УРОК ПО ПСИХОЛОГИЯ

Елеонора Велева

В стаята на общежитието беше задушно, а лятното слънце се опитваше да пробие с лъчите си пердетата на прозореца, за да покаже силата си. Юлия му помогна, отваряйки със замах прозореца, с надеждата, че ще усети свежестта на утрото.

За съжаление очакванията й не се осъществиха, защото в стаята нахлу още повече горещината на мръсния софийски въздух.

Юлия погледна към планината. Така й се искаше в момента да е насред Витоша и да учи за проклетия изпит, който не й даваше мира.

Задушаваше я не само топлината на лятото, а и малката студентска стаичка. Учебникът на Шулц “Психология на растежа: модели на здравата личност” лежеше върху бюрото й недокоснат, а датата на изпита наближаваше с неочаквана бързина.

Погледна го и тревогата й още повече се засили. Тогава премисли набързо идеята да си намери подходящо място за учене и реши - отива в Южния парк, където се очакваше да намери глътка прохлада, бягайки от задушното и тясно пространство.

Набързо се облече, сложи учебника в раницата си и излезе. Вървеше бавно по улиците и се опитваше да запази спокойствие, за да избегне гнева на минувачите, които бързаха за работа.

Най-сетне стигна до парка и въздъхна облекчено. Струваше й се по-хладно, въпреки че все още усещаше нажежения дъх на лятото. Настани се на пейка под едно голямо дърво, срещу което се намираше една детска площадка.

Знаеше, че там ще стане шумно заради децата, но мястото й хареса, а и беше рано още. Отвори страниците на учебника и започна да чете, но й се струваше, че нищо не разбира.

Беше присъствала на всички лекции и упражнения, където бързо схващаше трудната дисциплина, но сега ученето щеше да бъде тежко и продължително.

Така унесена в мислите си, тя забеляза, че към детската площадка се зададоха майка и дете. Първоначално ги възприе съвсем нормално, както обикновено.

Детето пусна ръката на майка си и се заигра в пясъчника, като грижливо пазеше една малка кола, която държеше. Майката седна на близката пейка до Юлия, извади една книга и се зачете.

Чак тогава момичето забеляза износените дрехи, които носеше жената, и преждевременното й остаряло лице. Въпреки това красотата й още личеше, а когато очите на двете неволно се срещнаха, Юлия потрепери.

Две дълбоки тъжни очи я гледаха и й се усмихваха, пълни с доброта. Момичето сконфузено погледна надолу - отдавна не беше виждала такива очи.

Спомените я върнаха назад към миналото - такива бяха очите на майка й и тя никога не ги забрави дори и след най-страшното.

Когато Юлия се страхуваше от нещо, си ги спомняше и потъваше в тях, те я успокояваха и й даваха сили да продължи. Дълги години тя се опитваше да открие такива очи, но не успя. Винаги виждаше злоба, презрение, безсилие, съжаление, омраза.

Затова сега очите на тази жена я разтърсиха.

Изведнъж чу:
- Мамо, виж каква писта си направих! Сега ще построя къща като татко. - Детето имаше прекрасна усмивка, а от него лъхаше спокойствие и обич. То плахо погали ръката на майка си и се върна в пясъчника.

Майката го погледна и без да каже нищо, се усмихна на детето си.

Юлия се отърси от спомените и мислите си и продължи с ученето до момента, в който чу детски крясъци.

- Ама, мамо, нали ще ми го купиш? Ако не го направиш, ще кажа на тати, той ще ми го купи.

Погледна встрани и видя друга майка, която вървеше с детето си, което се опитваше да я накара да му обърне внимание, защото тя говореше високо по телефона.

Детето видя, че няма да получи нужното и се втурна с все сила към пясъчника при другото дете. Когато майката приближи детската площадка Юлия неволно дочу думите й: „Абе остави го тоя… Той ще ми каже как ще му гледам детето… ама нямам избор, ще спре да ми дава пари… и тогава го закъсах… Не… и детегледачка не иска да наемам… направо ми писна… ама ще търпя….”

Момичето разбра, че жената е от онези, които можеш да срещнеш само по моловете, оставили децата си в някой детски център. В този момент отново дочу: „…ама и в мола не ми дава да ходя… детето трябвало да бъде на въздух в парка…”. Тези думи окончателно потвърдиха подозренията на Юлия.

След малко се чу пронизителен писък. Момичето погледна към пясъчника и видя двете деца, които се биеха. Крещящото дете се беше нахвърлило с юмруци върху плахото и го налагаше.

Майката остави книгата и скочи, а другата продължаваше да говори по телефона, без да обръща внимание на случващото се. Големите й очи успокоиха двете деца и те отново започнаха да си играят, а майката спокойно седна на пейката.

Юлия се заслуша в разговора на двете деца:

- Ти не можеш да правиш писта от пясък, това не е никаква писта - говореше кресливо наглото дете.

- А ти само можеш да се биеш за чужди играчки - отвърна плахото.

Юлия не разбра как се казват децата, затова реши да ги нарече наглото и плахото.

- А ти знаеш ли аз какъв джип имам? И тати има такъв, ама мноооого голям. Той е много силен и много богат. А твоят баща какъв е?

Плахото го погледна с големите си очи, стисна малката си количка и тихо изрече:

- Строител. Той строи къщи и аз ще стана като него, като порасна - някаква гордост се усещаха в думите му.

- Значи е никакъв, тати така казва за неговите строители. Те са мърлячи и мързеливци -продължи наглото. - Значи и ти ще си като него.

- Ако ги нямаше строителите, ти къде щеше де живееш? - опитваше се да се защити плахото. - Нали знаеш, че е важно да имаме домове.

- Ама аз си имам много голяма къща, за какво ми е друга, той тати ще ми купи като порасна - продължаваше наглото, без да разбира смисъла на казаното от другото дете.

Изведнъж наглото се втурна към майка си:

- Мамо, нали като порасна татко ще ми купи къща и няма да ме кара аз да си я строя?

Майката продължаваше разговора си по телефона и само отегчително махна с ръка.

Детето продължаваше да вика и да задава въпроси, на което тя не издържа. Хвана го грубо за ръката и го поведе нанякъде.

В същото време плахото се приближи до майка си и я попита:

- Мамо, нали е хубаво да си строител? Ако татко беше богат строител, щеше да ни построи къща, нали?

- Да, моето момче. Сега е време да тръгваме - тя хвана момченцето за ръка и поеха по алеята към неосъществените си мечти.

Юлия така и не успя да научи лекциите за изпита. Дори една не можа да прочете.

Замисли се отново за това колко несправедливо е устроено това общество. Осъзна, че не е научила необходимото, но разбра, че е получила един урок по психология на растежа и че вече имаше модел за здрава личност.

Тя вече знаеше, че всичко зависи от човечността на личността и от това какво прави тя, за да създаде свой модел за възприятие на доброто и красивото.

Този урок щеше дълго да остане в душата на момичето, което все още продължаваше да вярва, че лошото може да бъде поправимо, а доброто може да преодолее и най-голямото зло.