НАГРАДА

Магдалена Шумарова

НАГРАДА

Да те пази Съдбата от всяко Зло,
това е наградата за всяка майка.

Изпращам ти една моя въздишка
като илюзия,
забита в калта…
Като двата ми крака,
забити в окопа.

Тишината е кадифе постлано,
дърво неразцъфнало,
дърво обрано,
от вятър разнищено…

Но кога за нас ще свърши Зимата
и ще настъпи красивата пролет?
Дъще, дръж се за изгрева.
Така ме посъветва Съдбата ни.


ДВЕ РОДИНИ

Вардар и Струма,
Кукуш и Струмица,
Рила и Пирин -
мъж и жена -
това е любовта -
толкова ли прост е светът?

Вардар - грамаден и снажен юнак
тича по Струма -
гиздава, дива мома.
Той ще я гони по пътя на юг
и няма да я настигне чак до морето,
до Бялото…
Там ще се срещнат най-после,
при Слънцето, цялото,
с него дето е сляло се!

Кукуш и Струмица - те също се срещат,
както моята майка и моят баща,
както Вардар и Струма,
както Рила и Пирин,
както двете любящи сърца,
както моите две родини.
Кукуш е родният град на майка ми,
а Струмица - на моя баща.
В края на двата града, на всеки от тях,
има по едно гробище.
Но имената на мъртвите са еднакви
и буквите, изписани с тях - също.
Те се женят и после умират заедно -
Кукуш и Струмица,
Вардар и Струма…
И се плисва ненаситното, южното Бяло море
с голямото Слънце.
Двете родини се сливат в едно единно сърце -
моето.


КРЪСТ

Агнес се движи от стая във стая -
не се смее, не плаче.
Като неродените й деца, тайно
мислите й, малки гарджета, грачат.

Иска по-силно гласът й да екне,
но звукът на Самотата е глуха клетва.
Децата са бреме - но най-лекото!
Празните утроби - неизпълнени обети.

Брегът на мечтите е ронлива скала.
Днес едно чуждо дете ще й каже „мамо”.
Ще се забие в нея думата като стрела,
но ще остане, нямащата деца Агнес, няма.

Като сираци тъжни, без обида и мъст,
мислите й, малки гарджета, грачат;
кацат върху злочестия й Кръст,
без да се смеят - и без да плачат…


САМО ТРЕВА, САМО СПОМЕН….

Във мене
и вън от мене,
ни листец да трепне,
само трева, само спомен…

Хвърлят върху очите ми пръст,
сякаш ме закопават…
Като мъртвите във земята.
Как да ги спра да не ме закопават,
как да се откопая,
за да ме припознаят?
Та това съм аз -
застреляната,
затрупаната,
затворилата очи,
разигравана и разпъвана…

Но не техния, а на моя си,
Моят собствен кръст!

Само трева, само спомен…

Как да го пробия този камък
от тази стръмна скала,
как да го отмина,
как да се отзова отвъд?

Черно расо - оръжие на светлината…
Само трева, само спомен…


ЖЕНА

Аз съм агне от стадото на Иисус,
аз съм детето от съня на Богородица
и трябва да прощавам винаги и навсякъде.
Прошката -
това е животът ми.
А след него идва нощта и заспивам.
Най-после,
след толкова дълъг път…

Слугиня съм и любовница също -
пророних тежка сълза
и се зазидах в нея.

Река съм и море едновременно.
Изтичам като река,
защото душата ми бяга от тялото
както сънят - от тревата,
както светулките - от звездите…

Душата ми - душа на жена
едно малко кандилце,
разпънато
между светлината и мрака…


ЗАМИНАВАНЕ ЗАВИНАГИ

Заминавам от Петрич,
но се отбивам във Струмица,
Солун и Битоля…
Носят ме хамалите-цигани,
заедно с червените пиперки за бялата зима,
с розовите домати и прасковите,
с тютюна горчив…

Слушам старинната песен
с дълбоките въздишки на болката…
Болката тежи
както бялото агне, легнало
върху черния бивол…
Когато заблеят бивола и агнето заедно,
значи вече завинаги съм заминала.

На прага е седнала платената оплаквачка,
старицата,
молеща се за късче от моя хляб,
от хляба на моята жалба по детето ми,
заминало толкова далече от мен.
Детето ми е едно малко цветенце.
Мъглата не успя да го скрие,
сланата не успя да го ослани,
а вятърът не можа да го отнесе…

То живее в мисълта ми за Петрич -
последната моя гара.
Когато влакът заминава, Гарата плаче,
заедно с жената с червената шапка,
заедно с последните пътници…
Докато един ден последният вагон
за последен път, в последното й купе
празен не ще замине…
Само аз ще се возя там,
заспала завинаги…


МОЛИТВАТА НА ЯНЕ

Аз, Яне, безверник един
с очи на вълк, но с възвишена идея
последен съм недостоен син,
но праведник - реших се - ще умра за нея!

Ти, Яне, си дърво вековито
и ето, ние следваме стъпалата ти,
дори в старата лампа с фитил навита,
и в огнището, и в кандилцето от стената.

Все си мисля, Господи, но не мога
и не мога отговор да намеря -
кое повече ще ме утеши до изнемога -
лошата дума или куршум от потеря?

Дай ми любов бащина, Боже,
да посея моето плодно семе -
мъжка рожба да си положа
и мечти за достойно племе!