Димитър Хаджитодоров

ДЪРВОТО НА БЕЖАНЦИТЕ

Дъждовете наводняват поляните и правят локви между дърветата. От листата се стича вода, дори когато валежите спират. Малките обитатели бързо излизат от убежищата си. Мишки, бръмбари, мушици се разпръскват на по-високо и по-сухо. Дори къртиците се отдалечават от терените, пропити с влага.

Всеки напуска различно застрашеното гнездо. Едни изчезват за минути, други, като охлювите например, се придвижват бавно, прегърбени от тежестта на черупката си. Разстоянието, което изминават не е голямо, но изисква усилия. Преселниците се промъкват съсредоточено през мократа трева, даже когато лее като из ведро. Сякаш по нечия заповед, те пълзят към тънко изкривено дърво и бавно завладяват слабия му ствол. Първите достигат горните клони и застиват задъхани. Два - три пръста след тях се настаняват следващите. По-бавните или идващите отдалеч, заемат средната част. Последните се спасяват по чудо, порещи с гърдите си прииждащата вода. Доволни, че са намерили укритие, те застиват за отдих и размисъл, без да контактуват шумно по между си. Вероятно общуват по начин, недоловим за страничния наблюдател.

Когато слънцето пробива облаците, неугледното дърво изглежда окичено с непознати отличия. Те не се завръщат обратно със седмици, докато не се уверят, че земята е изсъхнала хубаво. Странното е, че преселниците се събират на едно и също място, макар че наоколо растат големи ясени и акации. Изборът е необясним за зрителя, който не знае нищо за поведението на малките обитатели. Гостоприемният ствол дава сигурен приют. Това е дървото на бежанците, спасяващо беззащитни създания, намерили сили да избягат от опасността.

КАКВО НЕ СЕ ВИЖДА ОТ КОСМОСА?…

В ясните летни вечери луната увисва мълчаливо над тихото море. Сребърна пътека, леко нагъната, се проточва от хоризонта към брега. Милиони звезди се взират в мрака и ни се струва, че сме пред прага на открития Космос. С едно усилие можем да го докоснем или да се понесем в него.

Преди време колеги ми показаха любопитна гледка. Бяха открили сайт със снимки на Земята от космоса. За няколко минути „прелетяхме” над Лондон, Париж и Рим и разгледахме от птичи поглед обширните им булеварди. Намерихме София и надникнахме в кварталите, където живеем.

Видях улицата и покрива на моя дом, след това потърсих гората, недалеч от нас.

Фотографията бе много добра и пътеките и поляните се открояваха ясно. Особено ми хареса розариума, с концентрични алеи около цветните лехи.

Въпреки детайлите, нещо не достигаше.

Не виждах цветята, обсипали пролет ливадите, накита на бръшляна, плъзнал по стволовете, кората на акацията и шиповете, с които тя позира пред неизвестен художник, листата, семплите гъби, капчиците смола по елхите, есенните багри, променящи се всеки ден, шетнята на катериците, събиращи жълъди за зимата, полета на пеперудите и на птиците. Не чувах песента на косовете, чуруликането на синигерите и лястовиците, нито барабана на кълвача. И още стотици, дребни детайли, красящи пейзажа, заради които си струва да предпочетем земята, вместо открития космос…