага. Конкуренцията е голяма и клиентите не са за изпускане - особено естествено русите. Ева се опитва да поръча рибена чорба на английски, докато сервитьорът свойски добавя ордьоври. По средата на вечерята с тежка стъпка пристига достолепен риж котарак. Ушите му са разположени толкова встрани, че образуват права линия. Все едно има филцова шапка с периферия на главата и тя му стои наистина добре. О, възкликва сервитьорът, джентълменът е дошъл. Рижият джентълмен сяда на задните си крака, без - по разбираеми причини - да свали шапката си. Сервитьорът се връща с паничка, пълна с храна. Котаракът опитва от храната без да бърза и отстъпва крачка назад. От сянката на близкия олеандър се отделя слаба бяла котка и се заема с храната. Ето, казва сервитьорът, този джентълмен редовно кани дамата си на вечеря в ресторант. Слънцето е заето да залязва, но все пак успява да пусне една златна усмивка под мустак.

Калните бани в Krinides

Уча се да бъда Никой

Пътувам до Калните бани с такси. Шофьорът се казва Savas - също като най-малкия ми внук - Сава. Работил е двадесет години в ресторант, но от пет кара такси. По-добре било за семейството. Има близнаци на пет години, а жена му е с рак на гърдата. Оперирана е преди две години, но сега ракът се е върнал с разсейки в черния дроб - няма спасение. Каня го на кална баня - и без това ще ме чака. Отказва със страхопочитание в гласа. Чувал е за тези бани, наистина на двадесет километра от Кавала са, боли го гърбът, че и шията, но не смее да влезе. Никой от Кавала не ходи там. Отива все пак да ги види.

Прохладна жилава кал, която поема тялото и го задържа в прегръдка. Водно конче каца и си изгубва крачетата. Чувам шепот от сърцето на земята. Древният вулкан, който я е родил ни поздравява. Жените влизат съвсем голи и скоро се превръщат в еднакви черни фигури. И точно както винаги, когато съзерцавам дъгата на хоризонта, се питам кой глупак е оспорвал факта, че земята е кръгла, сега се питам кой глупак вярва в реалността на формите. Тази кал е всъщност торф, омесен от телата на бивши живи същества. Техните метанови въздишки са черните цветя, които се разпукват на повърхността. Всичко е едно. Идвам тук, за да се уча да бъда Никой.

Keramoti, делтата на Nestos

Прегръдката

По опасно лош път пътуваме през лонгоза на Места, която тук носи името Nestos. На няколко пъти колелата на колата затъват в наноси. Напредваме бавно сред гора от тополи и храсталаци. Изненадани птици се вдигат почти под носа ни. Щедрата Nestos е полегнала под коприненото покривало на небето. От гърдите ? сучат безбройни жадни коренчета из безкрайните ниви наоколо, горди тополи, упорити храсталаци, кръвожадни комари и влажни сенки. След час, между зеленината се провижда как Nestos плакне  дългите си пясъчни коси в топлите води на крайбрежието, как  сините ?, обшити със слънце ръкави са се разперили за всеопрощаваща прегръдка. Морето мърка между тях като пухкаво котенце.

Тасос

Изящна японска графика

Обикаляме острова с кола. В близост до Aliki откриваме райски залив. Водата е кристална, пясъкът - златен, а камъните - мраморни. Няколко пинии като в японска графика хвърлят сянка в единия му край. Плувам неуморно от единия до другия бряг на залива и се чувствам като риба у дома си. Кръщаваме го Шин Сен, което на японски означава Свежа. Наскоро чух, че заливът е отдаден под концесия и опитомен с огради, шезлонги и продавачи на неща, от които нямаш нужда. И заливът, и мъжът, с когото го кръстихме, вече не са същите. Но те са запечатани завинаги в едно друго време, в паралелно пространство, в изящна японска графика.

Да събудим ли спящия

Решаваме да посетим известен водопад, но вместо към Maries, ни насочват към Kastro. Път в планината към сърцето на острова. Какво ли има там? Маслиновите градини с приглушенозеления сребърен шепот остават зад гърба ни. Заместват ги някави белезникави сухоиздържливи туфи. Става все по-каменисто и пустинно. Надеждата за водопад ни напуска с всеки мъчително преминат километър. Движим се с 20 километра в час. Накрая стигаме до село Kastro. Къщите са прадревни и покрити с каменни плочи. Срещаме едно изгубено като самите нас семейство. На лош английски ни обясняват, че в селото живее само един човек, но че в момента спи слеобеден сън. Да го събудят ли? О, не, в никакъв случай! Нека го оставят да спи и да сънува водопади и сребърни шепоти, защото той е сърцето на този остров.