АЛТЪНИТЕ НА ДИМЧО МАЛАКА

Руси Маринополски

Умря старият Малак и остави на Димчо, единствения си син, порутената къщица, тревясалия двор, дългата дрянова тояга, с която цял живот паса селските свине, и пиринчената хлопка, помагала му всяка сутрин да събира хорските прасета.

Не му беше време за умиране, но преди пет години се помина жена му и това съсипа напълно объркания му сиромашки живот. Като умираше, не го беше страх от смъртта; жал му беше за Димчо - слабо и добродушно момче, неоправно като него.

Сиромашко беше и погребението - дойдоха роднини, подредиха го, попът измрънка набързо опелото - и всичко свърши.

Прибра се Димчо сам в старата, изпокъртена къщица, тръшна се на дървения одър и заплака горчиво. Плака за баща си и майка си, и най-много за своето неясно и невесело бъдеще. Рано на другата сутрин го събуди леля му Танка, най-малката сестра на майка му.

- Стани, Димчо. Стани да идем на гробищата, да прелеем гроба. Тъй трябва.

В кошницата си тя беше приготвила всичко - шише с вода, нарязан хляб, свещи и тамян. Три дни ходиха на пресния гроб, а мъката и страхът нарастваха все повече.

Минала се беше седмица, когато кметът изпрати да го повикат. Димчо се изми, среса се и отиде в общината.

- Седни, Димчо - покани го кметът. - Как я караш, момчето ми? Тежко ли ти е?

Димчо наведе глава. Очите му се напълниха със сълзи.

- Димчо, не плачи! Слушай какво ще ти кажа. В общината решихме да те вземем на мястото на баща ти - да пасеш селските свине. Ще увеличим малко платата за едно прасе, а и добри хора няма да те оставят гладни. Кажи, съгласен ли си?

Димчо трепна. Това бе спасение за него.

- Бива, чичо Димитре. Аз съм ходил много пъти с татя, знам я тая работа.

- Добре, Димчо. На ти тия пари. Те са от бащината ти работа. ха върви и бог да ти помага!

На другата сутрин Димчо окачи торбата с малко хляб, взе дългата тояга и осъмна на онова място, отдето започваше баща му. Подкара стотината селски прасета надолу по реката и се почувства малко по-сигурен.

За него свинарлъкът стана най-важното в живота му. Караше ги на хубава трева. около обед ги свърташе към гьоловете, където беше любимото им място. Ровеха калта, валяха се в нея и грухтяха радостно. И Димчо беше радостен. Не откъсваше очи от тая гледка.

Като излизаха кални от гьола, той тръгваше между тях и махаше полепналите по коремите им пиявици. Вечер чакаше да се приберат сюриите от говеда и магарета и чак тогава вкарваше грухтящата си орда в селото.

Хората се радваха на Димчо. Обичаха го. Сутрин като тръгваше, той винаги слагаше в торбата си хляб и сол, но още първата неделя ту една, ту друга жена, като изкарваше прасетата, мушваше в торбата му я топла пита и сирене, я паница манджа.

Димчо цял се изчервяваше и благодареше срамежливо, но чувстваше, че хората му давах не затова, че е сиромах, а защото са доволни от работата му.

Тъй кара две години и нещо. Една вечер, току-що се беше прибрал, хлопна външната врата и той видя, че иде леля му Танка. Стана да я посрещне. Тя беше най-близкият му човек. Седнаха пред къщата.

- Димчо, ха познай защо съм дошла - весело подхвана леля му.

- Не знам ма, лельо. Де да знам.

- Димчо, скоро ще навършиш седемнайсет години. Време е, леля, да се задомиш.

- Лельо, що думаш, че коя ще ме вземе мене?

- Ще те вземе, ще те вземе. Може да си беден, но си гледаш харно работата. Хората те обичат и уважават. Пък и момите те поглеждат. Ти рядко ходиш на хорото, но те те знаят… Е, няма да искаме Попова Неда, но има едно чедо - и тя е бедничка, като тебе, ама е работна, скопостна е и прибрана…

Димчо дълго мълча, облян в гореща пот, накрая срамежливо попита:

- Коя е тя, лельо?

- Няма да ти кажа, лелиното. Сам се огледай. Ти, аслъ, освен свинете, друго не виждаш - засмя се тя закачливо - Димчо, утре е неделя. След черква ще доведа Павел дюлгерина да огледа къщата. Ти имаш вече някой лев, през седмицата ще дойде да я постегне, да претърси керемидите. А ти се стегни, вземи мотиката - отесай двора, разкопай градината. После двамата ще измажем двете стаи. Искам да заприличаш на хората.

Душата на свинаря се изпълни с радост и за първи път замечта за жена, за семейство и деца.

След месец къщата се промени, светна. Дворът сякаш стана по-голям. Сковаха с Павел кочина, курник, малък дам. Наистина празни бяха, но той пак им се радваше. Димчо работеше много, но не чувстваше никаква умора. Работи, работи, па се замисли… коя ще е тая мома, за която говори леля му… Това не е важно! Той вече я обича толкова много!

За този месец Димчо като че ли заякна, разхубави се. Един ден, като прибра свинете, Димчо отиде у лелини си. Още като го видя братовчедка му, кака Нанка, се засмя:

- Димчо, мама има да ти казва нещо важно. Мамо, хайде, стига си го мъчила! не виждаш ли, че душичката му трепери като на врабче!

- Димчо, харесваш ли Славка? На чичо ти Наньо малката щерка.

Боже, Славка! Не беше се сетил за нея. А сякаш тя беше в сънищата му. Да! Тя беше… все бягаше в сънищата му пред него и се смееше… Той погледна замаяно леля си, после кака си.

- Ама тя…

- Тя е съгласна, чедо! Само кажи „да”.

- Мамо, какво чакаш да ти каже „да”. Виж го, той замяза на варен рак! Работата е готова!

Целият род се захвана с радост да урежда годежа и сватбата. Комшии и други хора от селото започнаха да пренасят кой каквото сметнеше нужно за тая веселба. Димчо не запомни как мина всичко - беше замаян от щастие.

Времето излетя. Родиха им се две момчета едно след друго, а след тях и дъщеричка.

Децата растяха. Момчетата бяха буйни - не хрисими като баща си, но той самият искаше да не приличат много на него. Искаше ги смели и по-отворени. Дъщеричката, Насето, беше пъргава и свенлива, като майка си.

Една нощ валя голям дъжд, но утрото беше хубаво, топло и светло. Димчо навреме задрънка хлопката и от всички порти заизлизаха неговите грухтящи приятели.

Закара ги към по-високото, към могилата. Те с наслада заскубаха свежата трева. Наближаваше икиндия. Животните, добре нахранени и омалели, се бяха събрали на едно място.

Само една свиня се беше заделила от другите и ровеше настървено меката земя. Димчо се загледа в нея. тя все по-упорито ровеше и постоянно се извърташе. Той стана да види какво толкова е намерила чичо Таньовата свиня. Едва я изтика от изровеното място.

Още като отмести прасето, Димчо видя клупа на бакър. Стресна се. Огледа се на всички страни. Кърът беше празен. Той хвърли дългата си тояга и започна да рови с голи ръце.

Откри се тънка каменна плоча. С големия си нож започна да копае около нея. Отмести я. Пред очите му заблестя като слънце - бакърът беше дополовината пълен със злато.

Тури плочата и бързо затрупа изкопания трап. Затъпка с крак пръстта. Нахвърли отгоре трева, измести се и падна на земята. Беше повече уплашен, отколкото щастлив.

Огледа се пак. Не видя никого. Вдигна торбата си и подкара свинете към селото. Прибра се бързо вкъщи. Повика Славка, заключи вратата и й разказа какво е намерил.

Сега пък Славка се разтрепери. Стиснаха си ръцете и замълчаха. Прибраха децата, вечеряха и ги туриха да спят, а те излязоха на сайваната да чакат кога ще се умълчи селото.

Донесоха бакъра с имането. Славка окачи дебела черга на прозореца. Залостиха вратата и изсипаха златото. Купчина монети, пръстени, гривни и гердани се пръснаха на хасъра. Мълчаха, заровили пръсти в парещата ги купчина.

- Диме, изкопай една дупка ей там, до огнището. От другата страна още една.

Славка взе две пръстени гърнета и тури златото в тях. После бръкна и извади по пет жълтици от всяко. Захлупиха гърнетата и ги заровиха в дупките. Мъжът й затъпка хубаво пръстта, замазаха двете места и ги поръсиха със ситна слама. Славка стискаше десетте алтъна в ръцете си. Дръпна мъжа си под иконостаса.

- Господи, благодарим ти за щедростта! Божа майко, тия три алтъна ще ги дам на манастира! Запази ни! Дай ни живот - на нас и на децата ни! Запази ни да останем честни и работливи! Пази ни от тщеславие! Това имане ще пазим за децата, да се учат и да вървят нагоре, да не са бедни! Господи, вразуми ги да не го пилеят за лек живот, а да го множат и да помагат на хората!

Димчо стисна ръката й. Коленичиха и се прекръстиха.

Пропя петел. След него пропяха и други. Славка прибра златните монети в булчинския си сандък. Навън селото се пробуждаше и просторът се изпълваше с познатите звуци.