Александра Ивойлова

Трудно би било да открием аналог на подобна книга. Твърде индивидуална - като характер, като стил, като цялостно изграждане. Стиховете в нея се свързват в единна поема.

При това фрагментарният изказ тук намира спойка и във вътрешността на едно поетично откровение, и между отделните стихотворения.

Така Габриела Цанева изгражда мозайка от чувства, преживявания, образи, наблюдения, загатнати събития - все щрихи от авторовия външен и вътрешен свят.

Самото заглавие - „Високосният ден”, носи конкретност. Но то е и прекрасна метафора за значимите неща и тяхната уникалност, неповторимост.

Високосният ден някак разтваря пространството във вътрешното ни зрение, звучи „на висока октава”; той носи енергия да зарежда другите дни, да определя годината.

Същевременно е и „подаръкът на календара, откраднат от природата”, който „тихо изтича” - той е преходността, това, което ни се изплъзва.

Тиха тъга / преде примки по бузите, / миглите / заприличаха на бесилки. („Високосният ден”).

Какво неочаквано, дръзко заключение - още в първото стихотворение - което разкрива душевното състояние на лирическия „аз”. Последвано от картината на нощта, „вън, зад завесите”:

Мракът бавно изтънява / като скъсан плащ, / като мираж, / като черен сняг, /като бряг, / залепнал на клепача.

Всъщност цялата книга е метафорично-асоциативна. Стиховете в нея докосват неуловимото, попадайки директно в сърцевината на идеята.

Редуват се по-дълги и по-кратки стихотворения (краткостта достига минималистичната форма на хайку) - като общ поток.

И същевременно многообразни, цветни, съчетаващи мечта и реалност, спомени и настояще, понякога резки, жестоки дори, улавящи миговете отвътре.

Читателят е увлечен в игра на ритми и метрики - сякаш в структурата на музикално произведение: контраст между остра, моноремна пулсация (думата се огражда от собствено пространство), с експресивни рими и алитерации - и плавна, често прозаизирана мелодична линия:

Сиво, / горчиво, / мътно, / красиво, / дъждът се / излива - / влачи листата, / увива стъблата, / храни зърната, / удавя полята … („Дъждът”);

Часовникът изхвърли секундите / като камъчета по пътека. / Ще намерим ли пътя назад? / Скъсана дреха… („Вятър през кър”).

Ако трябва да определим характера на тази музика, навярно в нея ще откроим елементи на полифония, на импровизация; с хроматично нюансирани настроения - между тъмно и светло.

Лаконичните словесни пространства са наситени с драматизъм, но и с носталгия, светла печал, моменти на възторг и съзерцание.

Невъзможно е да се „опитоми” в анализ тази поезия, да се обхване многопластовата й същност. Рядко книга с такъв сериозен обем и тематичен обхват постига подобно единство, изискващо цялостен прочит.

Всеки път изникват „неподкастрени клони”, нови пространства, в които се крие тайна. Общата форма тук дори визуално някак въздейства - напомня нагъната между страниците лента, почти без „въздух”, без празни пространства, някъде с вплетени в текста илюстрации (художник е поетесата).

Интересна е ролята на заглавията, които назовават самостоятелни стихотворения, или по-дълги в съчетание с кратки, „приютяващи се” - като своеобразни въведения или послеписи; понякога обединяват само кратки стихове и хайку („Балдахин”, „Сезонът на Страстната седмица”, „Отсъствия”, „Опустошение”, „Брада от водорасли” …).

По особено хармоничен начин поетесата съчетава изразни похвати от експресионизма, сюрреалистични видения, постмодерна фрагментарност, хайку естетика. И тази сплав, в която неизменно има и нещо друго, индивидуално, носи отпечатъка на въздействащ авторски почерк. А как самата Габриела Цанева определя своя стремеж в изкуството на стиха:

Строфи-катастрофи / подреждам / и търся мелодията на думите, / стъпката, ритъма, звъна, / магията; / търся - / двусмислие / и дълбокомислие, / внушение / и изкушение … / Търся - / цвета на звука, / мириса на образа, / докосването на светлината …

И нататък, в един анализ-разрез на случващото се, на преживяването, на чувството (характерен изобщо за тази поезия) - в духовен и във физически план:

Думите думкат под скалпа ми, / стържат чистата кост на черепа, / драскат кората на мозъка, / скрити в гънките спят. („Вече всичко е казано”).

Лирическият дневник тук хвърля мост между земно и космично, между далечина и близост, преминава през бит и битие - през времена и пространства:

светулки кръжат / край главата на / прокъсано / плашило / като галактики, / около продънената / плът на вселената; / потъват / в спуканата тиква / като / в дупката между / изгубените / измерения. („Плашило”);

гледам през очите си / като през прозорци - / светът е вън и далеч; / гледам през прозореца / очите ти - / светят вън, далечни („Умора”).

Ще открием в тези връзки лайтмотиви и образи-знаци: тялото, кръвта, думите, мълчанието, тишината, вятърът, кучето, ръцете … Ще открием и свързване на абстрактни и конкретни понятия:

Часовете тежат като камъни, / вързани за хвърчило (…) Часовете капят като кръвта, / която се влива в ръката на болен („Драконови нокти”).

Тънка, но различима е границата между тишина и мълчание, граница, която се долавя от изострени сетива, от осмислените чувства на поета.

мълчание … / но то е плътно, / пълно с нас … / мълчание - / не / тишина. („Вече нямаме тайни”).

Г. Цанева притежава способността да чуе звука на тишината - дъжда, звъна на милионите капчици, вятъра, който „свири симфония и някъде долу опъва струните на тревите”; природата композира най-страстната си / музика - първообразът на всяка мелодия / и тишината не е пуста … („Кълбо в обувката”).

Авторката създава асоциативни полета, свързвайки наглед несъвместими обекти, вижда познатото в нови ракурси.

устните се разпукаха / като цъфнали треви, / или като стара мазилка; (…) костите хрущят - /  като захарен памук, / или като смачкан целофан … / къде да запиша стиховете си / щом смачка опаковката / на целувките? („Захарни целувки”).

Риторичният въпрос дали имат избор птицата, реката, овцата, кактусът,  звездата - достига до отговора за този, комуто е дадена възможността да избере какъв да бъде. Негова е отговорността за този свят:

Има избор войникът - / да спаси живот, / или / да го взриви. („Вече всичко е казано”).

Обекти от различни мащаби намират връзка в общата си вътрешна значимост, „в сянката на миглите съхнат реки - жажда за още”, лирическият герой се превръща в дърво, в музика, рисува с прозрачни багри, изгубените мигове се крият в неказаните думи, „снимката избелява - мама и татко на пейка, прегърнати”, детството е „толкова далече” - в една „приказка за щастие”; природата в стиховете натрупва детайли на съзерцанието, създавайки своята картина на „златния въздух”, на възторг и състрадание.

Озоваваме се в свят, в който идеи и чувства прехвърлят границите между реалност и фикция, между възможно и невъзможно - в свят просторен и неделим.

„Високосният ден” е любов. Тя е, която като червена нишка пронизва всички „събития” в книгата. Едва ли можем да си представим по-разнолики превъплъщения в преживяването на любовта - от нежния белег, който е оставила в едно хайку (розови листа / останки от любов / върху тревата), през нюансите на преживяването:

Танцът / ме изхвърли там, / където тялото ми изгоря - / огън и вятър … / Благодаря, / че ме освободи / и ме изпи / без остатък … (Метаморфози”).

Или в друга светлина:

Момичето / с очите / като въглени / не / се / научи / да обича / и днес / все / в облаците / тича / облечено / със / семена / от тръни, / обсебено / от лист, / молив и книга … („Прогаряне”).

Споделянето на съкровени чувства намира онази дистанцираност, (образи, символика), която ги превръща в стойностни произведения, лишени от декларативност. В тях можем да преживеем нещо лично, свое; да се открием.

„Разговорите” с най-близката, с майката, която остава завинаги в жаждата за обич - в мълчанието, в болката, в пейзажа или в спомените, най-дълбоко в личността на лирическия „аз” - е кулминация в поетичното повествование.

Всъщност всеки разговор тук е задочен и преминава през монолога; чрез разговор със себе си авторката говори някому. Конкретната личност се разкрива едва в цялостния прочит на книгата. Връщат се и се доразвиват сцени, свързвайки разстоянията.

„Високосният ден” е светлина. Читателят опознава още един свят, през който е преминал по пътя си. Прочетеното оставя в съзнанието светла диря.

——————————

Габриела Цанева, „Високосният  ден”, лирика, изд. „Захарий Стоянов”, 2020