ВОЙНИШКА СЛУЧКА

Върбан Велчев

На подполковник Георги Чернев

Бе слънцето в зенита свой!
И беше жар, и беше зной.

Войнишкият разсипан строй
се влачеше в стърнище пусто.
И съхнеха гърла и устни.

Изневиделица до слог,
подплашено от пъстър смок,
се вдигна - фъррр - врабчово ято -
същинско облаче крилато.

Като милувка то изтри,
дордето преброиш до три,
умората в очите тъмни…

И сякаш втори път се съмна.
Преди команда „Стой!” да гръмне.