СРЕБЪРНА МАЛКА ШЕЙНИЧКА

Тео Буковски

Бял. Целият простор от заоблените върхове на ботушите ми та чак до тухления зид в далечината на двора искри в памучно бяло. Толкова е чисто, че чак заслепява погледа ми. Дори двете млади иглолистни дръвчета вляво от пътеката стоят леко приведени, облечени в пълно бяло оперение.

Правя крачка напред. Спирам, не ми се иска стъпките ми да развалят съвършената белота на пейзажа. Обръщам се. Свежият зимен въздух сам издува дробовете ми. Въздъхвам. Дори следите от ботушите ми са бели.

Продължавам внимателно в улея на тясната пътека. Чувам само тихото хриптене на подметките, които впиват грайфираните си устни в рохкия сняг. Завивам покрай ъгъла на сградата и се насочвам към входната врата. За миг се навеждам, загребвам с пръсти от снега, колкото може да се побере в шепата ми, и го хвърлям по шапката и яката на кожуха си. Дори и след малко да се стопи в топлината на стаята, все пак ще остане някоя мокра снежинка дълбоко спотаена между ресните на червения ми пискюл.

- Дядо Коледа, заповядай! Всички те очакваме - входната врата рязко се отваря.

Жената, която ме посреща, е едра, пухкавите й бузи лъщят в прасковен цвят. Отстъпва назад, за да се разминем. Влизам, без малко по навик да си събуя ботушите. Добре, че домакинята леко ме побутва по гърба.

- Влизайте, влизайте, децата сън не са спали от радост. Да помагам с чувала?

- А, няма нужда, справям се все още. Тя, бялата ми брада малко лъже за възрастта.

И двамата се усмихваме. От предверието лъхва топлина. Тази приласкаваща топлина, наслоила се в паметта ми като далечен спомен, спомен от детството ми. Напомня ми за топъл уют с ухание на приготвящ се обяд и лек нюанс на ванилия от какаовия кекс, който често поднасяха в детската ни градина за десерт.

Сега пак съм там. Проследявам с поглед еднаквите гардеробчета, строени в редичка и всичките с прилежно затворени вратички. Споменът рязко ме издърпва навътре. Там до дългата дървена пейка, покрита с червена изкуствена кожа, на която всяка сутрин сядах, събувах външните си обувки, за да нахлузя пантофите и да се пъхна в оранжевата престилчица с бие на квадратчета по ръкавите. Отпред на джобчето мама беше избродирала със светъл конец първите букви на трите ми имена. От тях тръгна и прякорът ми.

- Ние сме готови, хайде идвайте! - от странична врата надолу по коридора се подава издължено бледо лице.

- Само момент, да си оправя веждите - от джоба на кожуха вадя шишенце с течен коректор и го разклащам енергично няколко пъти. - Да имате огледало на сгода? - обръщам се към розовобузата жена.

- Веднага - вдига ръка тя и изчезва зад първата врата вдясно. Бледоликата също се е скрила там, откъдето се и появи преди малко.

Оставам сам. Свалям чувала от рамо, подвивам крак и се отпускам на нисичката пейка. Дървото под мен тихо пропуква. Тялото ми е натежало. И е станало доста по-голямо.

„Той не яде супа, не го насилвайте!” - припомняше всяка сутрин баба ми, когато ме оставяше в детската градина. Учителките кимаха разбиращо. Очевидно имаха опит със злояди деца. Въпреки че аз в никакъв случай не се явявах злояд. Просто не обичах супа. И печена тиква. Въпреки поетичния й дъх на късна есен.

По стените са подредени табла с рисунки. Дядо Коледа с шейна и елени, дядо Коледа без шейна, дядо Коледа с джуджетата…, само джуджетата. Има и една, на която трудно бих определил същността на фигурите и замисъла на художника. Вероятно бъдещ Пикасо.

- Ето, заповядайте! Да запаля ли осветлението?

- Не, не, все още виждам добре. Дори и без очилата - шегувам се аз, докато прокарвам мократа четчица на коректора по черните косъмчета на веждите ми.

„Вижте как греят елхите сега, радват се, радват се всички…” - запява отвътре някой с дрезгав женски тембър и постепенно към него се прибавят няколко звънливи детски гласчета. За миг виждам и себе си, покачен на ниско столче на втората редица, облечен в народна носия, с едва закопчано на корема елече и с нахлупен до веждите калпак. Отварям широко уста и пея с цяло гърло. А сърцето ми трепти от щастие. Защото вратата на просторната стая-занималня се отваря и аз съзирам белите къдрици на дядо Мраз. А звънчетата, звънчетата проглушават ушите ми и ме карат да настръхвам от щастие. Ето я и Снежанка, и джуджетата, и чувалът с подаръците. Колко е голям! Там, там вътре е и моето желание. И след малко, след само толкова малко то ще бъде в ръцете ми!

- Изобщо няма да ви познаят. С тоя костюм, и брадата, а и великолепните ви ботуши с червени вързанки… Пък очилата, очилата…

Кимвам дружелюбно към домакинята ми. Виждам, че похвалите й са искрени. Само да не се забия в някоя врата или колона, че с тия огромни диоптри всичко ми изглежда двойно. Като отворя чувала ще трябва да си ги спусна надолу по носа, за да не объркам имената на децата.

- Най-важни са дребните детайли. Децата винаги забелязват, когато им представяме и най-малката неистина. Някой черен кичур, измъкнал се изпод шапката, златна коронка в устата или часовникът, който са виждали на нощното шкафче на баща си… Е, готов съм. Да вървим! Нека им подарим щастието, което заслужават. Този следобяд е посветен на радостта.

Денят ми беше тежък. Още от сутринта пред вратата на кабинета се бяха скупчили десетина пациенти. Някои кашляха, други изгаряха от 39-градусова температура, един язваджия повръщаше кръв вече трети ден, ама беше решил да дойде точно преди Коледа. „Дойдох сега, щото по празниците к’во ще правя.”, оправдаваше се мънкайки, докато му връчвах направлението за болница. И когато ми се стори, че всичко е под контрол - болните са прегледани, рецептите написани, и чакалнята се беше поизпразнила, дойде кошмарът. Влетя Пламен Германеца. Детето му, малкото, тригодишното се влошило, станало много зле, започнало да диша тежко, отпуснало се, едва отваряло очи като го викали. Детето, което бях прегледал само преди ден. И бяхме започнали лечение. Защо? Какво се беше объркало? Докато чакахме линейката, стоях и го гледах. Избеляващото детско личице, посинелите устнички, едва повдигащия се гръден кош. Очите му се притваряха, погледът му потъваше в мъгла. А очите на баща му се давеха в отчаяние, безнадеждност, която задушаваше и моето сърце. С Германеца се познавахме от години, бяхме станали приятели, а аз не можех да му даря и частица щастие. Щастие, което не беше подарък. Щастие, което му дължах.

А сега там, зад леко притворената врата едни други деца ме очакваха с нескрит възторг. Защото в този час, само в този един единствен час аз щях да се превърна в дядо Коледа. Вълшебникът, който сътворява чудеса, най-обикновени чудеса, а не извънземни, и затова те носеха на малкине момичета и момчета толкова щастие.

Една русокоска с дълъг спуснат над очите бретон надниква от цепката на вратата и след миг зазвънява пискливо детско глесче:

- Тук е… тук е!

Ставам от пейката и поемам чувала в ръце.

- Разконспирирани сме.

Побутвам по-нагоре очилата си, намествам възглавницата на корема си и тръгвам навътре по коридора. Толкова искрящи детски очета на едно място не съм виждал никога. Някои подскачат на място, други просто се усмихват, а две момченца са се отделили в далечния ъгъл и гледат недоверчиво.

- Да поздравим нашия гост, деца! - извисява строг глас учителката.

- Добре дошъл, дядо Коледа! - разнородният хор от гласове изпълнява указанията, по-напористите вече са ме наобиколили и предлагат да ми помогнат с чувала.

Учителката отново се провиква и ме настанява на тапициран стол под елхата.

- Е, деца, колко послушни бяхте през годината? - изваждам най-басовия глас, на който съм способен.

Тези подскачащите и искащите да ми помагат за чувала веднага закрещяват: „Дааааа.” Погледът на учителката обаче подава разнопосочни сигнали. Виждам я как отива в ъгъла, хваща за ръцете двете момченца с леко навлажнените очи и ги довежда при останалите.

- А сега, дядо Коледа, ще ти изпълним нашия специално подготвен празничен концерт.

И децата се подреждат в полукръг. Докато пеят и рецитират, погледите им не слизат от лицето ми. Явно преценяват автентичността ми. Все пак са последна година в детската, дето се казва с единия крак са първокласници. Когато сценарият свършва, госпожата започва да назовава по имена децата и те едно по едно пристъпват към елхата. Изправят се до мен и ме поглеждат с очакване. Тогава тя им задава по някой хитроумен въпрос, на който те отговарят и аз им подавам заслужения подарък.

- Мария, какво празнуваме на Коледа?

- Раждането на детето на Бога.

- Мони, какви трябва да сме били, за да заслужим подарък от дядо Коледа?

- Трябва да бъдем добри и послушни… И още да помагаме на мама и тате.

- Илийчо, какво правим през зимата и какво през лятото?

- Миии… през зимата се тушкаме, а през лятото се не тушкаме…

- Пързаляме, Илийчо, правилно е да се каже пързаляме. И защо само през зимата се пързаляме?

- Оти по лизгавицата можеме, а по камико не можеме.

- Илийчо, непоправим си! Майка ти трябва повече да се занимава с теб, а не да виси само по кафетата.

Цялата група избухва в неудържим смях. Илийчо свива рамене, ръчичките му клюмват надолу, очите му се навлажняват. Аз вече ровя из чувала. Той бързо гушва пакетчето и изтичва при останалите.

Поглеждам над очилата. Неуверено приближава леко пълничко момченце с попораснала косица, спускаща се над челото и ушите му. Гледа ме из зад малки кръгли очилца и често-често примигва. Спира на няколко крачки от мен, аз го подканям и той се придвижва още малко. Сърцето ми ускорява ритъм. Аз ли съм? Колко много си приличаме! Самият аз преди трийсет години. Помня този миг, колко незаличим се оказва споменът. Стоя и оглеждам белокосия старец. Другарката ми прави знак. Аз свеждам очи - от страх, от притеснение, от любопитство.

„Стихчето, кажи стихчето!”, прозвучава подканящо гласът й зад гърба ми. Аз мълча. Впил съм очи в обувките на гостенина. „От планината лети през снега сребърна малка шейничка…”, започва да шушне другарката, помислила че съм забравил думите на стихотворението. „Няма да го кажа”, казвам си наум, а после думите сами се изплъзват между устните ми:

- Няма да го кажа, защото това не е истинският дядо Мраз. Тези обувки, дето е обул, ги има и баща ми. От „Нармаг”-а са.

Белобрадият мъж се усмихва широко и под горната му устна проблясва сребърна коронка. Очите му са толкова добри. И толкова познати. Може и да не е истинският, но пък е мой, лично мой. И казвам стихчето. След което го прегръщам и се разплаквам на рамото му.

Сега след трийсет години моят малък син стои пред мен и изучава ботушите ми. Този път лъжа няма. Съвсем истински са, приказно дядоколедовски. А не от „Търговия на едро”.

- Цецко, какво ще пожелаеш на дядо Коледа?

- Ще му пожелая да е все така добър и усмихнат и… ако не го болят коленете догодина пак да донесе чувал с подаръци. - И поглежда срамежливо из отдолу.

Иска ми се да се пресегна, да го хвана и да го притисна до гърдите си. Но не го правя. Едно вълшебство може да бъде развалено само за миг. Мушвам ръка в чувала и изваждам подаръка му. В краката ми до заоблените върхове на ботушите остава сгърчен белият памучен плат. Току-що съм раздал всички пакети. Дори с малко завист забелязвам, че децата вече обръщат повече внимание на подаръците си, отколкото на мен. Развързват панделките, отлепят тиксото, късат нетърпеливо хартията и отварят с възклицания кутиите. Вероятно след две-три години изобщо няма да вярват в мен, тоест в дядо Коледа, много вероятно е да си спомнят този миг от детството си, дано, но дай боже да запазят вярата си в самото Рождество. Да пораснат с умове на възрастни, но да останат с детски сърца.

В коридора ме чака розовобузата лелка. Поздравява ме за отличното изпълнение. „Изобщо не се сетиха!”. И аз съм доволен. Наистина не се сетиха. Дори и той не ме разкри!

Една от връзките на ботуша ми се влачи по земята. Явно като съм излизал, случайно съм я настъпил. Сядам на ниската пейка и запретвам крачол.

- Искате ли обувалка?

- Не, не, само връзката ми се е развързала.

Внезапно вратата на занималнята се отваря и бледото лице на учителката се провиква:

- Откъде купихте чувала? Много е добър, идеален е за зелето.

Две момченца се шмугват покрай нея и застават до мен. Поглеждам над главите им и казвам:

- Подарявам ви го, но моля, освен зелки добавете и малко съобразителност!

Тя остава за секунда така, с вирната глава в процепа, след което затръшва вратата. Успявам да си завържа ботуша и смъквам крачол. Усмихвам се извинително на лелката и на двете деца. Изправям се.

- Чичко… ъъъ… дядо Коледа, може ли да те попитам нещо? Джуджетата ли ти оплетоха вълнените чорапи?

Взирам се в отражението си в малките кръгли очилца.

- Защото и моята прабаба оплете за рождения ден на тате точно такива шарени чорапи.

Вълшебства стават по всяко време. Нали?!