ВЛЕЗЕШ ЛИ СЛУЧАЙНО В ИЗОСТАВЕН ДОМ…

Димитър Горсов

***
Влезеш ли случайно
в изоставен дом,
там само
тайнството ще те посрещне…

То ще бъде
цвъркот на мишле, или прокобна
струйка от врящ мрак в езика на нацелена змия,
или ще е
сапфирен дъх на зорко паяче, заслушано
в разскърцаните стълби, по които
трополят догонващи се гласове, сродени с нещо,
след което в тиха доба би подтичвал,
без да знаеш -
дух ли е, звезда ли,
или стон от сънища, които
в жалбите ти
са се разлетели…

И додето,
като в тъмна святост всичко родствено
с пипалцата на страха ще разпознаваш само,
вятърът - издебвал те - врати зад тебе ще затръшне,
прах от дебнещ дървояд ще те посипе
и, нахлул от непредвидени посоки,
ужасът-злосторник ще се впие
в дрехата,
в спластената коса,
в душата ти…

…Ако само влезеш
в изоставен дом…. И на изчерпаното
време се натрапиш….


***
Какъвто и покой над нервния брътвеж на бързеите да се застоява
и в колкото дълбоки извори да тънат тайните на всички времена,
химерите на уморения живот ще се осланят
все по-непредвидимо на надеждите ни
сред порой
от скверни отрицания и самота.

Останали без полза мигове в забравите ни ще се утаяват.
И спорно, и безспорно ще окаменяват в паметта.
И сред разпадите ни ще е мнима
всяка вярност в съзаклятията,
додето над залязващите рогове все още
ловджийски изстрели ехтят…

В това поломничество враг съзрял, аз не успявам
по име своя страх да назова,
ни точка
след проклятията си да сложа,
ни вричането си
с ненужно питане да оскверня…

А вече чезнат дълго стъкваните ни огньове,
втвърдяват се недоизплакани сълзи
и все в по странни тишини се заслонява
с пробойните си есента…

И вече нищо не е наше тук,
щом гарваните
свиват кръг над кървавата леш,
щом ничие начало не отвежда
в праведен път
всички други начала,
и ничия ревлива жал
не спира
гибелния устрем на смъртта.


***
Някой ще отгатне шифъра на ветровете,
друг, в по-друго време, музиката на водите ще си присвои
и ще отгадава нежните желания на дъждовете,
миг преди с безименната гмеж на мравките в безкрая
да ги сподели…

Тръгнали са и ще дойдат незаченатите прорицатели
в дни, когато ще ги чакам
в свят без хоризонт,
и когато над безличието ми ще тръпнат
в стегнат възел
възглас, въздъх, вик и стон.

И може би, над бдящия ми сън в шпалир
там само сенките - посестрими на тишината - ще стоят
сред див и свъсен свят на чудесата,
под смрачен,
но не тъй чужд за мене, небосклон.


***
Усети ли вечерната тревога
на твоя сриващ се от старост дом?
Мълчи над покрива луна двурога
и смок от прага се изхлузва мълчешком.

Смъртта е покрай теб или е в тебе,
но ти склони глава и замълчи.
Звездите горе, в скръбното поднебие,
те гледат като майчини очи.

За времето, което всичко срина,
проклятие, молитва, или гняв
в гръдта си скъта ти? И дали идното
не ще е с по-жесток и кървав нрав?

Безсилни са въпросите…
И ги отмита
ведно с тичинковия мирис вятърът в нощта.
А в мрака над теб
като Божи дъх прелита
чер прилеп - символ на сразените неща.


***
На хоризонта и в сърцето ми лежиш ти, залез,
в крехко озарение…

Кълби се руслото от облаци
като в разбито огледало, гасне слънцето,
и сенките - потайни, хищни лапи на отвъдното -
се удължават, в тях кресчендото
на бедните щурци раздипля тишината, и през нея
стадата се завръщат и мучи
юница някаква под падащата нощ.
Мистичен страх е стегнал вимето й, хлад в кръвта й лази…
Но е стихнал
дъждът зад хълмовете и изопва
дъгата мост…
Дали
по него ангелите ще се спуснат от небесните предверия,
или
самото щастие от здрачините ще се появи?..

Не зная!… Но натам
в мечтите си отдавна е затичано
съседското момиче. Босо е то и е кървава
следата му в тръните из сурите далечини.
И е неясно
от радост ли или ярост
стоновете му оттам ехтят..

Бих хукнал подир него… Бих умирал,
и бих възкръсвал от любов… Но си огромен
и тежиш в сърцето ми
ти, залез мой…. И вече -
сломен и примирен! - бих тръгнал с теб -
живота си
(без ничие съчувствие!) в безгрижието
на смъртта да приютя.


***
Тук тътени от всички щормове обхождат достолепието
на византийските базилики с прокоби за безкраен път в прахта.
Но кой загребва с жадна гръд дъха на романтичните илюзии,
кой в сянка на разръфани ята изхранва
с дим тамянен бедстващите спомени за пораженията
и в чий подвиг
мъртвите възлизат пак, за да затъкнат
извора на болките
и в състраданието ни
да се прислонят?

Стоим върху скали с ронливи скелети от сол
стоим в ранените пространства из подножията
на гаснещите залези,
стоим без прошка, както в сперменото було на зачатието
стои душата, пламнала за рождество…

С кой образ-маска ще ни позове смъртта оттук?
Дали
в такава вечер изпод нечии нозе,
ще се изнизва пясъкът след пъргавите ласки на вълните,
и дали
това дръвче, което бодро ни помахва и разплита
с вейки вятъра,
ще шумоли пак
в извисените миражи на легендата за нас?

Сега по каменния бряг пируват сенките,
но там,
в прибой от пръски и мечтание,
момиче някакво лови смарагдови луни…

Тъмнеят строгите базилики. И тяхното дихание
все по-сиротно
се стели като писък на зли прилепи
и вдън нечии
несретни думи за любов…


***
Толкова често бях друго:
вятър, цветче, невестулка -
трябваше в тях да остана!

Толкова дълго си спомнях:
Бог и душа, и безкрайност -
трябваше в тях да се върна!

Толкова смутно премислях:
смърт и отвъдност, и нищо -
трябваше с тях да отмина!
……………..

Колкото и всеотдайни да са
нещата,
в тях има
предел,
отвъд който
измамите трайно гнездят .


***
Следобедът е проснат сред искрящата ленивост
като сред клада от метафори… Димиш от мараня…
А в магмата на сенките, и в междухълмията, пестеливи
реки вонят, закотвени в жълтеещата тишина…

Звънтят от пъстроперия надвиснали гнезда над урвите.
И всеки птичи глас ранява обрамчващия те покой.
А горе, в купола небесен, с изтъняващи контури,
гнои кървящо облаче - с гърди от лед, с очи от зной…

Величие на естеството! - в бездната му шестват часовете
над сенокоси, с мирис по мъртвешки устойчив.
И ти, нагазил в мочурлив дол, виждаш - свети
душата му… А пулсът му
е съразмерен
с пулса ти… И с туй е жив…

Макар, че и случайностите покрай теб са като него
огромни… Съхрани ги в себе си!.. И продължи
към свършека на този ден - там негата
на мрака с други тайни ще те услади… Или пък
с други истини-лъжи.


***
И аз захвърлих камък към водите,
прекръстих се под белите звезди,
но чух болезнен стон от тъмнините -
стон от далечни и подминати бразди…

И в миг усетих:
там се сгърчват семената,
копитата - от път лишени - гният в глухия простор….
И трудно им е на легендите да дирят милост от сърцата,
след скитане в хилядолетията,
без надзор…

Защото няма в нас съчувствие - (с пределен срок е битието!) -
а в дълъг мрак се мята още дивата ни кръв….
И елегичните мъгли на милосърдието
не са превзети
нито от песен на щурец, ни от злодей - в капан, с лъстива стръв…

И камъкът ми - дори с гняв захвърлен - тъне
без Бога ми да сепне
и без диря
да остави в моя чест…

И вече знам: посятото от мен
друг алчно ще пожъне!
А скътаното с черен труд
ще се стопи!…

В чужд интерес!