ЧУДНО МОМЧЕ
Чичо Петър се върна малко пиян и още от вратата:
- Къде е Венко? Още сега да дойде при мене, магарето такова!
Венко остави тетрадката и молива и отиде при баща си.
- Защо не си взел книги по бедност? Да не съм аз някой милионер? Казвай! - почна да го гълчи баща му.
От къщи излезе Венковата майка и твърдо рече:
- Я остави детето да си пише. Какво си го захокал?
- Така ли? Пак ще го вардиш, а? Затова дига нос. Ама аз ще му дам да разбере. На голямо, синецът! По бедност не приема…
- Не приема, зер. И няма да ходи за смях, ксто тебе. Я се погледни!
Чичо Петър веднага забрави Венка и се спусна да се кара с жена си. Венко седна на сайвантата да си допише. Като се накара до насита, баща му отиде при него и заклати глава:
- Учителят ти утре пак ще те покани. Само да не приемеш!
Венко нищо не рече. Написа си, дигна тетрадката и излезе да прибере козата, която беше спряла пред вратнята.
На другия ден учителят наистина донесе пак книги:
- Венко Петров, вземи сега тия! По-чисти са - каза той.
- Аз си купих, господин учителю - отвърна Венко.
- Купи ли си? Че баща ти се оплакваше. Отгде намери пари?
- Имах си мои.
Учителят го загледа зачудено. Венковите другари се обадиха:
- Лятоска на оризището той разбиваше буците след орачите.
- Плащаха му по двадесет и пет лева на ден.
- В неделя брал на кооперативния памук. Лев на килограм.
- Той и онзи ден пак бра, господин учителю.
- Значи - сам си печели, а? Но защо не си пази парите за друго?
Децата млъкнаха. Учителят погледна Венка, па остави книгите на масата и почна урока.
Когато часът свърши, той каза:
- Излезте всички! Венко да дойде при мене!
Децата излязоха. Венко застана до масата. Учителят попита:
- Всичките книги ли си купи вече?
- Само читанка нямам.
- Читанката ще е от мене. Виж каква е запазена. На!
- Не ща, господин учителю. Утре ще ида на чифлика. Ще си прибера парите, гдето работих на ментата, и ще си купя читанка.
- Защо? Другите деца се карат за книги по бедност, а ти?
Венко мълчеше с наведена глава. Учителят го подхвана оттук-оттам и най-после той насечено отговори:
- Не искам да ми подаряват. Все също, че съм просяк. Аз си мога сам. Мои да са си книгите…
- Браво, Венко! Бъди винаги така твърд и се надявай преди всичко на себе си. Такива хора стават велики, големи хора…
Децата отвориха вратата и любопитно надникнаха.
- Хайде сега излез и ти! - завърши учителят развълнувано.
На салона около Венко се струпа цялото отделение. Всички разпитваха какво е станало. Венко не обичаше да разправя, но някои подразбраха. Те раздрънкаха навсякъде и вечерта чичо Петър си дойде съвсем трезвен, но още по-сърдит.
- Пак не взел книгите - викна той на жена си.
- И хубаво е сторил - отвърна майката.
- Аз пък ей сега ще му докажа, че тъй не е бивало…
- Да не си бутнал детето. Не е останало до чуждите парцалетини…
- Я гледай! Парцалетини, а? За здравите трябват парички, хей!
- Иска ли нещо от тебе? Сам си спечели паричките за тях.
- Та затова ли трябва да ги хвърли по вятъра?
- Къде ще ги хвърля по вятъра, щом в кръчмите не е стъпвал? За книгите пък сам е направил сметка, каквато ти и аз не сме помисляли. Купил си стари, ама чистички. Ще учи, ще ги пази и догодина ще вземе тъкмо толкова, колкото сега е дал. Разбра ли?
- Виж го ти, синецът! Че може ли така? И мълчи, кротува си и иникого не слуша! Кара, както си му сече ума! Хъмммм!…
Изненадата завърза устата на чичо Петра и той вече не спомена нищо за книгите. На сутринта, преди да отиде на оран, той се завъртя на сайвантата и току викна:
- Хей, Венка, я ела тука, татев!
Венко излезе. Бащата стисна рамото му и подхвана:
- Събудих се нощеска и пак твоята сметка. Значи, така, а? Нищо не губиш и никой няма право да ти продума. Ха така де! Ти забрави, дето ти се карах вчера и онзи ден. Знам какво е всеки да ти се надига и смята, че… Браво, мойто момче!… Браво, синчето ми!… Умна глава си бил ти!…
Чичо Петър прегърна детето си и се опита да го погали. Венко не беше научен на милувки и посрамено се задърпа.
На прага се показа майка му. Нейната щастлива уснивка обгърна еднакво топло и двамата…
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 2., 1940-1941 г.
