МОНТЕН И НЕГОВИТЕ БЕЗСМЪРТНИ „ОПИТИ”

Стефан Коларов

Въпреки че се записах за студент по Журналистика, а не по Българска филология, както бях посочил на второ място в молбата си за кандидатстване в СУ „Св. Климент Охридски”, тогава СДУ (Софийски държавен университет), моят интерес към литературата не само че не намаля, а с годините нарастваше. Тъй като нашият курс беше малоброен, по списък бяхме приети 5 момчета и 5 момичета, после нараснахме, затова слушахме в потоци с колегите от Българска филология, Славянска филология, Руска филология отделни дисциплини, предимно литературите - българска, руска и съветска,  западноевропейска… Максим Горки в своите спомени разказва за страстта си към четенето, която имал като юноша, за жаждата да разгръща книгите на любимите си автори… Мога да кажа за себе си, че и аз имах и имам тази страст към четене - като ученик, като студент и докторант, като женен и разведен, като стар… Когато съм вкъщи и чета, обичам да слушам музика, предимно класическа. Затова с моето обучение по журналистика и моите изяви в журналистиката, аз винаги с голямо внимание и интерес следях литературния живот, проявите в него, интересувах се от авторите и новите книги, разгръщах „Литературен фронт” и литературните списания. Като студент активно участвах в дейността на литературния кабинет „Димчо Дебелянов” към Студентския дом на културата, който в ония години имаше изключително богата и разнообразна дейност. От тогава са ми останали познанствата, но и враждите с не малко автори, особено поетите и белетристите.

Когато започнах да сътруднича в различните редакции, както и стажуването в някои от тях - в. „Септемврийче”, в. „Народна младеж”, в. „Студентска трибуна”, в. „Вечерни новини” или в. „Дунавска правда” в Русе и в. „Черноморски фронт” в Бургас, аз започнах да получавам хонорари и винаги когато имах възможност, си купувах книги на български и на руски - и в столицата, и в провинцията. В София открих една малка антикварна книжарница на бул. „Витоша” в една пристройка, малко по-навътре от тротоара. Собственик на тази книжарница беше един от синовете на известния книжар и издател Т. Ф. Чипев, който става известен с това, че издава „Под игото” от Иван Вазов. Продавачът беше среден на ръст, побелял с олисяла коса, открито лице с внимателен поглед, сериозен. Той посрещаше посетителите винаги сдържано, но любезно, гласът му беше подкупващ. От неговите движения се излъчваше нещо аристократично, макар че беше облечен съвсем обикновено. Имаше верен усет към клиентите и освен търсените заглавия, поради тясното помещение сам предлагаше отделни заглавия на книги, предимно научни и художествена литература от старите поредици на закритите вече частни книгоиздателства. Мисля, че най-много бяха книгите от началото на ХХ век - наши и чужди автори. Именно от Чипев аз си купих есетата на Дм. Мережковски, „Срещи”, „Три образа” и „Светът от вчера” на Стефан Цвайг, няколко заглавия от Библиотека „Безсмъртни мисли” с редактор-стопанин за България Светослав Славянски. Тази библиотека се е издавала едновременно в повече от двадесет страни. Малки спретнати томчета, отлично оформени за тогавашните печатарски възможности.

Нито тогава, нито днес аз имам Екслибрис, какъвто имат големите библиофили и какъвто аз не съм. Но имах и имам обичая на всяка нова книга да се подписвам на заглавната страница, да поставям датата на закупуване и града, където това е станало.  Така на 12 декември 1967 г. аз съм си закупил „Безсмъртни мисли на Монтен”, представен от Андре Жид. Книгата е преведена от Атанас Далчев. Антикварната цена се е запазила така, както е отбелязана допълнително върху последната страница на корицата: 1.40 лева. За ориентиране на днешните млади хора, за тези пари като студент можех да си купя четири купона за храна в Мензата на университета - 2 обяда и 2 вечери тъй като един купон струваше 30 стотинки, и даже да си купя и една баничка за 20 стотинки.

Името Монтен вече бях срещал под някои сентенции, цитирани в редица статии, но нищо не знаех за големия френски мислител, нито пък бях чел нещо специално за него. Затова разгърнах с изключителен интерес още първите страници. В предговора, написан от проф. Михаил Арнаудов, много съдържателно са отбелязани най-важните черти от профила на Монтен (1535-1592). Веднага ми се наложи на вниманието този тежък въпрос, с който е бил зает великия скептик: „Какво зная аз?” Много години по-късно, във Франция видях огромната издателска поредица, носеща това име: „Какво зная аз?” Прочетох и съм си отбелязал и този цитат: „Няма описание, което би могло да се мери по трудност с описанието на нас самите.”

Андре Жид започва своето представяне на Монтен с цитат от него: „Един умен читател открива често в чуждите произведения по-други съвършенства от ония, които е вложил и прозрял авторът им, и им приписва по-богат смисъл.” Харесвам този цитат и го използвам, когато имам лекции по Теория и практика на текста, защото той приляга за процеса на четенето. Жид е по френски остроумен и хаплив, когато пише: „Ако днес се родеше някой подобен, малцина биха го оценили”, казва Монтен за Сократ, и същото ние можем да кажем за него.” И продължава: „В нашата следвоенна епоха конструктивните умове са на особена почит; всеки писател, който не може да предложи една система, се гледа накриво. Монтен наистина не ни носи никаква система и напусто сочат неговия скептицизъм и дирят в „какво знам аз?” последна дума на мъдростта и учението му.” Жид направо казва, че не харесва скептицизма в Опитите, както и уроците, които би извлякъл от тях. Но внимателно ни въвежда в сложните въпроси, които възникват, когато се четат главите от тази изумителна книга, в която авторът й е достигнал до една проста, но същевременно с това така дълбока истина: „Всеки човек носи в себе си цялата човешка природа.” В признанието на Монтен, че може де не пуска вода в продължение на 10 часа Жид не открива нищо особено, но го привлича „тая именно нескромна потребност да каже това. И добавя: „Аз виждам тук не безсрамие, а бунт против благоприличието; това, което човек премълчава обикновено, което укрива, е тъкмо това, което той желае най-силно да каже, да разкрие. Въпреки всичките си цинични усилия, той постоянно мисли, че може да се отиде още по-далече.” И дава този цитат на Монтен, който не тогава, а днес, петдесет години по-късно, на моята възраст ми звучи прекрасно: „Аз казвам не всичко, което ми се ще, а толкова, колкото дръзвам да кажа: и ставам малко по-дързък, колкото повече остарявам.” И тъй като Монтен е преработвал допълнително текста за второто издание на „Опити”, известно като „текста от Бордо”, съкратил е или направил някои обяснения, Жид смята, че „това е залез” и казва, че предпочита да чете текста преди тези промени.

Жид смята, че Монтен е бил твърде малко делови човек, затова се е отказал от съдийското си призвание, а по-късно е напуснал и кметството на Бордо. Харесва му желанието да се посвети на „истинския човек” и затова цитира следната мисъл: „Всеки, който се вслушва в себе си, ще открие едно свое начало, едно господстващо начало, което се бори срещу всяка изкуственост и възпитание.” Тъй като Монтен изтъква, че възпитанието цели не само да ни образова, но и да ни изкълчи и подправи, стига до извода: „”Няма по-глупав и жалък живот от тоя, който се ръководи от заповеди и дисциплина.” Индивидуализмът на философа достига до крайни предели и Жид сочи „тия страшни думи” според своето определение: „Общественото благо изисква да се предателства, да се лъже и убива. Нека предоставим тая работа на по-послушни и по-гъвкави хора от нас.” Това показва наистина, че мъдрецът от Бордо не е бил роден за политика.

Жид се спира на приятелството между Монтен и Ла Боеси, за църквата и християнството, за етиката на Монтен, търси близост между неговите възгледи и тези на Русо и Гьоте… Някои от цитираните мисли силно ме впечатлиха и събудиха доста размисли: „Нищо благородно не става без съдействието на случая” или „Благоразумието, внимателността и предпазливостта са смъртен враг на великите дела.” И признание като това: „С нищо не съм общувал тъй дълго, както с мисълта за смъртта, дори и в най-разюзданата възраст от живота си.” Жид счита, че най-прекрасната фраза в „Опити” е тая: „Аз се хвърлям с наведена глава безразсъдно в смъртта, без да мисля за нея и без да я узная, като в мълчалива и мрачна пропаст, която ме поглъща отведнъж и ме потапя мигом в някакъв дълбок, безгрижен и безчувствен сън.”

Когато Монтен умира, жена му и дъщеря му са присъствали на последните мигове от живота му, макар че неговото желание е било друго: „Ако при все това можех да избирам (смъртта си), бих желал да умра по-скоро на коня, вън от къщи и далеч от своите, отколкото вкъщи на леглото.” И някога, и сега когато съм в края на живота си, аз си пожелавам такъв край! Но кой може да узнае предварително какъв край ще има?

Накрая на своето въведение в света на Монтен Жид сочи, че много от тълкувателите му се стремят да притъпят неговите идеи, затова той се е опитал да  ги изостри. Грижата на педагозите открай време е била да направят безобидни смелите писатели, станали при все това класици, пише той, и аз се удивлявам като виждам как годините сами вършат това. И добавя, че в течение на късо време острието на всички нови мисли сякаш се затъпява; от друга страна навикът ни позволява да си служим с тях без да се страхуваме, че ще се нараним. Този предизвикателен, дори дързък начин на интерпретиране на „Опити” от Монтен наистина ме впечатли, изглеждаше ми доста своенравен, интригуващ.

Както тогава, така и днес името и творчеството на Андре Жид (1869-1951), остават встрани от популярността на френската литература, бих казал не само у нас. Едва във Франция се запознах по-отблизо с биографията на писателя, който през 1947 г. получава Нобелова награда за литература като се посочва основанието за това: „За неговите задълбочени и художествено значими текстове, в които проблемите и положението на човека са представени с безстрашна любов към истината и изострена психологическа проницателност”.  Там прочетох подробности от неговата скандална биография и за още по-скандалния му „Дневник” (1939-1950). Една от причините към Жид отношението да бъде крайно отрицателно, въпреки че има период от неговия живот, в който той е симпатизирал на комунистите, е пътеписът му „Завръщане от СССР” (1936), отразяващ неговото крайно отрицателно отношение към съветската страна, причина за което е и отказът на Сталин да се даде свобода на хомосексуалистите. Едва през последните години бяха  преведени на български „Аморалистът”,  „Фалшификаторите”  и дори неговия „Дневник”.

В „Авторът към читателя” от 12 юни 1589 г. Монтен пише: „Читателю, ти имаш пред себе си една откровена книга. Тя те предупреждава още от самото начало, че аз преследвам чисто лична и частна цел. Аз не съм имал предвид нито твоята полза, нито моята слава; такава задача е свръх силите ми.” И по-нататък: Моите недостатъци, моите несъвършенства и моят простодушен образ са показани тук открито, доколкото общественото благоприличие ми позволи това. Защото, ако принадлежах към тия народи, които, както се говори, живеят още в сладката свобода на природата и нейните първобитни закони, уверявам те, бих се нарисувал цял целеничък и съвсем гол.” И в тези общо 192 страници, въпреки предупреждението на самия Монтен: „Всяко съкращение на една хубава книга, е глупаво съкращение”, много пестеливо и стегнато е показана квинтесенцията на един труд, зад който стои една огромна ерудиция и един живот.

Когато чета притежавани от мен книги, по-рядко, ако са от библиотека или собственост на друг, аз подчертавам редове, които са важни, предпочитам да си водя почти винаги бележки. От тази малка книжка от главата  „Избор на учител” съм отбелязал: „Аз бих желал детето да тръгне да пътува още от ранно детство и най-напред, за да удари с един куршум два заека, из съседните народи, дето говорът е най-отдалечен от нашия; защото към чуждия говор езикът ни не ще свикне никога, ако не го обучим от рано. Също тъй общо мнение е, че не бива да се отглежда детето в скута на родителите си. Естествената обич разнежва и разпуща родителите, дори и най-мъдрите от тях. Те не са способни нито да наказват простъпките на детето, нито да гледат как бива отхранвано нередовно и грубо, както подобава. Те няма да го оставят да се връща от играта потънало в пот и прах, да пие топло и студено, нито ще търпят да го виждат яхнало заднишком на коня, или с рапира в ръка срещу някой стрелец или на първа стрелба с мушкет…”  И още: „Един голям дял от обучението ще образуват игрите и упражненията: тичането, борбата, музиката, танцът, ловът, ездата и боравенето с оръжие. Аз искам външното приличие, обноските и благоразположението на питомеца да се оформяват успоредно с душата му. Не душата, не и тялото възпитаваме ние, а човека; не бива да разделяме човека на две части…”

Като говори за своето лично възпитание, Монтен обръща внимание на това колко важно е за благородника знанието на гръцки и латински език. Покойният му баща намерил свой изход, за да се постигне това: той поверил сина си, още кърмаче, „преди да ми се развърже езика”, на един немец който не можел да говори френски, но знаел из основи латинския. Немецът имал двама помощници, но и тримата общували с домашните и сина само на латински. С една дума, казва Монтен, „ние се полатинчихме”. А гръцкия език изучава чрез игри и упражнения. С присъщата си самоирония, пишещият своите „Опити” Монтен казва за себе си: „Аз имах муден ум, който вървеше само когато го тласкаха, закъсняла схватливост, лоша съобразителност и отгоре на всичко това невероятно слаба памет.”

Исках, следвайки някои от съветите на Монтен, да възпитавам и аз децата си така, но не успях, други сили се намесваха и то се намесваха против. Резултатът днес е, че моите деца се отказаха от мен. Аз го приех. Но пак при Монтен намерих обяснение и утеха. Той обяснява, че ние обичаме децата си, защото сме ги родили и че ги наричаме заради това дори наше второ „аз”, но имаме и други наши рожби, не по-малко достойни за похвала: „Защото това, което зачеваме с душата си, плодовете на нашия ум, на нашата смелост и умение, са рожби на една част от съществото ни, по-благородна от телесната, и са повече наши. Ние сме едновременно и баща и майка на това потомство, то ни струва по-скъпо и, ако в него има нещо хубаво, ни донася повече почести. Стойността, която имат децата на тялото ни, е повече тяхна, отколкото наша, понеже нашият дял е много малък, докато всичката красота, миловидност и стойност на духовните ни деца, е наша…”

Едно от нещата, което ми направи впечатление, е, че Монтен много пъти говори за баща си и никъде за майка си. Дал е стегнато, но така проникновено неговия образ: „Той имаше сериозна, благообразна, смирена и много скромна осанка; необикновена грижа за почтеността и приличието на външността и облеклото си, било, когато е пеш, било на кон; чудовищна вяра в думите си; и съвест, и изобщо съзнание, склонно по-скоро към суеверие, отколкото към другата крайност. Той бе човек с малък ръст, силен и с право и съразмерно телосложение, с приятно и възмургаво лице, сръчен и изящен във всички благородни занимания.”

Други мисли, които съм си отбелязвал: „Най-яркият белег на мъдростта е постоянната веселост. Нейното състояние, както състоянието на нещата от над лунните сфери, е винаги спокойно…” или „Добрата, върховната, божествената поезия стои над правилата и разума.” Колко интересно споделено: „Всяко наше движение ни разкрива.” Говори за човешката променливост и използва този каламбур: „В хората не виждам нищо по-несигурно от тяхното постоянство и нищо по-сигурно от тяхното непостоянство…” За красотата казва: „Първото различие, което е възникнало между хората, и първата причина, от която са дошли преимуществата на едни човеци над други, е вероятно благото на красотата.” Колко просто говори за едно от най-човешките неща, за които никой не може да ни разкаже след това: „С опит и навик ние можем да се калим против болките, срама, немотията и други подобни нещастия, но смъртта можем да изпитаме само веднъж. Ние всички сме ученици, когато стигнем до нея…”

Сепва ме тази негова откровеност: „Здравето ми, силно и бодро дори и в напреднала възраст, бе рядко смущавано от болести. Такъв бях аз някога, защото сега, когато съм прехвърлил четиридесетте, мисля, че навлизам в пътя на старостта.” Когато съм бил на 24 г. съм възприел по един начин казаното, а сега когато съм прехвърлил 70-те я възприемам по друг. Колко човеколюбие се изисква да имаш, за да кажеш: „И в най-жалката и груба душа човек вижда да блести някаква дарба, и най-загубената изпъква с нещичко.” Трудно ми за някой жесток убиец да търся в него нещо добро. За него „здравето е скъпоценен камък и единственото нещо, за което заслужава да дадем не само времето, труда и имота си, но и своя живот”.

Бих казал за себе си тези негови думи: „Аз направих каквото беше по силите ми за своето поправяне и усъвършенстване, още когато можех да се наслаждавам от него, и ще ми е срамно и съвестно, ако хората отдават предпочитане на старостта ми пред добрите ми, здрави, будни и силни години и ако ме почитат не за това, което бях, а за това, което престанах да съм…” Както и това: „Нещастен е, според мене, оня, който няма кът, дето да остане сам, за да може да се занимае със себе си и да се укрие!” И това: „Единствено промяната и разнообразието ме задоволяват, ако действително нещо ме задоволява.”

Какво богатство от остроумни и добре поднесени преценки: „Най-плодоносната и естествена проява на нашия дух е според мене, беседата. Намирам я за по-сладка от всяка друга наша жизнена дейност…” или: „Има разположения на духа, към които разумът чувства презрение. Някои ще ме ценят повече заради думите ми, които не разбират, и ще заключат за дълбочината на ума ми по неяснотата ми. А да си призная искрено, аз ненавиждам силно неяснотата и бих я избягвал, ако знаех как да я избегна.” Без да наставлява упорито и назидателно, Монтен споделя с вещина: „Нищо не трябва да се препоръчва на младежта тъй много, както бодърстването и деятелността. Нашият живот е движение.”

Като истински епикуреец заявява: „Най-високото и славно постижение на човека е умението му да живее.” И продължава: „Нищо не е тъй хубаво и справедливо, както старанието да бъдеш човек; няма по-трудна наука от умението да преживееш добре живота си, който ти е даден; и най-страшната от всички човешки болести е човек да презира природата си…” Може би е вярно неговото твърдение: „Ненаситната жажда за телесно общуване свидетелства за слабо разбирателство на душите.”

2.

През 1975 г. някогашното издателство „Наука и изкуство” издаде за пръв път на български език трите тома на „Опити” от Мишел дьо Монтен в своята поредица „Философско наследство”, в превод на Тодор Чакъров и превод на латинските текстове и бележки на Анна Николова-Бурова. От датата, която съм си записал - 19.VI.1976, сега виждам кога съм си купил тритомника и кога е започнала моята истинска среща с „големия” Монтен. Само Книга първа  има 594 страници,  Книга втора съдържа 802 страници, а Книга трета още 496 страници. Встъпителната студия на проф. Исак Паси е много по-различна от есето на Андре Жид за Монтен и тя е точно за българския читател - богата, обстоятелствена, изясняваща неща, които ние никога в нашата културна и литературна традиция не сме имали. Появиха и преводите на „Мисли” от Паскал, на „Философски речник” и „Философски новели” от Волтер, на „Максими” от Ларошфуко и „Характери” от Лабрюйер - имена и книги, които допълват тази традиция, наложена от мъдреца от Бордо. Това великолепно за мене издание вече очерта истинския мащаб на неговия замисъл, започнат през 1572 г.,  през която на кървавата дата 24 август католиците във Франция извършват чудовищното клане на тридесет хиляди хугеноти… Така че върху времето, през което живее и твори Монтен ляга страшна сянка и то съвсем не е време за спокойствие и епикурейски наслади. Споменът за Вартоломеевата нощ може би подклажда скептицизмът на Монтен или го кара да гледа трезво на човека, да го представя чрез себе си такъв, какъвто е.

Аз не пиша нито трактат, нито правя изследване, а искам чрез този мемоарно-документален етюд да представя тези вълнения, впечатления, познания, които съм получил през такава огромна дистанция във времето от един висок дух, пред който се прекланям и в който откривам нещо сродно и близко - веднага да подчертая, че разбирам колко съм дребен и жалък пред него, за да не ме обвини някой в прекалено самолюбие. Освен това съвсем не съм лековерен да си помисля, че когато предлагам на моите студенти трите тома - вече посочих страниците им, че те леко и бързо ще приемат тази моя препоръка - знам обаче, че ще се намери някой, който да разгърне тези вълшебни страници. Освен това дължа да подчертая, че след няколкото прочитания по-задълбочено, през годините разгръщам страниците и препрочитам подчертаванията, които съм направил. И именно част от тези подчертавания сега представям, защото те когато и да ги чета, ме вълнуват сякаш ги чета за първи път и винаги откривам в тях нещо, което преди не съм доразбрал, дообмислил, или дори не съм бил съвсем сигурен да приема мисълта на Монтен.

Всеки, който е чел тези три тома, знае, че те са разделени на глави, които са озаглавени и тези заглавия подсказват съдържанието, или избраната тема, или поне сюжет, което авторът е искал да разкаже. Ако приемем авторовото определение на жанра, това са есета, но както цялата книга, така и тези есета, са толкова свободни по форма, че рядко едно с друго си приличат. Тази пълна творческа свобода именно прави четивността на есетата изключителна, разбира се, има и такива, които изискват значително усилия, за да се прочетат внимателно или дори докрай. Не искам да изпадам и в някакъв неописуем умопобъркващ възторг. Както при много гениални автори, така и при Монтен има страници, които не са завършени, страдат от тромавост на изложението или са обременени с такива подробности, които може би в 16. век да са били подходящи, но сега в 21. век изглеждат архаични или най-малкото безкрайно остарели. Вече се спрях на разказа на Монтен за неговото „полатинчване”, така че древните автори са представени широко, а Плутарх, както сочат специалистите, е цитиран 500 пъти. Но оригиналността на авторовата позиция, величието на неговата личност и дух изпъкват навсякъде. Тези „опити на душата” (Исак Паси) все пак не са за развлечение и те изискват съсредоточеност. Много ценни са бележките, които обясняват редица неща, ориентират библиографски, разкриват ни колко богата е древната литература, която у нас е позната, но в България преди години латински език все още се учеше, днес не знам колко от това образование е останало, освен в Софийския университет, а може би и другаде - навярно в медицинските висши училища е задължително.

Още в началото на Книга първа съм си подчертал: „Платон често привежда следното велико правило: „Върши своето дело и познай себе си!” и съм бил впечатлен от разказаното за император Максимилиан, прадядо на крал Филип, който е привлякъл вниманието на Монтен. Владетел с много ярки качества и изключително красив, той не позволявал на никой да го види, когато ходи по нужда и не показвал дори на лекарите си ония  свои части, които е прието да бъдат скривани. Този предразсъдък, според Монтен, бил толкова силен, че в завещанието си владетелят наредил, когато умре да му облекат долни гащи, но този, който му ги облича, да бъде с вързани очи. Коментарът на Монтен по този повод споделям и за себе си: „Що се отнася до мен, аз, макар че устата ми да мели всичко, също изпитвам по природа подобен срам. Ако към всичко това не ме тласка крайната нужда или сладострастието, никога не показвам пред хората органите и действията си, които нашият обичай е наредил да бъдат скривани. По-скоро страдам от стеснителност, която не подобава на мъж като мене, още по-малко на мъж с моята професия.” Това, което Монтен дискретно е споделил, бих казал и аз за себе си. Абсолютно споделям и това признание: Намирам също така утешение и в това, че местата, където съм бил, и книгите, които съм чел, ме радват със свежестта си като нещо ново, когато се връщам към тях.”  Ето тези дребни неща ме държат така властно към неговите изповеди - велики или тактично свенливи.

Шутовете той нарича „ония жалки душици” - забелязваме ли колко много са те край нас днес? Категоричен е с твърдението: „Според мен всеки богаташ е скъперник.” и пояснява, че Платон подреждал по следния начин физическите и нравствените блага: здраве, красота, сила, богатство. Само мимоходом в различните глави добавя нещо за себе си: „По природа аз не съм меланхолик, но съм склонен към мечтателност.” Или цитира Хораций: „В този къс живот ний защо ламтим за много?” Избрал е мисъл на Плиний: „Навикът е най-могъщият учител за всичко.” Почти равнодушно заявява: „Смъртта на едно нещо дава живота на друго.” Пита се просто: „Имало ли е някога път, който да не свършва?”  Открехва ни тайната на своето знание: „Аз не познавам, както трябва, нито една солидна книга, ако не се смятат Плутарх и Сенека, от които, както данаидите, непрекъснато черпя и изливам знания.” Подчертава, че се интересува най-вече от историята и поезията. Ето нещо, над което заслужава да се замислим: „Чисто книжната ученост е лъжлива. Аз я смятам за украшение, но не и за основа.” Той обръща внимание на онзи съвет на Сократ, според който ние трябва да ограничаваме курса на нашето обучение само с онова, което е полезно. Плутарх , писал, че Аристотел е занимавал своя велик възпитаник Александър не толкова с изкуството да строи силогизми или с принципите на геометрията, колкото с добрите наставления за доблест, смелост, великодушие, въздържаност и незнаеща страх увереност…

Оставил ни е и това свидетелство за себе си, че е успял да приспособи вкуса си към всичко, което може да се употребява като храна, с изключение на бирата. Напомня ни да не забравяме: „Истинското огледало на нашите мисли е начинът ни на живот.” Възхвалата му за речта е за запомняне: „Обичам простата и безхитростната реч - както писмената, така и устната; обичам реч сочна и жива, кратка и стегната, не толкова деликатна и загладена, колкото мощна и сурова: „Щом поразява речта, значи, че умна е тя.” (Из епитафията на Лукан); по-скоро трудна, отколкото скучна; освободена от афектации, непринудена, неизгладена, дръзка; всеки неин къс да тежи на мястото си; не педантична, не монашеска, не пледоарна, по-скоро войнишка, както Светоний назовава речта на Юлий Цезар, макар да не ми е съвсем ясно защо я нарича така.” И предизвикателно пита: „Защо да не си служа с езика, с който си служат в парижките хали?” Споменава, че първото влечение към книгите получил от разказите на Овидий и неговите „Метаморфози” и продължава: „Аз изгълтах „Енеидата” на Вергилий, след това - Теренций, след това Плавт и накрая - италианските комедии, които винаги ме увличаха със занимателния сюжет.”

Монтен цени правилото на Хилон: „Нищо прекалено!”

Една от най-силните и дълбоки глави в Книга първа на „Опити” е „За приятелството”, в която разказва за дружбата си с поета и философа Етиен дьо Ла Боеси. Преди да се запознае с него, той прочита разпространявания трактат „За доброволното робство”, публикуван от хугеноти в 1576 г., заедно с други противоправителствени памфлети в сборник, където заглавието било „Срещу едного”. Благодарение на това произведение двамата се срещат и започват приятелство, за което Монтен казва: „То бе дълбоко и съвършено приятелство, което едва ли би могло да се намери в книгите, да не говорим, че сред днешните хора няма и помен от него. За да се създаде такова приятелство, е необходимо съвпадението на толкова обстоятелства, че би било много, ако щастието в това отношение ни спохожда веднъж на три столетия.” Той изтъква, че с истинското приятелство не съвпадат следните четири вида отношения между хората, установени в античността: родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните - нито поотделно, нито всички взети заедно. Като сравнява любовта към жената с приятелството, Монтен подчертава, че „любовта е само едно необуздано желание да постигнем онова, което непрекъснато ни се изплъзва и веднага щом мине в приятелство, тя започва да чезне и угасва.” И продължава: „Приятелството, обратно, колкото повече му се наслаждаваме, толкова е по-желано за нас; то расте, храни се и се усилва само благодарение на насладата, от която се пречиства душата, тъй като е чисто духовна.”

Вече бях семеен, когато четях следните негови разсъждения: „Що се отнася до брака - освен че е сделка, доброволна само в началото (неговата трайност зависи единствено от волята ни, тъй като е принудителен и насилствен съюз), е връзка, която обикновено има други цели, тук се намесват хиляди странични обстоятелства, в които е трудно да се справиш и които са достатъчни, за да се прекъсне живата нишка и да се смути чувството; докато при приятелството няма никакви други съображения, освен самото чувство.” Днес имаме свободно съжителство на семейни начала, може би то донякъде проследява еволюцията на брака през вековете и думите на Монтен се оказват пророчески.

Той обаче специално се спира и тълкува и значението на това, което обикновено наричаме приятели и приятелство. За него това не е нищо друго освен връзки и познанства, завързани случайно или за някакво  удобство, чрез което нашите души общуват. Всъщност общуването в социалните мрежи, в което се включих и аз, е точно такова общуване - то е толкова външно и далечно на хората, които установяват някакви ефимерни връзки, че аз се учудвам как е възможно някой да увеличава броя на тези, с които уж е някакъв приятел на три, четири и повече хиляди. Но Монтен, както вече написах,  споменава още в самото начало на главата „За приятелството” името на Етиен дьо Ла Боеси и постепенно стига до признанието, че това е човекът, който той признава като свой приятел. Макар и да не е голяма, биографията на поета и прозаика разкрива неговата ярка личност. Роден е в богато семейство на 1.XI.1530 г. в Сарлат ла Канеда, графство Перигор. Баща му е началник на кралските служители в Перигор. Останал отрано сирак, той е отгледан и възпитан от Етиен Ла Боеси, негов чичо и кръстник, много добре образован свещеник, завършил юридическо училище. Той се грижил истински за племенника си като негов втори баща и се стремял младежа да получи солидно образование. След като завършил колежа Guyenne го насочил да се запише в Юридическия факултет на университета  в Орлеан. Там негов професор е бил Ан дю Бур, известен калвинист и той го подкрепя при написването на трактата „Разсъждение за доброволното робство”. След дипломирането си Ла Боеси бил назначен на 17 май 1554 г. за съветник в парламента на Бордо две години по-рано преди да има изискваната за това място възраст поради изключителните си способности.  В епохата между XV - XVIII век парламентите са били висши съдилища във Франция в 13 области, създадени по подобие на Парижкия парламент. През 1560 г. получава специално поръчение от Мишел дьо Л’Опитал, съветник в парламента на Париж, да вземе дейно участие в преговорите за мир в религиозните войни между католиците и протестантите.

Оженва се за Маргарита де Карле, дъщеря на председателя на парламента в Бордо Пиер де Карле, сестра на епископа на Риез Ланселот де Карле, вдовица на Жан д’Арсак.

Етиен дьо Ла Боеси е бил по убеждения републиканец и идеализирал Римската република. Той се развива като поет и философ, преводач на Плутарх, Вергилий, Ксенофонт и Ариосто. Още на 18 години написва „Реч за доброволното подчинение”. Определят този текст основа на политическата философия, сочат го за интелектуален предшественик на анархизма и гражданското неподчинение. Заради неговите виждания и идеи американският икономист Мърей Ротбард (1926-1995) го нарича „основател на съвременната политическа философия във Франция”.

В 1563 г. Етиен дьо Ла Боеси тежко заболява, предполага се, че е от чума, но някои източници сочат като причина форма на туберкулоза, често срещана по онова време. (В есето за здравето и лекарите Монтен посочва, че болестта е дизентерия.) Болният поет и философ решава да отиде в имението на жена си в Медок, очаквайки че чистия въздух и природа ще му помогнат, но състоянието му бързо се влошава. Едва достигнал до Жерминян, община Тайан-Медок, където живее братът на Монтен Ричард де Лестонак, негов колега в парламента на Бордо. На 14. VIII.1563 г. прави завещанието си и след четири дни умира в разцвета на силите си. През тези мъчителни дни до него е и Монтен, който в писмо до баща си разказва как умира любимия му приятел едва на 32 години, 9 месеца и 17 дни, според неговото изчисление. Ла Боеси завещава на Монтен своите книги и ръкописи. В 1571 г. той публикувал оставената поезия на френски и латински език, сред които двадесет и девет любовни сонета, а също и преводите, но се отказал да издаде „Разсъждения за доброволното робство”, както и написания непосредствено преди смъртта на автора „Мемоар за вълненията във Франция във връзка с януарския едикт от 1562 година”. Обяснението е размирното време.

За да илюстрира силата на това приятелство Монтен разказва случай от историята на Рим. След осъждането на Тиберий Гракх започнали да преследват всички негови привърженици и Лелий в присъствието на римските консули започнал разпит на Гай Блосий, най-близкият му приятел. На въпроса какво би направил за Гракх Блосий отговорил : „Всичко.” Питали го какво ще направи, ако би му заповядал да подпали храмовете? Блосий отговорил, че Гракх никога не би му заповядал да направи това. Последвал настоятелен въпрос, ако все пак му бил заповядал да извърши това злодеяние. Приятелят отговорил: „Щях да му се подчиня.” Следва продължение в разсъжденията на Монтен, което е смайващо от пръв прочит: „Изобщо отговорът на Блосий прозвучал така, както би прозвучал моят отговор, ако приятелят ми ме попиташе: „Би ли убил дъщеря си, ако волята ти заповяда това?” Бих отвърнал утвърдително. Защото такъв отговор не свидетелства още за готовност да бъде извършено това, тъй като у мене няма никакви съмнения в моята воля, както и във волята на приятел като него. Няма причина в света, която би могла да разколебае увереността ми, че неговата воля и мисъл са и мои. На всяка негова стъпка, както и да ми бъде представена тя, какъвто и изглед да има, аз веднага бих намерил вътрешната причина.”  Следва и обобщението: „Нашите души теглеха колата така задружно, разбираха се с такова пламенно чувство, разкриваха себе си така пълно, че аз не само познавах неговата душа като моята, но дори на него можех да се доверя повече, отколкото на себе си.”

Категоричността, с която пише Монтен за своето приятелство с Етиен дьо Ла Боеси, убеждава, че взаимността е била напълно: „В приятелството, за което говоря, душите се смесват и сливат една с друга в нещо дотолкова общо, че шевът, който ги съединява, изчезва, а следите му не могат да бъдат открити.” Добавя още: „Ако ме накарат да кажа защо съм обичал моя приятел, чувствам, че не бих могъл да отговоря по друг начин освен така: „Защото това бе той и защото това бях аз.”

Каква дълбока мъка излъчват думите след смъртта на три години по-възрастния другар, примесени със стих на Вергилий от „Енеида”: „От деня, в който го изгубих „и който ще жаля вечно и вечно ще тача (така, богове, пожелахте)”, аз само се влача с отпаднали сили; дори радостите, които срещам, вместо да ме утешат, увеличават скръбта ми от тази загуба.”

3.

Озаглавяването на есетата и тяхното подреждане в трите книги показва, че авторът не е следвал нито някаква предварителна схема, нито се е ръководил от строг системен ред. Всяка глава сякаш се е появявала според настроенията, вътрешните състояния, отражението на събитията, които са ставали в онази епоха. И все пак има някаква вътрешна сила, която прекрасно служи за връзка между отделните части, те органично се преплитат, увличат ни, карат ни да не спираме да търсим отново и отново онова неудържимо духовно привличане. Някаква властна сила ни владее докато осмислим споделеното от Монтен. Някои от заглавията изпъкват като сентенции или ни интригуват с подсказаното съдържание: „Една и съща цел може да се постигне с различни средства”, „За това, как душата разтоварва страстите си върху измислени неща, когато истински й липсват”, „За това, че намерението е съдия на нашите постъпки”, „За това, че за щастието трябва да се съди само след смъртта”, „За избягването на удоволствията с цената на живота”, „За това, че ние плачем и се смеем за едно и също нещо”, „За това, че да философстваш значи да се учиш да умираш”, „За миризмите”, „За празнотата на думите”, „Страхливостта е майка на жестокостта”, „За това как нашият дух пречи на себе си”, „За лошите средства, използвани за добри цели”, „За неудобството от високото положение”, „За разкаянието”, „За куците” и най-накрая - „За опита”… Има глави, озаглавени така: „За пренасянето на пощата”, „За палците”, „За едно уродливо дете” или „Работата - утре”. Какъв изумителен калейдоскоп от мисли, чувства, наблюдения, провокативни виждания, търсени изненадващи оценки или случайни хрумвания.

Сякаш за да се оправдае, той казва: „Никой не е предпазен от възможността да говори глупости. Лошото е, когато ги говори обмислено.” И добавя: „Пиша така, както говоря с първия срещнат. Да се говори истината, ето кое е най-важното.” Другаде ни предупреждава: „Нека не се обръща внимание на въпросите, които засягам, а на начина, по който ги изяснявам.” Ето един подходящ пример за това предупреждение: „Ще ме попитате откъде иде обичаят, когато човек киха, да му пожелаят здраве. Ние произвеждаме три вида вятър; този, който излиза отзаде ни, е много мръсен; този, който излиза през устата, предизвиква известен упрек в чревоугодничество; третият вид е кихането; и понеже той излиза от главата и е безукорен, ние му оказваме такъв почетен прием. Не се смейте на тази измислица; казват че тя принадлежи на Аристотел.”

Колко и да искаме, трудно можем да устоим на омаята на неговите сентенции и максими, на простите, понякога така бодливи изрази и дори думи:

„За поезията, като си служиш не кой знае с каква мярка, можеш да съдиш по правилата и предписанията за поетическото изкуство. Обаче хубавата, съвършената, божествената поезия стои над правилата и разума. Който може да долови нейната красота с твърд и уверен поглед, той я вижда като блясък на мълния. Поезията ни най-малко не храни ума; тя го пленява и опустошава.” И добавя като нещо съкровено признанието: „От най-ранно детство поезията ме е упойвала и унасяла.”

Безброй пъти съм се спирал на тези прозорливи редове: „Човек трябва да има жена, деца, имущество и преди всичко - здраве, комуто, разбира се, е дадено. Към всичко това обаче не трябва да се привързваме така, че от него да зависи животът ни. Трябва да запазим за себе си една последна клетка, изцяло наша, винаги на наше разположение, с която да разполагаме напълно свободно, където да можем да се приберем и уединим. В нея ние можем да водим беседи със самите себе си; и тези беседи трябва да бъдат толкова интимни, че никой да няма достъп до тях. Тук да размишляваме и тук да се радваме, забравяйки за жени,  за деца, за имущество, за стопанство, за слуги; и то така, че сякаш ако се случи да ги загубим, да можем да минем и без тях. Нашата душа е способна да се занимава със себе си; тя може сама да си прави компания; тя има какво да напада и от какво да се защитава, какво да дава и какво да получава. Няма защо да се страхуваме, че такова уединение, ще ни поквари с безделие и скука…”

Можем да се запитаме проява на егоизъм ли се крие в това определение: „Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си.”

Ето нещо, което споделям напълно: „Аз нямам нито способност, нито вкус към дългите уверения в сърдечност и преданост.” И друго, което съм се опитвал да следвам, ако мога: „Ненавиждам смъртно всичко, което намирисва на ласкателство; това естествено ме кара да говоря сухо, прямо, грубо, заради което изглеждам малко високомерен в очите на тия, които не ме познават добре. Най-много уважавам тези, към които се отнасям с най-малко уважение; и там, накъдето моята душа се устремява с радост, забравям учтивост. Скъпернически и с достойнство предлагам себе си на тези, които наистина обичам. И чувствам най-малко преданост към тези, към които най-много съм привързан. Струва ми се, че те трябва да четат в душата ми и да знаят, че думите ми сигурно биха изразили зле чувствата ми.”

Колко малко хора биха могли да превъзмогнат това, за което Монтен предупреждава: „От всички човешки безразсъдства най-обикновеното и най-разпространеното е стремежът към име и слава; ние жертваме богатството си, покоя си, здравето си и дори живота си - блага, действителни и насъщни, за да гоним тази суетна сянка, тази празна дума - безплътна и неосезаема…”

Поука, която ни е нужна за цял живот: „По липса на достатъчна твърдост за устояване на досадните и налитащи от всички страни грижи и от неспособността да напрягам силите си, за да подреждам и ръководя моите дела, аз, оставяйки се на грижата на съдбата, съм укрепил в себе си, доколкото съм можал, следното правило: „Очаквай най-лошото! И ако това най-лошо дойде, понеси го спокойно и търпеливо!” Само към това се стремя. И към това са насочени всичките ми размисли.” Дори такъв дълбок ум като френския философ не избягва това, което наричаме „съдба” и което никой не е могъл да разгадае истински: „По мое мнение двете върховни сили са щастието и нещастието. Неразумно е да се смята, че човешкият разум може да измести ролята на съдбата.” Като своеобразно оправдание, той изтъква: „Не мога да водя дневник на моя живот, опирайки се на извършените от мен дела; делата, които е назначила за мене съдбата, са твърде нищожни; в този летопис аз регистрирам размислите си.”

Вместо заключение: Мишел дьо Монтен е роден на 28 февруари 1533 г., а умира на 13 септември 1592 г. Изминали са 485 г. от неговото рождение. Сякаш в един негов въпрос е събрано определението за смисъла на един човешки живот: „Que sais-je?” („Какво зная аз?”) Обаче в този кратък въпрос, който е нужно да си задаваме постоянно, не е ли  е изразена и мощта на неговия гений?