ЧОВЕК ДА Е ЧОВЕКЪТ

Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

ВЕЛИКОДУШИЕ

- Ще те удуша! - извика и ме хвана за гърлото.
В същия момент обаче успях да го хвана и аз. Колкото по-силно ме стискаше, толкова по-силно се стремях да го душа.
Дали не си мисли същото и той? - мина ми през ума. Я малко да го поотпусна. О, наистина! Отпусна ме и той. Поемам глътка въздух. Доволен съм, че направих този опит.
Ами ако това е затишие пред буря? Ако се готви да ме стисне изведнъж, за да ме довърши! Ще трябва да го изпреваря! Явно борбата е на живот и смърт! Стискам го здраво за гърлото - или аз него, или той мене! Но… сграбчи шията ми едновременно и той! О-ох, не мога дори да извикам. Така яко ме е стиснал, че вече се задушавам. Ето, почти умирам! Не издържам повече! Ще го пусна. Нека аз проявя великодушие, пък той - каквото реши!
Отпускам ръката си от врата му и… се събуждам облян в пот. Та аз съм стискал гърлото си сам! Ами ако не бях проявил великодушие?!
О, никога, никога не заспивай с ръка около врата си! И по-важното - винаги проявявай великодушие!

Ноември 1996 г.


ТАЕН ПОДВИГ

Преди да бъде построен мостът край пазара в Асеновград, Чая се пресичаше през речното корито. По тясно дъсчено мостче слизаш до пясъка, преминаваш сухата част на реката и на другия бряг се изкачваш отново по такива дъски. За да спестя от пътя до гимназията, редовно минавах оттам.
На 20 май 1964 г. реката бе придошла и над залятата част от мостчето и пясъка бе поставена греда, по която да минават хората. Но водата преляла и над нея, та върху гредата някой наредил камъни, които също на места бяха вече заляти.
Излизайки от гимназията в споменатия следобед, аз забързах към реката. Пред мен две съученички, като видяха картината, тръгнаха да заобикалят покрай новопостроения Дом на културата. Слязох до пясъка и се поколебах. Внезапно някаква циганка ме изпревари и цап-цап, премина през камъните. Погледнах накъм читалището - обиколният път ми се видя много дълъг, а часът бе вече 18.30. Затова и се престраших и тръгнах с прибежка по камъните. Но последният от тях, там, където водата беше най-дълбока, се оказа фатален. Спомням си, че се подхлъзнах, камъкът се преобърна и загубих съзнание.
За части от секундата усетих как мътната и буйна вода подхвърля тялото ми изпод мостчето, а над мен се мержелее женски силует…
Когато съзнанието ми се възвърна, видях, че съм заобиколен от много хора. Тъкмо правеха път за носилката и към мен приближаваха двама с бели манти. Секунда-две и всичко ми се изясни. Скочих на крака, проправих си път и избягах покрай изумената тълпа. Лекарите от „Бърза помощ” навярно са записали, че удавникът е избягал.
Целият мокър, успях да се прибера, но боледувах няколко дни. През цялото време съм стискал под мишница чантата си и всички учебници и тетрадки бяха мокри. Разчу се, че някакъв гимназист се давил. За моя радост никой от съучениците ми не разбра, че това съм бил аз… Помислихме, че ме е спасила циганката, която изцамбурка пред мен. Баща ми няколко дни обикаляше махалата им, но така и не я откри, за да я дари.
Трийсетина години по-късно, на среща на випуска, моята бивша съученичка Росица ме покани на танц. Тогава тя ме шокира с въпрос, дали си спомням как съм се давил в Чая. Изумен, аз я контрирах - кога и откъде е разбрала?
След толкова години тя сподели, че ако не са били те с Христина, с мен е било свършено. Видели как съм паднал откъм горния край на мостчето и съм се закачил за него. Изтичали, едната ме е хванала и едновременно се е държала за дъските с риск за своя живот, а другата търсела мъже да ме измъкнат. И решили всичко да запазят в тайна.
С този разказ публично благодаря на моите спасителки, бившите ми съученички Росица Аврамова (сега Шинолова) и Христина Начева (сега Казанова) за техния подвиг, дарил ми втори живот!
Героизмът не бива да остава в тайна!


ПРОУЧВАНЕТО

С Елито бяхме съученици в гимназията. В различни паралелки, но и тя като мен пишеше стихове и заедно участвахме в литературно-творческия клуб „Пеньо Пенев”. Изключително скромна и доста затворена в себе си поетична душа. И тя, както и аз завършихме средното си образование с пълно отличие и златен медал. Много я харесвах, но вече с нея дружеше друг наш съученик и мой съименник.
Няколко години след завършването, когато започнах работа в ГК на ДКМС - Асеновград я срещнах случайно и разбрах, че току-що е завършила медицина и живее в съседство с местоработата ми. Дружбата с другия Кольо прекъснала много отдавна - още когато той постъпил във Военно училище. Поканих я в службата си. Оказа се, че и тя, както и аз, не сме ангажирани и може да си правим компания в свободното време.
Лекарка. Мечтата на баща ми, който често казваше: „Ти не щя да станеш лекар, гледай поне лекарка да намериш - да ни лекува на стари години!”
И така започнахме да дружим. Елито беше добродушна и умна и аз сериозно замислих, че тя е подходящата моя съпруга.
Месец или два по-късно, когато вече бяха възникнали тези мисли, дружбата ни с Елито бе прекратена по един учудващ за времето си и за моите разбирания начин. Елито не дойде на срещата ни и аз я потърсих у тях. Майка й (баща й беше починал) ми каза, че я няма, без да уточни къде е. Почаках, почаках и се прибрах. На следващия ден историята се повтори. След третия опит аз реших да дежуря докато Елито се прибере. Седнах на една пейка в градинката срещу тях и изведнъж - гледам на ъгъла на прозореца перденцето се дръпна и там се показа самата тя. Махнах й за поздрав, стори ми се, че тя се усмихна и се скри. Но е възможно и да не ме е видяла.
Изтичах бързо до вратата им и позвъних. Докато майката каже, че Елито я няма, аз предупредих, че съм видял дъщеря й на прозореца. Тогава тя ме покани на разговор, който протече приблизително така:
- За какво ти е Елито, та я търсиш толкова често?
- Съученици сме и… приятели… - смотолевих неподготвен аз.
- Откажи се от дъщеря ми, тя не е за тебе. Аз съм направила проучване - ти работиш в Комсомола, значи си комунист. А комунистите не вярват в бог. Освен това си от село… и то… с преселническо потекло. Ние сме от старите станимашки гърци и Елито ще се ожени за човек като нас - недей повече да си губиш времето!…
Останах като гръмнат. Очаквах всеки момент Елито да отвори преходната врата и каже противното, но не би…
След два-три дни гледам двете с майка си под ръка отиват към черквата „Свети Атанас”. Поздравихме се безмълвно. Майка й я изгледа заплашително. След като се разминахме, още на два-три пъти се обръщахме назад и погледите ни се кръстосваха жаловито.
Както беше писал някакъв мъдрец - нищо не засилва така любовта, както непреодолимите препятствия. Затворничка ли бе тя?! По цели дни съм дежурял покрай тях с надеждата да я срещна или видя, но я виждах само в сънищата и мечтите си и пишех стихове, посветени на нея.
Съвсем скоро след това разбрах, че Елито се омъжила за друг наш съученик - Сашко, но с произход от старите гръкомани, син на станимашки богаташ. Ето защо бе спрял да ми се обажда и прекъснал дългогодишното ни приятелство той. Каква преплетена история! Моята любима песен - „Жената на моя приятел” започна да ми действа като наркотик.
По-късно разбрах, че им се родило момиченце, но… не поживели заедно година-две и се развели. Целият й сетнешен живот преминал като лекарка в някакво софийско село. Не посмяла да се омъжи повторно, живеела с дъщеря си. За раздялата им научих от самия Сашко, който се опита да си възвърне старото приятелство с мен.
- Тя била ненормална! - казва - Тя не била за семейство, а за лудница!
Така е! И жена ми твърди, че съм ненормален като ме види, че пиша нещо след полунощ. Пишещите по това се отличават от останалите. И понеже тези - останалите са многократно повече, те се смятат за нормални, а пишещите събратя - поети, писатели и тем подобни - за ненормални…
Любовта е без давност! За нея нито възрастта има значение, нито семейното положение. Сашко не издаде местонахождението й, но аз реших да открия Елито.
Станах организатор на юбилейна среща на випуска и отивам у тях да искам координатите й. Брат й обаче отклонява всячески даването на каквато и да е информация.
- Аз ще й предам всичко - казва. - Оставете тук поканата, но тя няма да дойде на срещата.
На следващата година пращам други хора. Същото.
Информация не мога да измъкна и от роднините на Сашко. И майка му, и брат му твърдят едно и също - тя била ненормална и се намирала в някакво софийско село. Нямали уж връзка, тя се криела от тях. Многократните ми опити да я открия удрят все на камък.
Проучването на майката промени две съдби… И още няколко покрай тях. Така било писано…
През септември 2008, след повече от 30 години успях да видя Елито в София. Координатите й издаде несъзнателно братът на Сашко. Нищо ненормално не забелязах в нея. Може ли ненормална жена да работи цял живот като лекар и сама да отгледа и възпита дъщеря - също лекарка. Героиня!
Оказа се, че в онези времена майка й успяла да я заблуди, че аз ходя с друго момиче и се подигравам с нея. Тоест, да не си губи тя времето с мен, а спешно да се ожени за Сашко, защото Бог така бил предопределил! Защото те били кръщавани някога в една вода в църквата и още тогава двете майки дали обет да оженят децата си като пораснат. (А майка ми твърдеше, че в Македония кръщаваните в една вода не бивало да се женят, защото ставали побратими и посестрими. Аз не бивало например да се женя за съученичката ми Славка Макулева поради тази причина).
Разбирайки, че съм доста сериозен претендент, по онова време майка й веднага потърсила Сашковата майка. Колкото до проучването - нямало е нужда от такова. Аз толкова често ходех у Сашкови, че майка му знаеше всичко за мен - и какъв е произходът ми, и къде работя.
А относно описаната изповед на майка й пред мен, Елито недоумява как не е дочула и не е разбрала нищо. Какво е сторила майка й с нея в онези фатални минути, остава загадка за двама ни.
Никой не може така да обърка живота на децата си, както родителите! Никой друг!


СЪВЕТСКИ ЧОВЕК

Автобус отечественофронтовци (активисти на тогавашната обществено-политическа организация „Отечествен фронт”, предимно пенсионери) замина на екскурзия в Съветския съюз. Аз бях от онези, които допълваха групата.
На границата в Леушани ни държаха няколко часа. Накараха ни да изхвърлим всички хранителни продукти. Посрещна ни преводач, който се оказа, че не знае български. Бил преводач на английски, но нямало английски групи. В същото време се струпали доста българи и на него му възложили да поеме нас.
Бях завършил наскоро института и тъй като учих от руски учебници, бях усвоил езика. Затова се реших да превеждам от преводача.
Никита Матюпатенко от Кишинев беше младо момче и понякога ме учудваше с въпросите и мислите си, като например:
- Разправят, че в България било като в Америка, имало даже и „Кока-кола”. Нас не ни разрешават да дойдем на екскурзия в България, както идвате вие. Само по награда може, по някакви заслуги…
В Одеса бяхме настанени в хотел „Чьорное море”. Вечеряхме „кюфтета по български”. Оказа се, че само името им беше такова, защото в каймата имаше значително количество захар и парчета от сварени яйца.
В програмата ни се предвиждаше посещение на Одеската опера. Разрешиха на някои да не идват. А и от онези, които дойдоха, повечето избягаха преди края на първото действие. Накрая се огледахме - останали сме двамата с Никита.
До хотела имаше повече от километър. Тръгнахме пешком. Успях да видя как двама милиционери прибраха в колата пиян мъж. До нас спря такси и решихме да се възползваме. Всеизвестно беше, че такситата в СССР са на символични цени.
В колата с Никита обменихме по няколко думи. Достатъчни, за да разбере шофьорът, че вози чужденец.
- Рубль (Една рубла) - каза накрая шофьорът.
Никита се поколеба, защото апаратът показваше 0.88, но даде рублата и слязохме. Поизгледа потеглящото такси, вероятно за да запомни номера му. Изгубил всякакво настроение, докато се изкачвахме по стълбите неколкократно се извиняваше, проклинаше шофьора, че изложил Съветския съюз и съветските хора, като си позволил да ни вземе 12 копейки повече.
- Това е едно изключение - заявяваше ми Никита, - и той ще си плати за това.
На следващата сутрин първото нещо, което сподели с мене бяха тревогите му, че ще останем с лоши впечатления за съветския човек, поради чудовищната постъпка на среднощния таксист. А също и заради тълпящите се и разгонвани от него самия деца, просещи дъвки от нас.
Екскурзията свърши. С Никита си разменихме адресите с искрени приятелски чувства.
Месец по-късно му изпратих писмо и картички от България. Отговорът не закъсня, но изключително ме впечатли.
„До този момент аз не мога да забравя проклетия таксист, който изложи съветския народ пред вас” - пишеше с дълбока загриженост Никита. И цялото писмо се въртеше все около тази случка, която аз бях забравил още същата вечер.
„Не мислете, че съветските хора лъжат и крадат - те са честни, почтени и трудолюбиви. Този таксист бе изключение и си получи заслуженото” - уверяваше ме Никита.
Разбрах, скъпи ми другарю Матюпатенко. И преди нашето запознанство, и след него многократно съм контактувал с граждани на СССР - хора всякакви…

Април 1998 г.


КРАДЛА СТАНАХ, БЕЗ ДА ЗНАМ

„Аз съм украинка. По-точно рускиня, но в Украйна ме водеха за такава. Щом си писател, ще ти разкажа една много любопитна история” - каза новата ми позната и заразказва:
„По съветско време ни плащаха два пъти месечно - аванс за текущия месец на около 25-26-то число от месеца и изплащане - между 10-ти и 15-ти следващия месец. Така в един петък, 13-ти, получих заплатата си като готвачка в предприятието.
О-о-о, в такива дни кражбите, рекетите и насилията вземаха връх. Затова се уговорихме с мъжа ми да дойде и ме срещне още на портала.
Почаках, почаках - него го няма. Какво да правя? Заблъсках се в тълпата и атакувах следващия автобус. Едва успя да затвори вратите шофьорът.
По някое време се сетих, че парите са в джоба на сакото ми и могат да станат плячка на някой крадец. Мигновено проврях ръката си между плътно вкопчилите се тела иии… успях да ги докопам. Стиснах ги в ръката си и забелязах подозрителния поглед на едър мъж, стоящ непосредствено до мен.
Скоро дойде и моята спирка. Слизам аз и съвсем неочаквано слиза и въпросният пътник, който беше до мен. Нарежда ми:
- Дай парите!
- Няма да ги дам! - отвръщам му уплашена и побягвам.
Инстинктът ми за самосъхранение сякаш удесетори силите ми. В този момент сигурно щях да регистрирам рекорд по бягане, макар и да съм нисичка и дребна. Мъжът с дългите си нозе обаче ме настигна и хвана за ръката.
- Дай ми парите! - настоя той.
Концентрирайки всичките си сили, така го ритнах с твърдата си обувка по кокала на крака му, че той изрева от болка. А с другата си ръка успях да го ударя там, където мъжете най-много ги боли. Бежешком се добрах до вкъщи.
Влизам запъхтяна. А там - мъжът ми заспал пред телевизора. Направих му страхотен скандал. Езика си глътна като разбра как са щяли да ме ограбят. Заспал случайно, чакайки времето за посрещането ми.
- Ето виж - едвам съм ги удържала! - и отварям шепата си с парите.
Ноо… виждайки банкнотите, аз също онемях. Защото това бяха много пари - двойно повече, отколкото заплатата, която получих от касиерката.
- Какво, успял ли е да открадне? - разсъни се мъжът ми.
Инстинктивно бръкнах в джоба на сакото си и … извадих непокътната цялата си моя заплата! Та това са били неговите пари! Горкият! И отгоре на всичкото и го набих. Може дори да го инвалидизирах.
Без да се замислям, оставих заплатата си и се затичах навън. Този „крадец” за момента ми се стори най-почтения джентълмен, когото бях срещала дотогава. Аз бях длъжна да му върна парите и доколкото е възможно да се извиня и реванширам. Но него вече го нямаше…
Умувайки с мъжа ми, отидохме до болницата. Да видим дали пострадалият от мен не е отишъл там за медицинска помощ. Попитахме и в милицията - няма ли сигнал - оплакване от някого, че са му откраднали заплатата. През следващите дни непрекъснато се оглеждах - евентуално да го позная в предприятието или в автобуса.
Дълго време държахме тези пари непокътнати. Надявахме се да открием законния им собственик. Накрая ги оползотворихме за благотворителни цели, но… и досега ми тежи тая случка!
Аз - пазейки се от крадци и насилници, сама бях станала опасна крадла и насилничка! И този джентълмен разказва сигурно сега на каква престъпничка е попаднал тогава в автобуса - хем го е обрала, хем го е и набила!?!”


ЖАЛОНИ

Няма по-силна омраза от тази, възникнала след нещастна или отблъсната любов.
Ако обикнеш някого, дори недостатъците му започваш да възприемаш като екстри. Изграждаш свои митове за него или нея. Укорите приемаш за ласкателства. Нормални постъпки оценяваш като внимание. Често си ги припомняш, като след всяко припомняне се превръщат във все по-скъпи спомени. Те ти служат като жалони на обичта, чрез тях тя резонира и се увеличава.
Всяка обич търси своята реализация и взаимност. Непреодолимите препятствия могат да я засилят неимоверно много. Но измислени и субективни пречки могат да доведат до самоубийство, могат да я превърнат в ненавист, злоба, омраза…
О, каква жажда за мъст изпитва тогава човек! Жалоните на обичта изчезват от паметта му. На тяхно място се загнездват нови - истински или измислени, натрапчиво и трайно се установяват в мислите жалони на омразата.
Вълшебният, примамлив и любвеобвилен до вчера глас, вместо да гали ушите ти, днес ти се струва див и скрипящ, ироничен и грозен. Погледът, който с нетърпение и трепет, с неописуема радост си очаквал да срещнеш и задържиш, започваш да го избягваш. Лицето, предизвиквало любовна тръпка не искаш повече да срещаш, а трапчинките и дори усмивката би могъл да ги възприемеш като отблъскващи. Дори преимуществата вече ти се струват недостатъци, а доскорошната любима или любим - троен инвалид.
Изпитал съм подобни трансформации на чувствата. Още с пристигане на работа в Калофер, млада колежка се присламчи към мен. Току-що сме се запознали, но вечерта в ресторанта стана от стола си и седна на коляното ми. На изпращане след туй, не ме пусна да се прибера в квартирата си.
На другата сутрин се отбих за една чорба в закусвалнята. Келнерът вторачи поглед върху мен и ме попита:
- Ти ли си новият учител в техникума?
- Да… - отговорих му учуден.
- Голям любовник си бил… Разправят, че снощи в ресторанта щели да се сбият коя да седне на коляното ти…
Е, за завиждане е ККА (Калоферската клюкарска агенция), няма що! Сутрин от целия град се знае кой къде е бил и с кого е спал.
Когато въпросната дама започна да ме изпраща на автобуса с думите: „Много поздрави на мама и папа. Кога ще ме вземеш да ги видя?”, сметнах, че не бива повече да я допускам покрай мене. Не ми трябват такива натрапнички, пък и още съм съвсем млад, бъдещето е пред мен.
След поредица неуспешни опити, тя разбра намеренията ми и у нея започна да се развихря страхотна ненавист. Макар че никога нищо не бях й искал, макар че никога нищо не бях й обещавал, омразата и жаждата й за мъст нямаха край. Стана любовница на директора, почна да ме топи по повод и без повод. Проверки в часовете, проверки извън часовете…
В един петък, като лежах болен в квартирата, посети ме пазачът на училището. Помислих, че е дошъл да ме види, но той ми разказа, как въпросната колежка убеждавала директора, че се преструвам, и как умували да ме хванат и уволнят дисциплинарно „за злоупотреба с доверието”.
А и колко невинни ученички и ученици пострадаха заради симпатиите им към мен. Проучвала кои ме уважават и им пишела двойки. Две години след напускането ми получавах писма от бивши мои ученички, в които се оплакваха, че им писала двойка и дори ги викали в дирекцията затова, че споменавали нещо хубаво за мен.
Та това е то - силна е яростта на омразата, породена от бивша любов. Пазете се! Нейните жалони с години не избледняват в съзнанието и намират начини да тровят живота както на единия, така и на другия…


ЖЕНСКА ЗАВИСТ

Появиха се на пазара уплътнителни метални ленти за прозорци и една колежка ме помоли да й купя. За двойнослепените прозорци по жилищните блокове това бе едно спасително средство срещу студа и шума.
След няколко дни й занесох поръчаните уплътнители. Колежката ми благодари с приветлива усмивка и добави:
- Недей да казваш на Жана за тези уплътнители!
- Защо? - недоумявах, като знаех, че със Жана са близки приятелки.
- Ами… женска завист, нали разбираш?!
Нищо не разбирах, но се съгласих. Постепенно в главата ми преминаха случки и разговори, които започнах да си обяснявам с така споменатата женска завист.
Благодаря ти за искреността, колежке! Та това чувство не е само твое всекидневие! Но ти си го призна и сподели. Неслучайно е казано, че дружбата между две жени била заговор срещу трета.
Жени, не вярвайте на жени! Наблюдавайки взаимното им надлъгване в предимно женския колектив, където работя, стигам до тоя извод.
- Боже, станала като оскубана кокошка! Кой ли я надумал да си ореже така косичката! - коментираха масово новата прическа на Невенка.
И в същото време пред нея се надпреварваха да се възхищават колко много й отивала късата косица, колко по-красива била станала. Върхове на лицемерието и двуличието! При един такъв връх на лицемерието ще да загине една колежка, но… млъкни, сърце (по Ботев)! Добре, че обърнатият от смут кафеник се изсипа встрани от клемите на електрическия разклонител!
Красотата на Искра е най-вече в косата й - дълга, буйна, леко чуплива, гъста, кокосова, божествена… Но има ли жена, която да желае колежката й да е по-красива от нея! Едва ли! Затова и дочух как я съветват:
- Ей дотука, така да си срежеш косата, къса коса ще ти отива много повече…
Искре, искрено ти казвам, кога и как си по-красива, кога и какво повече ти отива, по-добре питай мъжете! Приятелката ти желае тя да остане по-красивата от вас. Женска завист, разбираш ли?!
Не случайно един мой познат, работещ като фризьор в Лондон веднъж ми сподели, че англичанките предпочитали косите и прическите им да ги прави мъж. В техния фризьорски салон например често имало ситуации, когато колежките фризьорки стояли свободни без работа, но клиентките чакали на опашка пред мъжете фризьори. По същата причина.

Май 1998 г.


„ФАЗАН”

След завършване на Школата за запасни офицери „Хр. Ботев” - Плевен бях разпределен към Втора (пловдивска) армия. От Пловдив ми дадоха направление за Стара Загора, където и се явих в края на септември 1971 г.
Още от школата знаехме, че редовите войници в казармите наричат старшина-школниците като мен - „фазани” заради шарените им пагони и фуражки и често се подиграват с някои от тях, подтиквайки ги за полет.
И така, сутринта батарейният командир подполковник Рангелов ме представи пред войниците от поверения ми взвод и ме остави за пръв път насаме с тях.
При първото самостоятелно подаване на команда „Мирно!” някой от строя извика: „Фър-р-р!”
Мигом ги огледах последователно. Викът определено бе дошъл отляво, откъм по-високите. Без да знам кой е - посочих най-високия и най-едър - първият от втората редица.
- Вие!… Две крачки пред строя!
Войникът се поколеба, околните се спогледаха, но след броени секунди все пак излезе.
- Като за начало едно денонощие арест! - поставих първото наказание като взводен командир.
- Ама не бях аз, другарю старшина…
- Посочи тогава кой беше! - заплашително извиках в лицето му.
Започнаха да се кръстосват погледи, но… пълно мълчание.
Записах наказанието в книжката, взех му колана както се полага по устав в такива случаи и го пратих да заминава за ареста. С останалите тръгнах на занятия към близката горичка. Всички започнаха да ме слушат и да ми се подчиняват, както го изисква уставът.
Мен обаче ме хвана шубе, какво ще стане когато оня, грамадния, наказан от мен войник се върне от ареста и дойде тук на занятия. Слушал бях, че на някого успели да му хвърлят чаршаф отгоре и да го бият…
След няколко дни, когато реших, че може вече малко да ги поотпусна и да си поговорим по човешки, въпросният войник сподели насаме:
- Другарю старшина, как познахте, че аз извиках след като въобще не отворих устата си?!…
- Не, аз не знаех, че си бил ти, само изпробвах… Така се действа в такива случаи, така са ни учили в школата…
- Хм… интересно… Аз понеже разбрах, че сме земляци, реших да си направя майтап. Повече няма да се случи такова нещо.
Така този редник Стефан Златанов стана мой довереник и продължи да ме уважава и след уволнението си.

Юли 1996 г.


СЪДБОВЕН МИГ

В зората на демокрацията, в края на 1989 г. с туристическа фирма „Сан Стефанопол” от Пловдив, тръгнах на екскурзия до Скопие. Исках да придобия опит, за да организирам екскурзии. Иначе Скопие ми беше познат дотолкова, че когато се оказа, че водачите не можеха да открият старата гара - сега музей на града, аз веднага им помогнах.
Шофьорът бе младо момче от София. За първи път излизало в чужбина. Фирмата наемала софийски автобуси, защото возели по-евтино от пловдивските.
На връщане, като наближавахме Пловдив се оказа, че има четирима души от град Стамболийски. Бе полунощ и шофьорът бързаше да ни остави в Пловдив, та да се прибере в София. Екскурзоводът влезе в положение на младежите от град Стамболийски, които нямаше с какво да се приберат чак до сутринта, затова им събра по някой лев допълнително и ги даде на шофьора с поръка да отклони от магистралата.
Момчетата слезнаха и благодариха. През Йоаким Груево и Кадиево автобусът премина с магистралната си скорост.
- Нали ти казах, че и тук пътят е прав и хубав като магистралата - насърчи го екскурзоводът.
Шофьорът, успокоен, натисна педала на газта. Беше 12.30 през нощта. Заедно с екскурзовода пресмятаха в колко ще ни разтовари и към колко ще се прибере у дома си в София. Пътниците уморени спяха по седалките. Единствено аз бях от Асеновград и си мислех как да се прибера по това време.
В близост до околовръстното шосе някакъв отсрещен камион ослепително блесна с фаровете си. За миг видях стопаджия на средна възраст да вдига умолително ръка за да го вземем до Пловдив. Последва силен удар и градушка от счупени стъкълца обсипа първите седалки. Гумите застъргаха по асфалта, удар по тавана на автобуса, капки топъл дъжд по лицето ми… О, ужас! Капките се оказаха не от дъжд, а от кръв. Миришеше на невинна човешка кръв, с каквато се оказа напръскано и якето ми.
Автобусът спря. Всички се събудиха и наскачаха. Шофьорът беше пребледнял, ръцете му изпуснаха кормилото и главата му се отпусна върху него. Съобразителна пътничка го поля с вода. Екскурзоводът изскочи навън и се върна след десетина секунди.
- Размазан е върху асфалта. Имам един приятел в милицията - ще се обадя най-напред на него - каза той и се качи на първата кола до Пловдив.
По-безстрашните и любопитни хукнаха назад. На 30-40 метра зад автобуса лежеше труп на мъж в Исусова възраст. Около него - голяма локва кръв. На още петдесет метра назад - стопанска постройка със светеща лампа. Навярно оттам е излязъл човекът, който може би отглежда животни.
- Не го видях! - успя да промълви изпадналият в шок шофьор.
Един миг само. Съдбовен миг! Прекъснал разцвета на живота на един млад животновъд… Оставил вероятно и деца-сираци. Разбил бъдещето на един млад шофьор…
Екскурзоводът се върна. Обадил се по телефона и в милицията, и в „Бърза помощ”. Заговори ме:
- Ти беше отпред, ще ни трябваш за свидетел. Ще кажем, че сме се движели с 50-60 км в час и отсрещен камион е ударил и подхвърлил жертвата към нас. (Вероятно така го бе подучил приятелят му).
- Не мога, съвестта ми не позволява. Хванете някой отзад, дето поне не е видял. Защото аз видях човека как вдигна ръка да ни стопира, а скоростта ни в никакъв случай не беше под сто - отвърнах.
- Ш-шт, тогава забрави какво си видял, моля ти се! Умрелият си е умрял, защо да страда и другото момче…
Линейката пристигна преди милицията. Лекарката каза, че не е за тях, защото труповете ги прибирала кола на моргата. Спря някакъв празен автобус - по-голямата част от пътниците се качиха до Пловдив. Беше вече два и половина. Качих се и аз. Останаха шофьорът, екскурзоводът и двама-трима лъжесвидетели…
Не знам съдбата на шофьора, но седмици наред водех борба със съвестта си за да се обадя в милицията. Не, те не можеха да бъдат толкова лесно заблудени, мислех си, - оставените следи ще им покажат истината!

Октомври 1997 г.


ЗАЩО ЧОВЕК Е НЕЩАСТЕН?

Защото не знае, че е щастлив.
Щастието е относително понятие. Всеки човек има свое разбиране за щастието. Не рядко безпричинно счита себе си за нещастен и обратно.
Подобно на числовата ос, ако подредим според щастливостта си отделните хора, ще получим една безкрайна редица. В минус безкрайност ще бъдат най-нещастните, а в плюс безкрайност - най-щастливите. И никога не можем да кажем кой е най-нещастен и кой - най-щастлив, така както няма най-малко или най-голямо число… А границата между щастливите и нещастните е съвсем размита - просто такава граница не бихме могли да определим. В тази числова редица нулата липсва.
Щастието и нещастието се определят един спрямо друг. Ако нямаше нещастия, не бихме определили и щастието. Значи спокойно можем да кажем, че истинското щастие е липсата на нещастия.
Човек никога не е така щастлив, нито пък така нещастен, както му се струва. Много често той, дори да е щастлив, се чувства нещастен, защото не знае, че е щастлив. Щастлив е в лицето на другите, според мерките на околните.
Ако наоколо срещаме все хора по-нещастни от нас, ние непременно ще усетим нашето щастие. Заобиколени ли сме обаче от по-щастливи хора, то бихме се чувствали доста нещастни.
За щастливите е кратък и най-дългият живот. Обратно - на нещастните им се струва вечност дори една нощ. Древноиндийска пословица гласи, че в щастие годините текат като дни, а в нещастие дните приличат на години.
Понякога и дребни случайности могат да ни направят да се чувстваме нещастни. Но напълно щастливи, рядко може нещо да ни направи - човек непрекъснато се стреми да увеличава своето щастие и в тази насока граници няма.
Голямо щастие е да не чувстваш нещастията. Щастлив е онзи, който понася най-малко мъка, а нещастен - който изпитва най-малко удоволствия.
Великият Бетховен смята, че няма нищо по-възвишено и прекрасно от това - да даваш щастие на много хора. Защото щастието, за разлика от повечето други неща се увеличава, когато се раздава на околните. Щастието нараства, когато се споделя с други. Човек се чувства щастлив, когато ощастливява близките си.
Най-важното е човек сам да се чувства щастлив. Щастието не може да се купи с пари, но не може да се получи и като милостиня. То може да се завоюва с труд, с упоритост, с постоянство, с честност и доброта… Истински щастлив е не онзи, който изглежда за другите щастлив, а този, който сам се чувства такъв.
Стара истина е, че щастието е като здравето - когато го имаш - не го забелязваш. Истинската му цена се узнава едва когато го изгубиш.
Японците твърдят, че щастлив е онзи, който се задоволява с малко. Алчният човек никога не може да се почувства истински щастлив. Завистникът също. Завистникът винаги смята, че другите са по-щастливи от него. Дори и поради това, сам прави себе си нещастен.
Всичко на света е толкова относително, че никога не може да се каже в редицата на щастието кой къде се намира, нито кой е отдясно и кой - отляво. Погледите обаче са обърнати неизменно натам, където има повече щастие. И с право.

Размисли по зададена на сина ми в гимназията тема


ЗА СМЕХА

Ден без смях - загубен ден!
Чарли Чаплин

Смехът е особено състояние на човека, при което някои негови чувства, обикновено радостни, се изявяват външно с гримаси и звук.
Човекът се отличава от останалите животински видове по способността си да се смее. Наистина смях се наблюдава и при маймуните и някои други животни, но това не е осмислен смях.
Смехът е здраве, казва народът и в това има дълбок смисъл. Защото може истински да се смее само здравият човек. Защото смехът освобождава отрицателната енергия (ако съществува такава), неутрализира лошите чувства и настроения, подобрява самочувствието…
Смехът може да бъде породен от различни причини. Подхвърлена шега, разказан виц, интересна случка, остроумие или глупост… Смехът изисква преди всичко искреност. Искреността на радостното настроение е истинската красота на смеха.
Не всеки, който се смее е весел. „Животът е една голяма сцена и всички ние сме актьори в нея”, беше казал великият Шекспир. Има добри артисти, които могат да се смеят по всякакъв повод. Познаваме смях весел, смях злъчен, смях заразителен, има глух смях, звучен смях и т.н.
Смехът има разни нюанси, един от които например е присмехът. Не може искрено да се смее злобният човек, завистникът, алчният богаташ… Добре се смее само добрият човек, само неговата искрена усмивка доставя радост и настроение на околните.
За смеха е писано доста. Всеки народ е сътворил свои пословици и поговорки по този повод. Китайците например казват, че „колиба, в която се смеят е по-добра от дворец, в който плачат”. Руска пословица твърди, че веселието е най-доброто богатство.
Виктор Юго сравнява смеха със слънцето. Така, както слънцето стопява снега и прогонва зимата, смехът прогонва студенината от лицата на хората. Друг френски писател, Жан Пиер Флориан в своя басня казва: „Най-добре се смее онзи, който се смее последен!” - мисъл, която е станала една от най-популярните сентенции. Защото смехът е различен при различните индивиди, а някои умеят да го използват като параван, средство за заблуда или шантаж…
В английските училища децата изучават и тренират различни видове усмивки. За всеки повод и съответната усмивка. За изборната победа на Тони Блеър например огромен бе приносът на неговата усмивка.
Минавайки покрай една лудница непременно ще чуете смях. Какъв е този смях? Той също е искрен, но по своя характер е по-близък до смеха на маймуната или папагала.
Който за всичко се смее е глупав. Който никога не се смее е за съжаление! Затова бихме могли за характера и качествата на един човек да съдим по това, над което се смее. Умният човек се смее тогава, когато трябва и така, както трябва. При това - съвсем непринудено. С искрена усмивка, изразяваща най-благородни чувства.
Колко красиво е усмихнатото лице! Понякога с трапчинки по лицето и с бисерни зъбки зад устните… Такива са рекламните фотоси и клипове.
За лечебни свойства на смеха най-напред се е заговорило през 60-те години на ХХ век, когато американецът Нормър Казинс публикувал книга, как се излекувал от спондилоартрит само с помощта на смях и витамин С. Започналите изследвания установили, че едноминутен смях въздейства на сърдечно-съдовата система като половин часова тренировка с бягане. При смеене спирало отделянето на хормоните на стреса и започвал да се отделя ендорфин (сходен с морфина), който облекчава болките и подобрява настроението. Смехът се окачествява като вътрешна аеробика, в която се включвали над триста мускула - доста повече отколкото при физически упражнения в зала. Активността на кръвообращението нараствала почти с четвърт. Смехът тонизира лицевите мускули като ги подхранва допълнително и съвсем погрешно се оказало остарялото схващане, че като се смееш - пораждаш мимически бръчки!
Смехът активизира имунната система и отслабва възпалителните процеси. Особено полезен се оказва за трениране на дихателната система. Че веселите хора по-рядко боледуват, това е вече научно доказан факт.
Смехът може да се счита безплатен витамин, който трябва да се приема всекидневно. Като лечебен метод (така наречената смехотерапия) под различни форми смехът се прилага вече в САЩ, Англия, Белгия и някои други страни.
Учените, които изследват смеха се наричат гелотолози. Има и уред за измерване, за отчитане на смеха - гелотометър.
Хуморът, шегите винаги въздействат благоприятно върху настроението. Щастлив е онзи, който често намира поводи за искрен смях. Не се учудвайте, че смехът удължава живота. Просто вярвайте в това и се стремете да подобрите настроението си. Вашето, а покрай него и онова, на околните!

1995 г.
Награден с конкурс за есе
на Читалище „Родолюбие”


ПИЯЧ

На сватбата на колегата Стоян К. в ресторант „Москва” ядохме и пихме до насита. Но… до 19 часа трябваше да се разотидем. На тая възраст и с това настроение!
Всеки сложи в джоба си по една бутилка и… хоп - в стаята на шефката Веска Зиева. Един по един - събрахме се десетина души. Вино много, но мезе няма. Иван Ж. подхвърли, че който от нас двамата (съставляващи един отдел с младоженеца) не успее да изпие бутилка „Мавруд” на екс - той ще отиде да търси мезе. Имайки предвид моя тренинг, аз не се противих. Нали произвеждам по двеста-триста литра вино годишно, от което почти половината изпивам.
Отвориха бутилка. Иван я вдигна и изпи до дъно. Обърна бутилката и от нея не капна дори капка. Всички почнаха да скандират: „Фи-ли-пов, Фи-ли-пов!” Аз мислех, че това е майтап, но… майтапът стана истина.
Отвориха ми бутилка. Взех я, не можех да се излагам пред момичетата. Бях ерген. Вдигнах я и почнах да гълтам. Като изпих стотина-двеста грама се поколебах дали да се откажа, защото виждах колко много има още. Реших да продължа докато издържа. Без да спирам гълтах, гълтах и когато видях, че съм я преполовил придобих кураж. Помислих си, че ще успея. Затова продължих, а скандиращите замлъкнаха. При последните стотина грама имах чувството че ще повърна, но трябваше да издържа и защитя достойнството си. Бавно изпих и последната глътка и тържествено обърнах бутилката. Капка не капна. Всички онемяха. Събраха пари, донесоха мезе, започнахме да танцуваме.
По едно време шефката ми пошушна: „Изпий този аналгин, за да не те хване”. Аз почти извиках: „Какво! От една бутилка вино ли ще се страхувам?” и продължих танца.
В антракта между танците реших да изчезна и хвана рейса за Горни Воден, където живеех. През дебелостъклените си очила обаче Ангел ме видя и се развика: „Филипов избяга!”
Аз не му обърнах внимание. На автогарата чета на един автобус: „Д. Воден” и си викам - другия ще е. Зад него е горниводенския. Сядам до бивша моя съученичка и й разказвам всичко. Тя не ми вярва, не ми личало.
Вървейки към къщи се чудя как така нищо не ми е станало и не залитам ли поне. Та от изпиването на бутилката е минало почти час и половина, как е възможно да ми няма нищо!
Прибирам се в къщи. На вратата - сестра ми и майка ми (нали още бях ерген). Споменах им, че съм изпил на екс бутилка маврудово вино. Нищо повече не помня…
Събудих се костюмиран. Само обувките успели да ми свалят. Такова се оказа моето пиянство.
. . .
Жена ми никога не ме е виждала пиян, защото втори път не съм пробвал да пия бутилки на екс. А специалисти казват, че това не е чак толкова рядко явление. Мозъкът успявал да се противопоставя при екстремни ситуации. И щом разбере, че вече си в безопасност - моментално изключва защитните си функции.

Май 1995 г.


НАСТЪПВАНЕТО
или неписаните закони
на приятелството и съпружеството

Най-сигурния показател дали едно момиче обича и има сериозни намерения към някой младеж е отношението към неговите пари.
Ако държи на него като евентуален бъдещ съпруг, ще се стреми да пести парите му, защото знае, че ще станат общи. Няма да позволява да й купува скъпи подаръци (наричано от някои „скрита проституция”). Вместо да скитат по заведения, ще иска да бъдат усамотени в къщи или сред природата. Ще се стреми да купува с икономически нюх, да готви и пере рационално.
Когато не обича истински и няма сериозни намерения, момичето се стреми по всякакъв начин да харчи и прахосва парите му, които иначе не може да присвои. Използват се прийоми като вземане „на заем”, „всичко се плаща” и т.н. О, какви артистки има! Плачат и се кълнат в любов, докато измъкнат и последната стотинка от влюбилия се в тях наивник.
Доброто момиче обикновено смята, че онези дето купуват подаръци по повод и без повод и харчат за тях по заведения и дискотеки, стават за любовници, но не и за съпрузи. Ценен и търсен съпруг е онзи, който знае къде отива всяка негова стотинка и мисли икономически за своето и семейното бъдеще. Такъв човек ще направи и жената богата, ще развие собствен бизнес, ще я вози на луксозна кола…
Най-ценното във всяка връзка - семейна, приятелска или другарска е доверието. Загуби ли се то - край на приятелството. Семейството е дотам, докъдето има доверие между двамата. Загуби ли се доверието - развод!
Доверие се възвръща изключително трудно. С години се следи всяка стъпка. Винаги предимство имат новозапознатите. Тогава доверие може да се изгради за дни. Човек е по-склонен да вярва, когато още не съвсем достатъчно познава човека, отколкото на стар познат, уличен веднъж в нечестност или неискреност.
Винаги страда онзи, който обича. Той е склонен да отстъпва. Другият настъпва, настъпва все по-нахално и по-нахално…
У разните народи има различни ритуали. При подписването на граждански брак, и в България се разпространил руският обичай на настъпването. Ако булката настъпи младоженеца, значи тя ще командва в семейството. Може ли да има истина в това? Едва ли! - снизходително би се усмихнал всеки, мислейки, че това са просто шеги. Оказва се, че възникналият действително като шега обичай, все повече и повече се превръща в истина. Защо?
Да разгледаме случая, когато булката настъпва младоженика, без той да се е сетил или усетил. Той не се е сетил, но тя цял ден за това си е мислила. Повярвала в твърдението, тя се е стремяла да не пропусне момента, всичко останало оставяла на заден план.
Естествено, че щом в деня на сватбата основната й мисъл е била да настъпва, какви мисли можем да очакваме да доминират в главата й след това? И занапред мислите й ще бъдат все в това направление, все повече и повече да настъпва. Докато другият ще продължава да мисли за благоденствието на семейството!
Казаното по-горе за отношението към парите, с всичка сила важи и за съпружеската двойка. Мислещият или мислещата за бъдещето на семейството си, за здраво семейство, за децата си, непременно цени парите. Мисли как да ги умножава, крои семейни планове, икономисва и планира покупките.
Защо да планира и икономисва успелият да сключи брак по сметка? Може сметката в началото да е била единствено устройване в чужбина или студентска издръжка, но апетитът идва с яденето. Колкото повече ти се угажда - толкова повече нарастват претенциите ти. Защо да работиш, когато ти дават и така? А щом парите не си ги изработил, как би могъл да ги цениш? Прахосвай на воля - баламите нека да работят! Времената, когато си броил стотинките за хляб, лесно се забравят.
И после кой командва в къщи? По-безразличният. Влюбеният и оня, който жадува за ласки и любов, рано или късно попада под чехъла на половинката си. Жадуващият за ласки и любов често е готов на всякакви отстъпки, само и само да получи жадуваното. И то - отстъпки не само материални и финансови. Стига до положението да е клоун или глупак пред околните и обществото. Става за смях на всички, но никой не му го казва, а той самият не се усеща.
Онзи (или по-често онази), който (която) може повече време да изтърпи без интимности или вече си е намерил(а) любовник(любовница), започва да поставя условия. „Ще получиш това, когато ми купиш или когато направиш еди-какво си!”. Като постои известно време на сухо, условието ще бъде изпълнено. Тогава следват нови условия - все по-жестоки и по-жестоки. За съвест тук няма нужда да говорим - съвестта е присъща само за истинските човеци…
Това е вече не само скрита проституция, то е престъпление спрямо другаря в живота. Но… това престъпление е тайно и няма как да се преследва… Стига се до парадокса влюбеният или желаещият любов сам да наддава. Тоест, да дава и дава все повече, да изпълнява и изпълнява все по-големи капризи с надеждата, че така ще се получи личното щастие на двамата.
Нищо подобно! Такова щастие не съществува, а пропастта между тях се увеличава. Много често такива отношения завършват фатално. В най-добрия случай с раздяла, ако не и с психическо или дори физическо унищожение… Защото алчността и инатът нямат граници. Ежедневно се срещат примери в това отношение. А колко мъдрости по този повод са съчинили народите!
Скоро наблюдавах такъв пример:
Вдовица заобичва женен мъж. С просмукващ поглед тя му се изповядва:
„Ти си изключителен! Невероятно, но факт: дори гласът ти, дори самото ти присъствие ми действа така възбуждащо - ефект, който мъжът ми не можеше да постигне с толкова прегръдки и целувки!
Ако беше свободен, сто кандидатки да имаше, пак щях да воювам, да водя борба с нокти и зъби за тебе. Ти си толкова съвършен… във всяко едно отношение!”
Той се възползва от ситуацията, без особени намерения или чувства. Затова и тя сама наддава: не само го храни и пои, ами редовно купува скъпи подаръци и на него, та и на сина му.
Инатът, ревността и завистта са изконни врагове на приятелството и съпружеството. Да! Можеш да се налагаш чрез инат, но това не само убива щастието, а съсипва и живота. Инатът не е героизъм, той е вид тероризъм!
За взаимното щастие основното изискване е всеки да се стреми да прави това, което би доставило радост и удоволствие на другия. Никога да не мисли егоистично, за себе си. Единствено взаимната всеотдайност и взаимопомощ рано или късно извеждат на пътя към щастието! Най-лошото е, че това е често анахронизъм в днешно време.


ДАРВИН И МАЙМУНИТЕ

За ознаменуване на двестагодишнината от рождението на Дарвин в Обединеното кралство пуснаха двупаундова монета. Това, че портретът му кичи банкнотата от десет лири са сметнали за недостатъчно.
Гледам монетата - симетрично от двете страни се наблюдават един-другиму Чарлз Дарвин и една маймуна. Човекоподобна. От която постепенно се е развило човечеството. Велик ум! Всепризнат! Да откриеш естествената еволюция на земния живот!!!
Вероятно винаги е имало и някаква обратна тенденция, защото понякога забелязвам и антиеволюция…
В Школата за запасни офицери бяха ни събрали трийсетина математици и физици. И старшината веднъж ни изкомандва:
- Изрязвате си квадратчета шест на десет сантиметра…
- Ама другарю старшина, това не са квадратчета, а правоъгълничета! - обади се математикът Митко Софиянеца.
- Ш-шт! Ти да мълчиш! Батарейният каза „квадратчета”!
Хм! Значи щом батарейният казал, че са квадратчета, то те са квадратчета! Други мнения не може да има! Може за цялото човечество да са правоъгълничета, но ние трябва да признаем и знаем, че са квадратчета.
- Шоколадите не съдържат мазнини! - информира ме веднъж моя позната.
- Ако ядеш само месо - не можеш да имаш обмяна на веществата! - убеждава ме същата.
И най-интересното - малката ръкописна буква „а” се пишела, започвайки от опашчицата отзад и завършвайки с колелцето. Та и всички вече трябва да я пишем така!
На сутринта, изпратеното с предупреждение: „Внимавай как ще пишеш буквичката „а”!” нейно дете избягало, без да си напише името. То и през нощта си мислило защо учителката и всички деца пишат по лесния начин тази проклета буквичка, пишат я като баба и дядо, а мама ме кара обратно.
Като слушам и наблюдавам подобни истории и твърдения, мисля си: „Ето, това е обратната еволюция. Ако повечето от хората започнат да мислят по този начин, то така започва обратното развитие и човекът отново ще се превърне в маймуна!”
Каквото и да се предложи на това дете, то започва да се дърпа и казва:
- Не знам мама дали разрешава да ям това! Трябва да питам мама, това полезно ли е или е боклук!
Нима цялото останало човечество яде боклуци и единствено майка й знае кое е полезно?! Нима останалите близки на това дете не му желаят доброто? Специалисти психолози казват: „Това е опасно възпитание! Тези комплекси остават за цял живот.”
- Чесънът не вреди на черния дроб, а напротив! За хепатита не трябва никаква диета! - дава тя наставленията си към заболелия й съпруг с убеждението, че няма по-умни от нея и по-образовани люде на този свят.
Аргументи?
Никога! Никъде! Никакви! Не е толкова важен животът и здравето на съпруга и на децата? Важното е да се докаже, че Дарвин не е прав и че човекът до тебе по най-бързата обратна еволюция можеш да превърнеш на маймуна!

Септември 2010


ПРИЯТЕЛИТЕ

Камионът шумно пъплеше покрай многобройните ко-ли, които в този съботен следобед, под палещите лъчи на юлското слънце летяха все на изток, към морето, сякаш то ги притегляше като някакъв огромен магнит. Тук-таме при разминаването шофьорът леко отбиваше вдясно и тогава над банкета край асфалтовата лента се вдигаше мъгляво, разсейващо се облаче от прах.
- Стара Загора! Какви ли щуротии са правили през този месец моите приятели в поделението? Как ли ще ме посрещнат сега? - мислеше си шофьорът, облечен в зелена войнишка униформа и десният му крак натискаше още по-силно газта.
Командировката в София беше разнообразила воинското му ежедневие, там той неведнъж имаше възможност да се разхожда между високите многоетажни сгради и мамещи витрини, да се вглежда в многообразието от мини и макси… И сега има много неща, които желае да сподели с приятелите си. Ах, как са дълги тези километри!
Милчев извади табакерата от джоба си, без да поглежда в нея взе цигара, запали я и продължи, зареял поглед някъде напред, в далечината…
В поделението пристигна късно привечер. Офицерите се бяха вече прибрали в своите домашни огнища. Войниците на групички прекарваха свободното си време. На пейката Митко опъваше акордеона, пееше и неколцина му пригласяха. На спортната площадка се бе развихрило състезание по набирания на висилка. Други коментираха поредните спортни прояви…
Тръгвайки към своето помещение, Милчев забеляза зад храстите свои приятели да слушат от транзистора последните произведения на известни западни състави и тихичко да си приказват. Сви инстинктивно към тях и отдалеч ги поздрави.
- О, Миле, ама ти дойде ли, бе? - радостно го посрещнаха те. - Е, казвай сега как е по Софията?
А Кольо Стария пес изведнъж се обади:
- Ех, да съм аз на твое място сега! Тебе те водят още в командировка, а ти се навираш тука сам. Вчера питахме взводния за тебе. Казва: „Милчев ще се върне след няколко дни”.
- Вярно, бе - откривателски извика Марко - изчезвай тази вечер! Ей откъде си - на една педя от града. Отиваш си и идваш утре или вдруги ден. Никой няма да те търси. Ех, да съм аз!…
Милчев се пообърка. Това не беше му минавало в ума. През последните дни той непрекъснато мислеше за връщането си при приятелите в казармата, а ето ти сега те… Дали наистина?!… Но ако го усетят!…
„Бре, дявол да го вземе!… Двайсет километра е до селото… Ще видим сега на проверката какво ще стане и тогава…”
Скоро тръбата свири за вечерна проверка. Милчев остана на мястото си. В него като вулкан се развихряше душевна борба. От една страна искаше да си остане дисциплиниран и бдителен воин, както го изискваше военната клетва, а това го задължаваше да се яви веднага при старшината и да доложи за пристигането си. От друга страна тази подсказана от приятелите му натрапчива и съблазнителна идея да си отиде до дома.
Проверката свърши. Пръв дотича Бомбата и го осведоми:
- Старшината пак ти прескочи името - знае, че още си в София.
- Отивай си бе, Милчев! Щом попитат за тебе - ние веднага ще ти телеграфираме да се връщаш! - агитираха го и други.
Така го убеждаваха още няколко минути, след което му пожелаха приятно прекарване и си тръгнаха към спалните помещения.
Милчев остана. Не след дълго се дочу дрезгавия вой на нерешително отдалечаващ се камион.
…..
Сега Милчев е отново до „приятелите” си. Временно… С наведена глава… Те също… Вече час са заедно и не смеят да вдигнат очи.
Скоро Милчев ще бъде изправен пред Военен съд. За всеки един от трите дни, прекарани вкъщи, ще трябва да лежи по много дни в затвора… След което присъдата ще го преследва като сянка цял живот. И в тази сянка той винаги ще вижда силуетите на бившите си приятели… А те? Предоставени на съда на съвестта си, ще бъдат ли подлагани на душевна инквизиция?

Май 1972 г., Стара Загора


ЛИРИТЕ НА БАБА МАРИЯ

Малките деца помнят много. Спомените на едно сираче за майка си или баща си са незабравими.
Моят татко е бил сирак. Когато бил на четири годинки, умрял баща му. Мобилизирали го гърците в Първата световна война и го изпратили на фронта. Не желаейки да участва във войната срещу България, дядо Атанас дезертирал от гръцката армия с намерение да стане четник, ако не и войвода. Тръгнал пеш, вървял почти седмица, а времето било дъждовно. Прибрал се, но го налегнала пневмония и… Останала за спомен единствената му снимка от гръцкия военен билет.
В тези военни години се развихрила и холерата. Майка му, моята баба Мария била от заможно семейство и се изучила. В село Грубовци минавала за най-начетената жена. Затова при нея ходели за съвет и лек. Опитвала се и холерата да лекува - правила разни сиропи с оцет, чесън, ракия и билки. Докато накрая и тя се разболяла и никой не можал да я спаси.
На седем годинки баща ми останал кръгъл сирак. Умирайки, майка му рекла:
- Татковиот ми гердан от златни лири, го оставам на сестра ми Тудора. Тука Филиповци са многу народ и не се знае шо може да стане. Сестра ми ке ти ги дари на твойта сватба - да са за спомен на булката ти от мен!
Действително Филипови били много народ, а Мария и Тодора Дилеви били само две сестри.
Злощастна се оказала съдбата на македонското население. След Ньойския договор била подписана спогодба за разчистване на етническите проблеми. Славянското население по вече гръцките земи, което се декларирало като българско трябвало да стяга вързопчетата и да бяга в България. Разпокъсвали се родове, пръскали се по различни краища.
Така и баща ми Лазар, десетинагодишен тръгва с дядо си и чичовците си за България. Две години ходил на гръцко училище там, колкото да му останат паметни за цял живот. Затова, че не можел да произнася проклетата „тита”, учителят му слагал лют пипер в устата и го биел с пръчка по езика.
Пристигналите в България бежанци ги заселвали в определени райони. Станало така, че леля му Тодора попаднала в Горни Воден, а Филипови в Долни Воден. Стройници, в лицето на Начо Митроколев уговорили брак на сирака Лазар с Мария Бърборчева от Горни Воден, която останала единствена дъщеря на Никола и Дона Бърборчеви. По-голямата им дъщеря Велика умряла още в Македония, а синът им Борис, кръстен на новопрогласения български цар, починал тук заради мизерните условия на живот и студения за егейците климат. Борис бил кърмаче на три дни, когато тръгнали от гара Боймица през Солун за гара Свиленград и България.
Лазар дълго чакал сватбения ден и не бил забравил предсмъртните думи на майка си. За гирляндата от жълтици обаче на сватбата изобщо не станало дума. Мислил, премислял, па един ден отишъл на разговор при леля си Тодора.
- Не е верно, нема такова нещо! - отблъснала думите му тя. - Лирите останаха при чичовците ти, от тях да си ги търсиш!
Споделил баща ми проблема с все още живия си дядо Ичо Тодоров (баща на баща му), но… нямало какво да се прави. Всички били преминали през толкова бежански премеждия, че често мислите им били единствено да останат живи.
Не след дълго, след много мъчения, умряла баба Тодора. Аз често ходех у тях, защото нейният съпруг - дядо Иван Б. ми разказваше интересни приказки. Много приказки знаеше той, ако бях ги записвал, можеше сега да издам два-три тома, защото подобни не съм чел никъде. Но а днес, а утре и по едно време разбирам - получил удар. Посетих го - от устата му пяна, през 10-15 минути трябва да се бърше. Ходеше и баща ми да помага от време на време.
И така - година и повече мъчение. Много трудно умря дядо Иван.
- Сигурно той не е позволил да ми дадат майчините лири! - промълви веднъж баща ми, вечна му памет!
Сигурно! Защото дочух, че след смъртта на дядо Иван имало за разпределяне доста такива. На всеки от десетината внуци раздали, а колко са останали - само домашните знаят.
Здраве да има! Лири се купуват, но изгубеното здраве - никога! А спомените за доброто и злото, за лъжата и истината не загиват - те се предават като легенда от уста на уста поколения наред и често се намира някой, който в края на краищата и ги описва.


ПОЛЮСИ

Върти се във Фейсбук разказана случка на някакъв завърнал се от чужбина: Възрастна пенсионерка с последните си парици купува в магазина сто грама сирене и моли да й отрежат двайсет грама салам. Отрязаното от продавачката парченце обаче се оказва трийсет грама. На касата жената с треперещи ръце ровичка из джобовете си, но 15 стотинки не й достигат за да плати сметката и се разплаква. Докато останалите наблюдават безмълвно, разказващият случката дава на касиерката недостигащата сума и успокоява старицата.
В малкия провинциален град хората се откриват лесно. На следващата сутрин старицата звъни на вратата на благодетеля си и го изненадва с питки със сирене за закуска. Опитала вкуса на позабравения от нея салам, тя употребила сиренцето за питки, с които да се отблагодари. Защото такъв жест и такъв човек скоро не била срещала.
На фона на тази случка, главата ми прави паралел с друга, по-истинска. Героиня в нея не е безпомощна 80 или 90-годишна старица, а млада управителка на Бинго-зала.
Студентка от Плевенско работи като сервитьор в заведение, за да може да се издържа. Мъчително отваря сутрин очите си, когато трябва да иде на лекции, защото вечер до късно се е трудила. В това кризисно време, всяка стотинка за нея е ценна.
Та нашата млада Бингоуправителка влиза в това заведение заедно с братовчедка ми Веси да пият по едно кафе и дава двайсет лева за плащане на сметката. Изморената и отрудена студентка-сервитьорка отброява след малко на масата им ресто от порядъка на осемдесет лева. Докато учудената Веси попита, не даде ли приятелката й само двайсет лева, бедната студентка търси обратно парите, защото това е било рестото за съседната маса. Бингоуправителката обаче поставя лапата си върху банкнотите и прибира сумата в чантата с думите: „Парите са мои!”
- Ама как така, моля ви! Аз цял месец работя за такива пари! С какво ще си платя утре наема? Ето - хората от съседната маса си чакат рестото! - реве и се тюхка младата студентка.
Но нищо не трогва нашата дама.
- Не ме интересува, да си гледала! - казва тя най-невъзмутимо и си тръгва предоволна с чуждите пари.
Накъде върви това младо българско поколение, кой го възпитава така?!? Като не знае Бог, защо няма и съвест?!
Братовчедка ми продължи своя разказ. Тя била така възмутена от постъпката, че повече не искала да общуват. А Бингоуправителката продължила да я търси и след време започнала да се оплаква от главоболие, световъртеж, отпадналост. „Някой ми е направил магия” - казвала, защото и здравето, и работата й тръгнали назад. Не стотици, а хиляди пръснала за лекарства и ходене по лекари и врачки.
- Магията си беше в нея - заключава Весито. - С тези и подобни действия отвсякъде я атакуваха аурите на пострадалите. Не си ли забелязал как си взаимодействат аурите при разминаване? Всеки си получава своето. За богаташ-столетник едва ли ще чуеш…

Октомври 2012


БОГ Е ЛЮБОВ
(За омразата и обичта)

Записвам и съхранявам някои разговори и интернет-писма с по-интересни за мене хора. Заради съдбите им, спомените им и отношението към останалите.
Направи ми впечатление, че един от тях започва с думичката „мразя”, а друг - с думата „обичам”. Това ме накара да ги препрочета и размишлявам върху тях или по-точно върху техните съдби.
„Мразя комунизма и комунистите…” - започва излиянията си лекарка, получила медицинското си образование в България по времето на комунизма. Единствено дете в семейството, тя била „отглеждана в саксия”, както сама се изразява. Баща й бил полковник в армията, а майка й - авторитетна учителка.
Като лекарка, дълги години работила в Либия, след туй във Франция, а отскоро е в Лондон. Чета житейската й съдба, събрана в десетина страници нейни излияния. Няма страница, в която да не фигурира глаголът „мразя”. Освен комунистите, оказва се че мрази либийците, французите, американците, черните африканци, българските цигани… Мрази дори баща си, че не я пуснал да се омъжи за младеж в съседна Югославия, да се омъжи зад граница.
С двама мъже се е развеждала и един й умрял. Четвърти съпруг не смеел никой да й стане. Сама си отгледала две деца, с много лишения и трудности. Било време когато карали с хляб и кисело мляко, а невръстната й дъщеря казвала: „Мамо, продай ме на някого за повече пари и аз на другия ден ще избягам и ще се върна!”.
Ежедневието й често е наниз от несполуки и целият си живот смята за една нещастна съдба. По вина на комунистите и не само. Ненавижда България, никога нямало да се върне в нея. „Не ща да ме погребат в България - по-добре на бунището да ме хвърлят, но извън!”- казва ми тя.
С нея съм провел и най-продължителния ми телефонен разговор в живота си - два часа и половина без прекъсване. Монолог.
Другият съхранен запис започва с думите „Обичам Асеновград и България”. Той е на 95-годишен асеновградчанин, живеещ от десетина години в Съединените щати. Наследниците му се заселили там и той - ще не ще, на стари години заминал при тях.
Човекът обича близките и приятелите си, обича природата, обича музиката, обича историята, обича филателията и нумизматиката, обича, обича… Не помня в многобройните ни разговори по скайпа да е казал някога, че нещо мрази.
През царско време е бил легионер, именно защото много обичал България. Той наистина доста си е патил по комунистическо време. Национализирали бащиния му магазин, не му давали работа, следили го като неблагонадежден. И въпреки всичко, благодарение трудолюбието и обичта си, в последните си трудови години бил авторитетен юристконсулт и профпредседател. Удивително е, но не ми е казвал, че нещо мрази, дори не е споменал да мрази комунистите. Макар, че има солидни основания за това.
И фактът, че само обича, го прави щастлив. Щастието изглежда е основано именно на съотношението между тези две думички, между тези две чувства - да обичаш и да мразиш! А може би и дълголетието му се дължи на това…
Някои говорят за положителна и за отрицателна енергии. И добре обясняват нещата - мразенето натрупвало отрицателна енергия и всичко ти тръгвало наопаки - ставаш кутсузлия. Докато обичането непрекъснато доставя усмивки и удоволствия от живота.
От неколцина братя и сестри, между които и близнаци, всеобичащите се радват винаги на по-добър живот, отколкото всемразещите. Това съм го разбрал и от личния си житейски опит.
Един свещеник, в разговора ни се изрази така: ако ти се всели в душата дявола, ти няма да виждаш хубавото. Ще запечатваш и ще си спомняш само лошото, само лошото и животът ти ще бъде нерадостен. Дори и добрините ще ги виждаш и тълкуваш откъм лошата страна. Обратно - праведникът, ангелът, добрият човек обикновено опрощава и забравя лошото! Запечатва в спомените си доброто и му се радва. В това се корени и неговото щастие.
Нека не мразим дори враговете си, за да ни е радостен и честит животът на този свят! Защото, както пише в някои храмове - „Бог е Любов!”.


ПРОЩАВАЙНЕ

Така наричат Деня за прошка - Сирни Заговезни българите в Егейска Македония, „Прощавайне” с ударение на третата сричка. И традицията някога се спазваше като закон.
Дядо ми Кольо имаше братовчед Божин, който бе само година по-малък от него. Често си ходеха на гости. По-често дядо Божин идваше на гости на моя дядо, защото ние живеехме почти в центъра, а той - в края на квартала, тогава още село Горни Воден. И като пийнат по няколко чашки и почват да повишават тон докато накрая се скарат. Аз бях малък и не си спомням подробности относно причините за кавгите им, но те бяха най-често покрай спомените за родните им места в Солунско. Нерядко се разделяха с думите: „И повече да не те видя да си дошъл тука!” и „Няма повече да стъпя тук, да знаеш!”.
Силно ме впечатляваше мене фактът, когато дядо Божин идваше още на следващия ден и целуваше ръка на дядо ми с думите: „Днес е Прощавайне, дойдох да се простим. Било що било, яс ти прощавам, прости ми и ти!”. С просълзени очи дядо ми му отговаряше: „Простено да е! И от мене, и от Бога! Прости ми и ти!” и вадеше шишето с ракия.
Като си тръгнеше гостът, дядо Кольо почваше да ме „ограмотява”. На този ден всичко лошо трябвало да се опрости и забрави. И понеже Божин бил около година по-малък, той идвал за прошка. Господ така наредил - няма значение кой крив, кой - прав, или пък кой повече прегрешил. Само Господ знае това, иначе от човеците секой се мисли за прав. Продължава ли тая прекрасна традиция на всеопрощение и сега? Моите наблюдения не я потвърждават. Днес младите не търсят и не искат прошка от по-старите. Напротив! Мислят се за вечно прави. По рождение, по образование, по възпитание…