КАТО НЕБЕТО И ЗЕМЯТА

Джина Дундова

КАТО НЕБЕТО И ЗЕМЯТА

Със теб сме толкова различни -
като небето и земята
и мислите ми романтични
се спъват в теб и се премятат.

А после някъде безмълвно
препускат надалеч и бягат.
Без тях душата не е пълна,
звездите бързат да си лягат…

Внезапно мълнии притичват
от облаците към тревата.
Разбирам - всъщност се привличат
безспир небето и земята.


ЗАЩО НЕ МОЖЕМ КАТО ТЯХ

Как красиво умират листата,
завъртяни в златист водопад
и докоснали вече земята,
за последно съдбовно шумят.

Скоро те ще са призрачни сенки
ветрове ще ги носят на прах.
Само клоните голи ще стенат,
ще заглъхне и птичият смях…

В този миг ще заплаче гората
с подарени от облак сълзи.
Как красиво умират листата,
а отгоре мъглата пълзи.


ПОД ПРАГА СЕ ПРОМЪКВА ВЯТЪРЪТ

Събличам летните си спомени,
поглеждам се във огледалото.
В очите ми следи от пориви
потрепват и намигат палаво.

Надничам плахо през ключалката,
вратата вече е затворена,
а лятото за сбогом маха ми,
понесло в джоба всичко сторено.

Сега е късно за илюзии.
Под прага се промъква вятърът,
но е студен, не пее влюбено
и ми отнема някак вярата.

От днес завесата е спусната,
а есента стои зад сцената.
Мъглата ще натисне спусъка
и ще рани без жалост времето.


ОГНЕНА ЗЕМЯ

Далече, чак накрая на света,
в забравен град на име Ушуая,
дъгата носи кротко радостта
и вечер влиза в тъмната си стая.

Там денем скитат белите коне,
развели от зори искрящи гриви.
През облаци надничат богове,
годишни времена в едно се сливат.

По пътищата бродят ветрове,
а хората молитви все изричат
и бурите над бели върхове
прокудени към Океана тичат.

Отидеш ли накрая на света
ще видиш - Любовта над всичко властва -
открехне ли небесната врата,
Вселената пред погледа израства.


ВЕЧНИЯТ ДУНАВ

Потънала е старата река
в студено изумрудено мълчание,
умислена тече и все така
живот дарява нейното дихание.

С очи от отразена синева
наднича кротко в моето съзнание,
понесла мъдростта и затова
притихнала във нямо съзерцание.

Край нейните зелени брегове
задъхани в зори долитат чайките.
Реката тук тече от векове,
дори и в старостта не е отчаяна.


ЕСЕННИ ЖЕЛАНИЯ

На уличката плаче калдъръмът
под острия камшик на дъждовете.
Градът притихнал - есенен и сънен
с фенерите си жълти кротко свети.

Камбанен звън съдбовно отброява
под покрива черковен часовете.
Отнякъде звезда се появява,
лъчи разлиства горе - като цвете.

Небето вече спряло е да плаче,
а клоните на старата смокиня
постилат с шума пътищата мрачни
Как искам след дъжда оттам да мина…


МЕТАМОРФОЗАТА

Заглеждам се във снимката от вчера.
Оттам ме гледа слънчево момиче,
усмихва се на някаква химера,
в очите му искри от радост тичат.
Това съм аз, но сякаш в първа младост,
когато Любовта дойде на среща,
прегърна ме, а после, на раздяла,
задъхана целуна ме горещо.
Отбила се отново в зрелостта ми,
жената тя превърна във момиче,
а снимката учудена извая
момента на промяна динамичeн.
Запазила е снимката от вчера
следите от възкръсналите чувства.
Стопила се е ледената фея,
и виждам - оцеляла съм по чудо.
И стоплена завръщам се в мечтата,
прегръщам подмладените си чувства,
момичето съм днес, а не жената,
един забравен глас дочула.


НЕОЧАКВАНО

Имам толкова много неща да ти кажа,
но мълча - откъде да започна, любов?
Чувам тихите стъпки на дъжд по паважа
като песен за ден, изненадващо нов…
Не очаквах да дойдеш при мене отново,
да ме гледаш с присвити, чаровни очи,
и усмихната пак да ми сипеш отрова -
от онази надежда, която горчи…
Не превземай мечтите ми днес без да питаш
и не карай сърцето да тича така.
Ако искаш подслон да намериш и пристан,
превърни във крило мойта крехка ръка.
И тогава ще дойда при теб като птичка,
ще летя сред възторзи и стара тъга.
Ако искаш, любов, пак при мен да дотичаш,
превърни ме във птица, превърни ме в дъга.


НОЩТА НА СВЕТУЛКИТЕ

Светулките донасят светлината
в притихналите сънени гори.
Понесли са фенерчета крилати
и търсят кой с любов да ги дари.

Очакват в тъмнината непозната
да срещнат и политнали натам,
където тя просветва в тишината
да палят кротко свещи, като в храм.

И сякаш от небето към земята
се спускат по невидими лъчи
звездите към пътеката, която
проглежда със божествени очи.


ПО СТЪПКИТЕ НА БЯГАЩАТА НЕЖНОСТ

Поглеждам те и виждам предишното момче,
усмихната ми маха младостта ти.
В очите ти животът като поток тече,
поднасящ водопад от изненади.

Гласът ти ме понася към миналите дни,
в момичето от вчера ме превръща.
Чадърът от надежди и мен е съхранил
след дъжд и бури все една и съща.

Ръката си протягам към твоята и знам,
че някъде пътеката отвежда.
По нея ти понякога разхождал си се сам
и тичал си след бягащата нежност.

Ще скитаме със теб в гората от мечти
и в сенките им дълго ще се губим.
За после не мисли, сега сме аз и ти -
смехът ни самотата ще прокуди.


ПО СТЪПКИТЕ НА ЗЪЗНЕЩОТО ЩАСТИЕ

Долавям колебание у зимата -
над изгрева е спуснала мъгли…
Навярно този ден ще е безименен,
за него паметта ни ще мълчи..
Безличен, незапомнящ се и тягостен,
изпълнен с неприкривана тъга…
Възторзите, от сивото избягали,
ще стенат зад заключена врата.
В мъглата, по посърналите пътища,
самотен леден вятър ще пълзи,
а облак ще пролее тихо първите
безмълвни опрощаващи сълзи.
И в локви споделено отчаяние
дъждът ще се превърне вечерта,
а после севернякът настоятелно
с очи от лед ще гледа все натам,
където е избягала надеждата,
към птиците, отлитнали на юг
и зимата, сърдита и наежена,
без жал ще омагьоса всичко тук.
И в шепите си зъзнещото щастие
ще стиска силно чак до пролетта.
Тогава ще го пусне и пораснало,
то в миг ще завладее пак света.